Хамелеонът се завръща

14.

Кабинетът, който Болтър даде на Робърт и Карлос, се намираше на последния етаж в сградата на отдел „Грабежи и убийства“. Беше средно по размер помещение с две бюра едно срещу друго по средата. На всяко бюро имаше компютър, телефон и факс машина. Стаята бе добре осветена благодарение на два прозореца на източната стена и няколкото халогенни лампи на тавана. За изненада на двамата детективи всички документи от първото разследване по случая „Ангел на смъртта“ вече ги чакаха вътре, натрупани на две огромни купчини на бюрата. На едната стена висеше коркова дъска и върху нея бяха закачени снимките на първите седем жертви на Ангела на смъртта и на одраното лице на последната.

— Няма ли климатик, капитане? — пошегува се Робърт, но Болтър не обърна внимание на забележката му.

— В течение ли си вече? — обърна се той към Карлос.

— Да, капитане.

— Значи разбираш с какво си имаме работа.

— Да — с лек трепет отговори младежът.

— Добре. На бюрата ви е цялата информация за предишното разследване — продължи капитанът. — Хънтър, ти трябва да си запознат с нея. Компютрите ви са свързани с интернет и всеки от вас има самостоятелен телефонен и факсов номер. — Погледна към снимките на корковата дъска. — Забранявам да споменавате за този случай пред когото и да било вътре или извън отдела. Трябва да запазим разследването в тайна колкото може по-дълго време. — Болтър изгледа строго двамата детективи. — Когато случаят излезе в пресата, не искам никой да научи, че имаме работа със същия психопат. — Посочи снимките на жертвите. — Не искам никой да нарича това разследване „Ангел на смъртта“. За всички Ангела на смъртта вече е мъртъв, екзекутиран преди година. Това е съвсем независимо разследване, ясно?

Робърт и Карлос стояха като ученици, извикани за мъмрене в директорския кабинет. Те кимнаха и сведоха очи към пода.

— Двамата ще работите само по този случай. Искам да ставате и да лягате с разследването. Всяка сутрин в десет часа искам на бюрото да ме чака доклад какво сте свършили предишния ден. И още едно предупреждение — дръжте проклетата врата заключена. Не искам изтичане на информация.

Болтър излезе и затръшна вратата. Трясъкът разтърси стаята. Карлос се приближи до дъската и се вгледа мрачно в снимките. За първи път виждаше улики по случая „Ангел на смъртта“. За първи път виждаше свидетелства за предишните злодеяния на убиеца. Той ги разгледа мълчаливо. Леко му се повдигаше. Очите му виждаха всичко, но умът отказваше да го възприеме. Как можеше да има човек, способен на такова нещо?

При една от жертвите, 22-годишен мъж, убиецът бе натискал очите навътре в черепа, докато не се бяха пръснали. Китките му бяха смачкани до такава степен, че костите бяха станали на каша. Друга жертва, четирийсетгодишна жена, беше оставена с разрязан корем, изкормена. Трета жертва, петдесет и пет годишен чернокож, бе открита с прерязано гърло и ръце, заковани една за друга с гвоздеи, сякаш се молеше. Другите снимки бяха още по-ужасяващи. Толкова болка, причинена на жертвите, докато са били още живи.

Карлос си спомни първия път, когато беше чул за Ангела на смъртта и извършените от него убийства. Това стана преди три години, когато той все още не беше детектив. Според статистиката във всеки момент на територията на Съединените щати действат около петстотин серийни убийци, които ежегодно отнемат живота на около пет хиляди души. Информацията за съвсем малко от тях достига до медиите и Ангела на смъртта бе един от тези случаи. По онова време Карлос се беше запитал какво ли е да си детектив по такива горещи разследвания. Да следиш уликите, да анализираш проби, да разпитваш заподозрени, после да комбинираш всичко и да разкриеш извършителя. Де да беше толкова лесно.

