Хамелеонът се завръща

4.

— Ало. Детектив Хънтър на телефона.

Робърт вдигна мобилния си телефон на шестото позвъняване. Говореше бавно и завалено, което издаваше колко малко е спал напоследък.

— Робърт, къде, по дяволите, се губиш? Капитанът те издирва от два часа.

— Новобранец, ти ли си? Колко е часът?

След смъртта на дългогодишния му партньор новият помощник на Робърт, Карлос, работеше с него от седмица.

— Три сутринта.

— Кой ден?

— По дяволите, човече… Понеделник. Слушай, по-бързо идвай да видиш какво имаме тук. Ужасно убийство.

— Виждал ли си някое, което да не е ужасно?

— Това тук е голяма мизерия, идвай по-бързо. Капитанът иска ние да поемем случая.

— Аха… — вяло измърмори Робърт. — Добре, кажи адреса.

Остави мобилния телефон и се огледа в тясното, тъмно, непознато помещение.

— Къде съм, по дяволите? — измърмори.

Главоболието и ужасният вкус в устата му напомниха колко бе изпил снощи, преди да отпусне глава върху възглавницата с надеждата това да облекчи болката. Неочаквано нещо се размърда до него в леглото.

— Добро утро. Това обаждане да не би да означава, че трябва да си тръгваш?

Гласът на жената беше нежен, секси и с лек италиански акцент. Робърт изненадано се втренчи в полуголото й тяло. На бледата светлина от уличните лампи успя да получи някаква представа колко беше привлекателна. Бързи спомени от снощи преминаха през съзнанието му. Барът, напитките, таксито до апартамента на тъмнокосата жена, чието име не си спомняше. Това беше третата, до която се събуждаше през последните пет седмици.

— Да, трябва да тръгвам, съжалявам — отговори той, като си придаде небрежен вид.

Стана и затърси панталоните си. Главоболието стана още по-натрапчиво. Зрението му бързо се нагоди към сумрака в стаята, което му позволи да огледа по-добре лицето на жената. Изглеждаше на трийсет-трийсет и една. Меката й тъмна коса стигаше на десетина сантиметра под раменете й, ограждайки лицето — с красива сърцевидна форма и деликатно оформени нос и устни. Неравният бретон й отиваше, а тъмните зелени очи допълваха изключително хубавото й лице.

Робърт намери панталоните и бельото си — сини боксерки с рисунки на мечета и малка дупка — при вратата на спалнята.

— Късно е да се преструвам на засрамен — отбеляза той, докато закопчаваше ципа си. — Може ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се, сладурче. Първата вдясно, след като излезеш — отвърна жената, като опря гърба си в таблата на леглото.

Робърт влезе в банята и затвори вратата. Наплиска лицето си със студена вода и се погледна в огледалото. Сините му очи бяха кървясали. Кожата му изглеждаше по-бледа от обичайното. Беше брадясал.

— Чудесно, Робърт — рече си той, като плисна още вода върху измореното си лице. — Поредната жена, с която не си спомняш как си се запознал, камо ли как си се озовал в къщата й. Необвързващият секс е хубаво нещо. Още по-хубаво, ако си спомняш, че си го правил. Трябва да спра пиенето.

Изстиска малко паста за зъби върху пръста си и се опита да измие зъбите си. Изведнъж му хрумна нова мисъл:

— Абе тая да не е курва? Да не би, като съм бил пиян, да ме е подмамила да дойда с нея? Да не би да трябва да й платя и да не си спомням?

Бързо провери портфейла си. Малкото пари, които имаше, бяха все още там.

Прокара пръсти през късата си руса коса, за да се среше, и се върна в спалнята, където жената още седеше облегната на таблата.

— Сам ли си приказваше? — попита тя, без да крие усмивката си.

— Какво? О, да, понякога. Помага ми да запазя здравия си разум. Слушай… — Робърт най-сетне намери ризата си до леглото. — Дължа ли ти някакви пари? — попита, като се постара да прозвучи непринудено.

— Какво? За проститутка ли ме мислиш? — попита тя, очевидно засегната.

Дори сърдито, гласът й звучеше секси.

— Мамка му! — изръмжа Робърт. Сега наистина я оплеска. — Не, виж какво… Не е това, просто… Случвало ми се е и преди. Понякога пия твърде много и… Не исках да те обидя.

— На курва ли ти приличам? — тъжно попита тя.

— Не, не, в никакъв случай. Колко съм глупав да засягам тази тема. Извинявай. Сигурно още не съм изтрезнял съвсем — заоправдава се той.

Жената го фиксира за няколко секунди. После по устните й се появи лека усмивка.

— Добре, приемам извинението.

Робърт се усмихна, доволен, че оправданията му подействаха.

— Имаш ли нещо против да си направя едно кафе, преди да изляза?

— Нямам кафе, само чай, но можеш да си направиш, ако искаш. Кухнята е в дъното на коридора.

— Чай ли? Ще пропусна. Трябва ми нещо по-силно, за да се събудя — отговори той, като привършваше със закопчаването на ризата си.

— Ако останеш още малко, мога да ти измисля нещо за събуждане — предложи жената и дръпна чаршафите, разкривайки голото си тяло.

Изящни форми, идеално оформени гърди и нито едно косъмче никъде по тялото й. Робърт остана за момент втренчен в тази гола красавица, която го канеше в леглото си. Прехапа устни и поклати глава. Главоболието му напомняше да не го прави.

— Уверявам те, че ако можех да остана, щях да го направя.

Вече беше облечен и можеше да тръгва.

