Хамелеонът се завръща

12.

Ако изключим педиатричните и психиатричните, в Лос Анджелис има общо осем болници, но само в четири от тях през последните няколко дни бяха постъпвали неидентифицирани трупове. Представяйки се за разтревожен любовник или колега, Джером провери и четирите, но напразно. Ако Джени бе приета в болница, тя не беше в района на Лос Анджелис. Бодигардът се колебаеше дали да не потърси и в съседни градове като Санта Моника, Сан Диего, Лонг Бийч или Санта Ана, но за това щеше да отиде цяла седмица, а нямаше толкова много време. Затова реши да се свърже с детектив Кълан.

Марк Кълан мразеше да получава подкупи от престъпници, но не можеше да откаже парите, когато му ги предлагаха — сумата бе над два пъти повече от заплатата му в отдела за борба с наркотиците. В замяна трябваше да си затваря очите при големите акции за залавяне на дрога, леко да фалшифицира разследванията и от време на време да издава вътрешна информация. В този корумпиран свят Краля лесно беше намерил подходящия човек.

Джером и Кълан се срещнаха в „Ин-ен-аут бъргър“ на Гейли Авеню, едно от любимите заведения за бързо хранене на бодигарда. Когато детективът се появи, Джером вече беше изял два двойни хамбургера.

Кълан беше на четирийсет и девет, среден на ръст, пооплешивял и с внушително шкембе. Джером винаги се беше чудил какво става, ако се наложи детективът да гони заподозрян.

— Кълан… седни — измуча негърът, докато преглъщаше последните пържени картофи от гарнитурата.

Кълан седна срещу него в малкото старомодно сепаре. Изглеждаше състарен. Торбичките под очите му като че ли бяха станали по-големи. Джером нямаше време за празни приказки, затова направо бутна един кафяв хартиен плик към детектива. Кълан го взе и го притисна към гърдите си, сякаш играеше покер и пазеше да не му видят картите. Набързо погледна снимката, която беше вътре.

— Изчезнала е — обясни Джером.

— И какво от това? Говори с някой от „Изчезнали лица“. Аз работя в „Наркотици“, ако си забравил.

Кълан звучеше раздразнено.

— Това опит за неподчинение ли беше? — изръмжа негърът, като отпи голяма глътка от бирата си.

Кълан не отговори.

— Ще ти кажа само, че това е специално момиче за Краля. — Джером бутна още един плик към детектива. — Ето малък бонус.

Този път Кълан нямаше нужда да отваря плика, за да види какво има вътре. Той го взе и го пъхна в джоба си.

— Как се казва? — попита. Раздразнителността му беше преминала.

— Джени Фарнбъро.

— Избягала ли е, или мислите, че е друго?

— Не знаем, но се съмняваме, че е избягала. Няма от какво да бяга. Освен това е оставила всичките си вещи в апартамента.

— Наркоманка ли е? Да не се е приспала някъде?

— Едва ли. От време на време смърка кокаин, за да се поддържа, нали се сещаш, но не е пристрастена. Шефът нямаше да я вземе, ако беше.

— Приятел? Близки?

— Няма приятел, а техните са от някаква дупка между Айдахо и Уайоминг, но тя не поддържа връзка с тях.

— Кога за последно сте я виждали?

— Петък вечерта. Беше на парти с шефа и още няколко момичета. Отиде в тоалетната да си опресни грима и изчезна.

— Може да са я арестували и сега да отмаря в някоя килия.

— Щеше да се обади, а и няма за какво да я арестуват, но по-добре да провериш и тази възможност.

— Ще желаете ли нещо?

До масата им се беше приближила млада брюнетка с униформа на сервитьорка.

— Не, благодаря — отвърна Кълан, като махна пренебрежително. Изчака жената да се отдалечи, преди отново да заговори. — Има ли друго, което трябва да знам?

— Не, това е всичко.

— Откраднала ли е пари? Някаква друга причина да избяга?

— От нас, не.

— Дългове от комар?

— Нямаме информация.

— Да не е имала вземане-даване с някой от конкурентите на Краля?

— Неее — поклати глава негърът. — Беше добро момиче, може би най-доброто от всички, които е имал. Няма причина да бяга.

— Най-добрите обикновено се оказват най-лоши — отбеляза Кълан, но Джером не възприе шегата. — От колко време работи за Краля?

— Над две години.

— Може би й е писнало и е решила да се махне.

— Знаеш, че шефът няма нищо против, ако някое момиче реши, да се откаже. Ако й е писнало, можеше просто да каже. Освен това, както споменах, не е взела нищо от вещите си.

— Добре, дай ми двайсет и четири часа. Ще видя какво мога да направя.

Кълан понечи да стане.

— Чакай.

— Да?

— Краля не иска да се разчува. Да не почнеш да показваш снимката й наляво-надясно.

Кълан кимна и се отдалечи към вратата, а Джером отвори менюто на страницата с десертите.