Стана детектив малко след откриването на първата жертва и следеше случая много внимателно. Когато арестуваха Майк Фарлоу и медиите обявиха, че той е извършителят, Карлос се почуди как е възможно някой, който не изглежда особено интелигентен, да остане незаловен толкова дълго време. Помисли си, че може би детективите, натоварени с разследването, са големи некадърници.

Сега гледаше снимките на корковата дъска със смесица от възбуда и страх. Ето че той самият беше водещ детектив по разследване на серийни убийства. Нещо повече, беше водещ детектив по случая „Ангел на смъртта“. Каква ирония, помисли си.

Робърт включи компютъра и погледна екрана.

— Ще се справиш ли, новобранец? — попита, чувствайки колебанието на Карлос.

— Какво? А, да, няма проблем. — Младежът се обърна към по-възрастния детектив. — Това престъпление е по-различно от другите.

— Да, може да се каже.

— Какво може да накара човек да извърши такива злодеяния?

— Ами ако прочетеш учебникарските обяснения защо човек извършва убийство, ще намериш следните мотиви: ревност, отмъщение, лична изгода, омраза, страх, състрадание, отчаяние, прикриване на друго престъпление, избягване на опозоряване или придобиване на власт. — Робърт замълча за момент. — Основните мотиви за серийните престъпления са манипулация, доминиране, контрол, сексуално удовлетворение или чиста мания за убиване.

— В учебниците не пише нищо за случаи като този.

— Така е. Той убива, защото му доставя удоволствие.

— Той ли? — заинтересува се Карлос.

— Ако съдим по характера на престъпленията, логичното заключение е, че убиецът е мъж.

— Защо?

— Жените серийни убийци действат по-тихо — обясни Робърт. — С отрова или други методи, които, не изискват употреба на много сила. Например — удушаване. Мъжете серийни убийци са по-склонни да измъчват и обезобразяват жертвите си, когато ги убиват. В случаите на жени, участвали в садистични убийства, те винаги имат партньор мъж.

— Нашият убиец работи сам — заключи Карлос.

— Нямаме нищо, което да говори за противното.

Двамата детективи замълчаха за известно време.

Карлос отново се обърна и погледна снимките.

— Какво знаем за старите жертви? — попита той, нетърпелив да започват. — Какво ги свързва?

— Досега не сме открили връзка.

— Какво? Не мога да повярвам — поклати глава младежът. — Не ми казвай, че с предишния си партньор сте водили разследването две години и не сте открили връзка между жертвите.

— Точно това искам да кажа. — Робърт се приближи до партньора си при дъската. — Разгледай ги и ми кажи каква е възрастовата група на жертвите.

Карлос огледа снимките една по една.

— Не мога да преценя… между двайсет и шейсет години, предполагам.

— Доста широка граница, не мислиш ли?

— Може би.

— Какви общи характеристики виждаш у жертвите? Млади или стари, мъже или жени, чернокожи или бели, руси или кестеняви?

Карлос отново огледа снимките.

— Има всякакви.

— Пак доста разнородна група.

Карлос сви рамене.

— Има и друго, за което не може да се съди от снимките — социалният произход. Тези хора са от най-различни слоеве на обществото: бедни, богати, от средната класа, религиозни и нерелигиозни, работещи и безработни…

— Да. Какво искаш да ми кажеш, Робърт?

— Искам да кажа, че убиецът не избира определен тип жертви. След всяко убийство ние прекарвахме дни, седмици, дори месеци да търсим връзка с останалите. Работно място, членство в клубове, любими заведения, образование, място на раждане, приятелски кръг, хобита, роднински връзки, каквото се сетиш. И винаги излизахме с една голяма кръгла нула. Намирахме връзка между някои жертви, но не и с другите, нямаше нищо общо. Ако успеехме да свържем две жертви, връзката се прекъсваше при третата, а четвъртата ни връщаше отново там, откъдето бяхме започнали. Изглежда, че тези хора са били избрани абсолютно произволно. Убиецът може да ги е намерил при случайно прелистване на телефонния указател. Всъщност, ако не беше оставил символа си на вратовете им, щяхме да си помислим, че става дума за седем различни убийства, извършени от седем различни престъпници — осем, ако броим и последния случай. Няма нищо общо, освен болката и изтезанията, на които ги подлага. Това е непознат досега вид сериен убиец. Той е уникален.