— Разбирам. Жена ти ли се обади преди малко? — попита тя, като отново се зави.

— Какво? Не, не съм женен. Беше служебно.

Последното, което искаше да си помисли за него, бе, че е неверен съпруг.

Тя го изгледа продължително, после взе бележника от нощното шкафче.

— Ето номера ми. Обади ми се някой ден, ако се сетиш за мен — каза, като се усмихна невинно.

— Да, разбира се — неубедително отговори Робърт. Взе листчето и целуна жената по бузата. — Трябва да тръгвам.

— Дължиш ми хилядарка, сладурче! — каза тя, като бавно погали с пръсти устните си.

— Какво? — стъписа се Робърт. — Ама нали…

Тя се усмихна:

— Извинявай. Не можах да се сдържа, след като ме нарече проститутка.

Когато излезе от апартамента, Робърт погледна листчето. „Изабела! Звучи секси“ — помисли си. Огледа улицата за стария си „Буик Лесабр“. Колата не се виждаше никъде.

— Проклятие! Бил съм твърде пиян, за да шофирам — изръмжа, преди да махне на първото минаващо такси.

Следвайки указанията на Карлос, Робърт стигна на средата на нищото. Литъл Туджунга Каниън Роуд в Санта Кларита е дълъг около трийсет километра, от Беър Дивайд до Футхил Булевард в Лейквю Терас. Почти целият попада в националния парк „Анджелис“. На места гледките към гористите планини наистина спират дъха. Указанията на Карлос бяха точни и скоро таксито караше по тесен, изровен черен път сред хълмове, храсти и пущинаци. Мракът и празнотата бяха потискащи. След двайсет минути най-сетне излязоха на неравна алея, която водеше към стара дървена къща.

— Трябва да е тук — каза Робърт, като даде на шофьора всички пари, които имаше.

Алеята беше дълга и тясна, точно колкото да мине една кола. Наоколо растяха гъсти, непроходими храсталаци. Навсякъде имаше спрени полицейски коли — автомобилно задръстване насред пустинята.

Карлос стоеше пред дървената постройка и разговаряше с един човек от лабораторията, двамата държаха фенерчета. Робърт едва намери път покрай колите, за да стигне до колегите си.

— По дяволите, ако продължим още малко, ще се окажем в Мексико… Здравей, Питър.

— Тежка нощ, а, Робърт? Изглеждаш точно толкова зле, колкото се чувстваш — подсмихна се лаборантът.

— Да, благодаря. Ти също изглеждаш добре. Кога ти е терминът? — Робърт намекваше за биреното коремче на колегата си. — Така, какво имаме тук?

— По-добре да видиш сам, трудно е за описване. Капитанът е вътре. Каза, че иска да говори с теб, преди да пусне момчетата да опаковат — отвърна Карлос. Звучеше разстроен.

— Какво, по дяволите, търси тук капитанът? Той никога не ходи на местопрестъпления. Да не би да познава жертвата?

— Нямам представа, но едва ли. Тя не е в състояние, в което някой може да я познае.

Изказването на Карлос накара Робърт да присвие очи.

— Значи е жена?

— О, да, това поне е сигурно.

— Добре ли си, новобранец? Изглеждаш разстроен.

— Нищо ми няма — увери го младежът.

— На два пъти повръща — отбеляза Питър, като се подсмихна подигравателно.

Робърт погледна за момент партньора си. Знаеше, че това е първата сцена на убийство, на която присъстваше.

— Кой е открил трупа? Кой е подал сигнала?

— Анонимно обаждане до 911 — отвърна Карл ос.

— О, чудесно, едно от ония…

— Дръж — каза Карлос, като му подаде фенерчето си.

— Вземи си и плик за повръщане — пошегува се Питър.

Робърт не обърна внимание на коментара му и огледа за няколко секунди къщата отвън. Нямаше главен вход. Повечето дъски от предната стена липсваха, а между останалите бе избуяла трева. Антрето приличаше на поляна. От олющената боя по дограмата личеше, че къщата е била бяла. Очевидно отдавна беше необитаема и това разтревожи Робърт. Когато човек убива за първи път, не си дава толкова труд да намери уединено място за престъплението си.

От лявата страна на постройката стояха трима полицаи и обсъждаха снощния мач, всеки държеше чаша кафе.

— Откъде мога да си взема и аз? — попита Робърт, като посочи чашите.

— Аз ще ти взема — каза Карлос. — Капитанът е в последната стая вляво. Ще дойда там.

— Бачкате ли, пичове? — извика Робърт на трите ченгета, които го изгледаха незаинтересувано, преди да продължат разговора си.

В къщата миришеше странно, смесица от гнила дървесина и помия. В първата стая нямаше нищо. Робърт включи фенерчето и излезе през вратата на другия край в дълъг, тесен коридор, водещ към още четири помещения. Пред последната стая вляво стоеше млад полицай. Докато вървеше по коридора, Робърт хвърли бърз поглед във всяко от помещенията, покрай които минаваше — само паяжини и стари боклуци. Скърцащите дъски на пода внушаваха още по-зловещо чувство. Когато наближи последната врата и полицая на пост, Робърт почувства неприятен хлад. Хлад, който съпътства всяко място на убийство. Студеният полъх на смъртта.

Извади значката си и я показа на полицая.

— Влизайте, детективе!

На маса до самата врата Робърт намери стандартните син гащеризон, найлонови калцуни и шапка. До тях — кутия с гумени ръкавици. Той се подготви и отвори вратата към поредния кошмар.

Шокиращата гледка, която го посрещна в стаята, спря дъха му.

— Боже Господи — успя да прошепне.