Когато се качи в колата си, детективът отново погледна снимката. Момичето беше страхотно, от онези жени, на които бе готов да плати, за да преспи с тях. Той погали другия плик в джоба си и се усмихна. „Здравей, нова кола“ — помисли си.

Предположи, че жената на снимката сериозно е загазила. Краля беше добър към момичетата си. Осигуряваше им хубави апартаменти, скъпи дрехи, безплатни наркотици, живот на филмови звезди. Детективът никога не беше чувал някоя да е избягала.

Можеше да започне търсенето от болниците, но това щеше да отнеме много време. След като се замисли за няколко секунди, той извади мобилния си телефон и се обади на Питър Тейлъп — негов добър приятел, който работеше в отдела за изчезнали лица на полицията.

— Пит, обажда се Марк от „Наркотици“. Как я караш? Обаждам ти се за една малка услуга…

Отделът за издирване на изчезнали към полицейското управление на Лос Анджелис е основан през 1972 г. Подразделението отговаря за издирването на изчезнали пълнолетни и има над двайсет и пет детективи. Тейлъп беше един от тях.

Питър и Кълан се срещнаха във фоайето на участъка на южния район на 77-а улица. Кълан трябваше да измисли правдоподобно обяснение, за да убеди приятеля си да провери списъка на изчезналите лица от последните няколко дни, без да заподозре нещо и без да пуска официална преписка. Каза му, че Джени е една от основните му информаторки сред наркоманите и е изчезнала преди около три дни. Помоли Питър да използва служебните си връзки и да провери в болниците.

— Имаш ли снимка на момичето? — попита Тейлъп.

— За съжаление, не. Затова трябва да прегледам архивите с теб. Не е разумно да държим снимки на информаторите си — излъга Кълан.

Ако Краля искаше да запази издирването в тайна, по-добре беше да не показва снимката на Питър.

— Добре, кого търсим?

— Бяла жена, около двайсет и три-четири годишна, красавица. Ако я видиш, не може да не ти направи впечатление — отвърна Кълан, като се усмихна дяволито.

— Кога за последно си имал контакт с нея?

— В петък.

— Знаеш ли дали има близки в района? Някой, който може да подаде сигнал за изчезването й?

— Не, не мисля. Живее сама. Семейството й не е от града.

— Приятел, съпруг?

— Не.

— Значи едва ли някой е подал сигнал, че е изчезнала. Ти си първият, така ли?

— Да.

Питър поклати глава:

— Ако е изчезнала в петък, все още е прекалено рано.

— Какво искаш да кажеш? Кое е прекалено рано?

Питър се обърна със стола си и обясни:

— Всички данни за изчезнали лица в архива ни са от хора, които са подали сигнал — близки, приятели, колеги. Някой донася снимка и попълва формуляр за издирване, знаеш каква е процедурата. Това заявление постъпва в архива на Отдела за изчезнали и неидентифицирани лица. Ако никой не е подал сигнал, значи няма да я има в архива.

— Добре, ами сигналите от болниците? Неидентифицираните пациенти?

— Те са много редки.

— Все пак има такива, нали?

— Да, но трябва да е в кома или да си е изгубила паметта. В такъв случай лекарите обикновено чакат между седем и петнайсет дни, преди да започнат да третират пациента като неидентифициран и да подадат сигнал в полицията. Тогава сравняваме снимката, която сме получили от болницата, с тези в нашия архив и ако няма съвпадение, записваме пациента като лице с неустановена самоличност. Ако е изчезнала в петък и никой не е подал сигнал, все още е прекалено рано. Ако лежи в безсъзнание в някоя болница или си е загубила паметта, ще трябва да изчакаш, докато дойде в съзнание, да провериш болниците една по една или да дойдеш пак след две седмици при мен.

— Мамка му!

— Съжалявам, Марк, няма какво да направя.

— Няма проблем. Благодаря все пак.

Когато се качи в колата си, Кълан се замисли какво още може да направи. Нямаше никакво намерение да обикаля болниците само за да търси една от курвите на Краля. Сводката за арестуваните лица през уикенда току–що се беше получила на факса в колата му. Шест момичета отговаряха на описанието. Три вече бяха освободени. Кълан имаше предчувствието, че никоя от останалите няма да е жената, която търсеше, но въпреки това трябваше да провери.

Снимките се получиха след няколко минути. Както очакваше, никоя от жените не беше Джени. Оставаше му да направи още едно нещо — да провери за трупове.

Можеше да попита колегите, но между отделите „Убийства“ и „Наркотици“ открай време съществуваше напрежение. Много често разследване, започнато в единия, навлизаше в територията на другия. В Ел Ей наркотиците и убийствата вървяха ръка за ръка.

„Да го духат от отдел «Убийства» — помисли си Кълан. Ако Джени беше убита, имаше само едно място, където можеше да бъде — в моргата“.