— За какви връзки говориш, когато казваш, че сте успели да свържете две жертви, но не и останалите?

— Две от жертвите са живели в северен Лос Анджелис само на няколко пресечки една от друга, но другите бяха разпръснати из целия град. Други две, четвъртата и шестата… — Робърт посочи снимките на дъската — … са учили в една и съща гимназия, но не по едно и също време. Връзките изглеждат случайни. Няма нищо конкретно.

— Има ли определен интервал между убийствата?

— И това е произволно. Интервалът е от няколко дни — между третата и четвъртата жертва, до месеци, а при последния случай — повече от година.

— А местата, на които са открити жертвите?

— Тук има карта. Ела да ти покажа. — Робърт разгъна голяма карта на Лос Анджелис със седем номерирани червени точки, разпръснати на цялата територия на града. — Това са местата и последователността на намиране на телата.

Карлос бавно огледа картата. Първият труп беше открит в Санта Кларита, вторият — в центъра на Лос Анджелис, другите пет — на различни, места върху цялата карта. Младият детектив призна, че на пръв поглед разположението им изглежда произволно.

— Всичко сме проверили — продължи Робърт. — Различни последователности и зависимости. Дори използвахме услугите на математик и картограф. Проблемът е, че когато гледаш случайно разположени точки върху лист хартия прекалено дълго, започваш да се чувстваш така, както когато гледаш облаците. Рано или късно започваш да виждаш форми и силуети, нищо реално, нищо, което да ти посочи следа, просто въображението започва да ти играе номера. Единственото солидно заключение е, че всички трупове са открити в и около Лос Анджелис. Това е неговото гробище.

Робърт седна зад бюрото си, а Карлос продължи да гледа картата.

— Трябва да има зависимост. При всички серийни убийци има — съгласи се по-възрастният детектив, като се облегна назад. — Прав си, обикновено е така, но както казах, този човек е различен. Няма две жертви, които да е убил по един и същи начин. Винаги пробва нови неща, като че ли експериментира. — Робърт замълча за кратко и разтърка очи. — Да убиеш човешко същество не е лесна работа, колкото и богат опит да имаш. В деветдесет и пет процента от случаите убиецът се страхува повече от жертвата. Някои използват един и същи метод просто защото знаят, че действа, и така се чувстват по-спокойни. Други се усъвършенстват и стилът им се променя с всяко следващо престъпление. Понякога убиецът установява, че методът му не е ефективен, не го удовлетворява. Може да е прекалено шумен, прекалено кървав, прекалено неконтролируем. Тогава убиецът се научава да се адаптира и пробва нови подходи, търсейки най-подходящия за себе си. В крайна сметка намира метод, който му харесва.

— И започва да използва само него — досети се Карлос.

— През повечето време, да, но не е задължително — поклати глава Робърт.

Колегата му го изгледа недоумяващо.

— Серийните убийци обикновено търсят удовлетворение… макар и извратено, но все пак. Може да бъде сексуално, чувство за власт, доближаване до Бог, но това е само половината от удоволствието.

— Самото убиване? — със сериозен тон вметна Карлос.

— Точно така. То е като вземането на наркотици. Когато започваш, имаш нужда от съвсем малка доза, за да постигнеш възбудата, която търсиш. Ако продължиш обаче, тази малка доза започва да не ти стига, вече имаш нужда от повече, за да постигнеш същото удоволствие. Така убийствата стават по-жестоки, жертвите трябва да страдат повече, за да може убиецът да получи удовлетворението си, но и в този случай, както с наркотиците, има постепенно развитие.

Карлос погледна снимките.

— Какво е постепенното тук? Всичките ми изглеждат еднакво жестоки, еднакво чудовищни.

Робърт кимна в съгласие.

— Като че ли е скочил направо на най-силната доза. Това навежда на мисълта, че е преминал през периода на постепенно увеличаване на по-ранен етап — заключи Карлос.

— Пак позна. Бързо ти сече мозъкът. Всичко това обаче го има в документите от разследването — отбеляза Робърт, като кимна към двете купчини папки върху бюрото.

— Всички убийства са извършени бавно — продължи Карлос, като отново погледна дъската.

— Така е. Този убиец не обича да бърза. Обича да гледа как жертвата страда, да се наслаждава на болката й. Така получава удовлетворението си. Този негодник не бърза, не изпада в паника и това е най-голямото му предимство пред нас.

— Когато изпадне в паника, човек прави грешки и забравя нещо — вметна Карлос.

— Именно.

— Но не и нашият човек.

— Засега.

— Ами този символ? Какво знаем за него? — попита младежът и посочи снимката на белега, оставен върху врата на една от жертвите.

— Тук идва объркването. — Робърт стисна устни. — При първото разследване извикахме специалист по символика.

— Какво каза той?

— Каза, че символът е по-познат като двоен кинжал или меч с две остриета. Някои го наричат двойно разпятие. Произходът му не е добре документиран, но се смята, че е останал още от езически времена. Историците предполагат, че е използван още тогава.

— Да не се впускаме в историята. Какво означава?

— В психологията се смята, че олицетворява човек с двоен живот. Мечът с две остриета реже и в двете посоки, нали? Точно това е — черно и бяло, добро и зло в едно. Човек, който има две напълно противоположни страни.

— Искаш да кажеш някой, който може да живее като нормален гражданин, спазващ закона, през деня, а през нощта се превръща в маниакален убиец. Така ли?

— Точно така. Този човек може да е изтъкнат гражданин, политик, дори свещеник, който днес върши добри дела, а утре прерязва нечие гърло.

— Това не е ли учебникарската дефиниция за шизофрения?

— Не, не е — обясни Робърт. — Това е най-разпространената заблуда. Противно на общата представа, болните от шизофрения нямат раздвояване на личността. Шизофрениците страдат от проблеми на мисловния процес. Това води до халюцинации, илюзии, объркано мислене, необичайно говорене и поведение. Те не са опасни. В случая говорим за дисоциативно разстройство на личността, известно още като ДРЛ. Болните от ДРЛ имат множество различни самосъзнания или самоличности.

— Благодаря за лекцията, професор Хънтър — каза Карлос с невинна усмивка.

— Аз обаче не мисля, че нашият убиец има ДРЛ.

— Защо?

— Хората с ДРЛ губят контрол, когато едната самоличност надделее над другите. Нашият убиец отлично съзнава какво върши. Това му доставя удоволствие. Той не се бори със себе си.

Тези думи накараха Карлос да се замисли за няколко секунди.

— Ами като религиозно значение? На мен ми прилича на религиозен символ.

— Тук става още по-сложно. — Робърт затвори очи и ги разтърка за момент. — Според специалистите има две основни теории. Според едната двойното разпятие е първият символ на Антихриста.

— Какво? Не се ли смята, че е обърнат кръст?

— Това е символът, който знаем днес. Двойният кръст е бил използван от пророците Исая, Езекиил и Даниил, когато са предричали края на света и възцаряването на злото.

Карлос погледна партньора си с невярващи очи.

— Чакай малко. Сега да не почнеш да говориш за някого с рогца и числото 666, татуирано на главата?

— Не бих се изненадал и ако случаят е такъв — отговори Робърт, като се вгледа в снимките. — Както и да е, когато са предричали идването на дявола, те са казали, че ще дойде със символа на абсолютното зло — символ, който означава абсолютната противоположност на Бог.

— Един изправен и един обърнат кръст?

— Да. Символът на Исус, върху който е насложен символът на неговия антипод — Антихристът.

— Значи наистина може би си имаме работа с религиозен фанатик.

— Антирелигиозен фанатик — уточни Робърт.

Настъпи кратко мълчание.

— Каква е втората? — попита Карлос.

— Какво?

— Каза, че имало две теории за религиозното значение на символа. Коя е втората?

— Дръж се да не паднеш. Убиецът може би си мисли, че той е второто пришествие.

— Какво? Това шега ли е?

— Де да беше. Според някои учени двойното разпятие не е комбинация от един изправен и един обърнат кръст, а два кръста един върху друг, което означава втори син Божи, второто пришествие.

Карлос се втренчи в партньора си, за да се увери, че не го будалка. Но Робърт изглежда не се шегуваше.

— Ама това са две съвсем различни теории. Според едната той е Антихристът, според втората — втори Христос.

— Така е, но не забравяй, че това са само теории и засягат значението на двойното разпятие според историците. Не е задължително да са верни за нашия човек. Може просто да е избрал символа, защото му е харесал.

— Двойният кръст използва ли се от някакви религиозни групи или секти?

— Досега не сме намерили такива и не говоря само за Калифорния или Съединените щати. Никъде по света няма данни за групировки, религиозни или не, които да използват за свой символ двойния кръст. Ако има такава, сигурно действа в много дълбока нелегалност.

— Какво предчувствие имаш в тази връзка?

— Предчувствията нямат никакво значение в случая. Знам го от личен опит.

— Хайде, кажи ми. Доколкото съм чувал, интуицията ти е почти феноменална.

— Истината е, че не знам. Този убиец показва някои класически признаци на психопатично поведение, както повечето серийни убийци. Някои неща прави като по учебник, толкова точно, сякаш иска да повярваме, че е типичен сериен убиец. — Робърт притисна основата на носа си и затвори очи за момент. — Понякога си мисля, че имаме работа с религиозен фанатик, понякога — че е някакъв гениален престъпник, който си играе с нас, дърпа конците и ни изпраща в грешна посока. Играе игра, чиито правила само той знае и може да ги промени, когато си поиска. — Робърт си пое дълбоко въздух и го задържа за няколко секунди. — Който и да е, той е много интелигентен, много хитър, много последователен и страшно хладнокръвен. Никога не изпада в паника. Сега обаче трябва да се съсредоточим върху последната му жертва. Може би тя ще ни отведе при него.

Карлос кимна:

— Първо да изпратим снимката й на колкото може повече агенции за набиране на фотомодели и актьори, да установим самоличността й.

— Мисля, че агенциите за модели и актьори трябва да останат на втори план — прекъсна го Робърт.

— Какво? Защо?

— Спомняш ли си какво каза Уинстън за жертвата?

— Кое от всичко?

— Че редовно е тренирала.

Карл ос вдигна вежди:

— Добро хрумване.

— Проблемът е, че в града има хиляди зали за фитнес.

— Наистина ли? — изненада се Карлос.

— Да. Това е Ел Ей, градът, в който дори ако кандидатстваш за келнер, трябва да изглеждаш като манекен. Фитнесът е голям бизнес тук.

— И това в страна, в която процентът на затлъстелите бие всички класации?

— Както казах, това е Ел Ей, градът на красивите и атлетичните — усмихна се Робърт и показа бицепса си.

— Аха, мечтай си!

— Да проверим някои от по-големите зали. — Робърт замълча за момент. — Докторът каза, че е използвала скъпа козметика, нали така? Значи очевидно е харчила доста пари за външния си вид, искала е най-доброто.

— И се обзалагам, че с такова тяло е обичала да я забелязват — добави Карлос.

— Съгласен съм.

— Добре, след като си специалист, коя зала за фитнес би избрал, ако искаш повече хора да се възхищават на тялото ти? — шеговито попита Карлос.

— Ами „Голдс Джим“ ми изглежда най-добрият избор. Имат две зали в Холивуд, където ходят доста знаменитости. Да не забравяме прочутата зала на Арнолд Шварценегер във Венис Бийч.

— Трябва да ги проверим.

— Взимай компютърната рисунка и да отидем да поговорим с големите момчета.

Когато Робърт стигна до вратата, мобилният му телефон иззвъня.

— Ало, детектив Хънтър.

— Здравей, Робърт. Липсвах ли ти? — каза металически глас.