Хамелеонът се завръща

37.

— Какво? Как така си го виждала преди? Къде? Кога?

Робърт повиши гласа си малко повече от обичайното.

— Не си спомням точно. Преди три-четири месеца — небрежно отговори Изабела. — Няма ли да си изядеш закуската?

Робърт бе загубил апетит.

— Зарежи закуската. Трябва да разбера къде и кога си виждала този символ. Веднага.

Хвана я за ръцете. Изабела го погледна уплашено:

— Робърт, плашиш ме. Какво става, за бога?

Дръпна се и се опита да се освободи от ръцете му.

Той осъзна как изглежда отстрани и я пусна.

— Извинявай — каза и вдигна ръце.

Тя се отдръпна от него като от непознат.

— Какво означава това? Какво, по дяволите, ти става?

Робърт прокара пръсти през косата си и се опита да се успокои. Изабела чакаше обяснение.

— Моля те, седни. Ще ти кажа.

— Предпочитам да стоя.

Робърт си пое дълбоко въздух.

— Излъгах, като казах, че символът не означава нищо.

— Да, вече се досетих.

Робърт й разказа за значението на двойния кръст, като внимаваше да издава само най-необходимите подробности. Каза й за двете последни убийства, но не спомена за по-ранните. Излъга, че са намерили символа нарисуван върху хартия близо до двете местопрестъпления. Нямаше намерение да издава, че е бил издълбан в плътта на жертвите.

Изабела остана мълчаливо втренчена в него за известно време. Когато заговори, гласът й трепереше.

— Това е сериен убиец, така ли? Възможно ли е да съм стояла лице в лице със сериен убиец?

— Не е сигурно — опита се да я успокои Робърт. — Според учебниците сериен убиец е човек, който убие трима или повече души в три или повече различни случая. Засега имаме само две убийства.

— Това не го прави по-малко побъркан.

Робърт също мислеше така, но не коментира.

— Изабела, трябва да ми кажеш за този символ. Къде си го виждала? — настоя той и нежно хвана треперещите й ръце.

— Не знам. Прекалено съм разстроена, за да си спомня.

— Моля ти се, опитай.

Тя пусна ръцете му, затвори очи и потърка клепачите си.

— Преди два-три месеца — заговори след малко. — Бях излязла да пийна нещо с приятелка в един бар.

Отново отвори очи.

— Спомняш ли си в кой бар? — прекъсна я Робърт.

Тя поклати глава.

— Добре. Ще се върнем на това по-късно. Какво стана после?

— Седяхме на бара и приятелката ми отиде до тоалетната.

— Значи си останала сама.

— За минута-две.

— Продължавай.

— Някакъв тип дойде и предложи да ме почерпи.

— Как изглеждаше, спомняш ли си?

Тя сведе очи към пода за няколко секунди.

— Беше много висок, може би около метър и деветдесет. С бръсната глава. Изглеждаше много силен, спортен тип, а очите му…

— Какво очите му?

— Изглеждаха необичайно.

— В какъв смисъл?

— Студени… безчувствени… плашещи. Сякаш ме мразеше от момента, в който ме беше видял.

— Какъв цвят бяха?

— Зелени. Много добре си ги спомням.

— Контактни лещи?

— Не, не мисля. Изглеждаха естествено.

— Добре, ти какво му каза, след като предложи да те почерпи?

— Отказах. Казах, че вече съм си поръчала.

— Ами символът?

— Мъжът се наведе напред и се облегна с две ръце на бара. Попита ме дали съм сигурна. Каза нещо от рода, че само искал да пийнем и да си поприказваме. Както и да е, ръкавите му се бяха вдигнали и китките му се показваха. Тогава видях символа, татуиран и на двете.

— На двете му китки?

— Да.

— Сигурна ли си, че беше същият символ? — попита Робърт и отново й показа рисунката.

— Да, същият. Дори го попитах какво е.

— Какво го попита?

— Попитах го дали татуировката има нещо общо с армията. Нали знаеш, понякога морските пехотинци и другите войници си татуират специални емблеми, за да подчертаят верността си.

— Какво ти отговори?

— Беше много уклончив. Бързо смъкна ръкавите си и каза, че татуировките не били нищо специално, нещо лично.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Татуировките не изглеждаха направени в професионално студио. Бяха груби, самоделни.

— Сигурна ли си?

— Така ми се стори.

— Каза ли нещо друго? Името си?

Робърт знаеше, че убиецът не би казал истинското си име, но трябваше да започне отнякъде.

— Не. След като го попитах за татуировките, изглеждаше малко раздразнен. Извини се, че ми е досадил, и си тръгна.

— Тръгна си от бара или просто те остави на мира?

— Не знам. Мисля, че излезе от бара, но не съм сигурна.

— Няма проблем, чудесно се справяш. Къде точно бяха татуировките?

Изабела посочи долната част на китката си, непосредствено под дланта.

— Точно тук.

— Колко големи бяха?

— Не много. Може би около три сантиметра, с тъмно мастило.

— Виждала ли си го пак оттогава?

— Не.

— Ами гласът му? Имаше ли нещо особено?

— Не помня.

— Да се върнем на бара, Изабела. Опитай се да си спомниш името му.

Тя затвори очи и си пое дълбоко въздух.

— Имаше ли нещо особено в бара? Например неонов знак, по-необичайна украса, може би нещо в разположението му?

— Беше отдавна. Изчакай една минутка да помисля.

Робърт поседя мълчаливо няколко секунди.

— Почти съм сигурна, че беше близо до някакъв плаж — обяви Изабела, като присви очи.

— Добре, да опитаме по друг начин. Не мисли за бара. Опитай се да си мислиш за приятелката, с която си била. Мозъкът ти ще направи по-лесно връзка с приятелката ти, отколкото със самото заведение. Единият спомен ще задейства другия.

— Бях с Пат. Не се бяхме виждали от известно време. — Изабела вдигна очи към тавана. След малко се усмихна. — Прав си. Като се замислих за Пат, си спомних. Бяхме във „Венис Уейлър“ във Венис Бийч.

— Знам го. Бил съм там няколко пъти — възбудено обяви Робърт. — Мога ли да те попитам още нещо?

— Разбира се.

— Ще можеш ли да обясниш на нашите специалисти как е изглеждал онзи мъж, за да направят фоторобот? Много ще ни помогнеш.

— Да, ще се постарая — стеснително сви рамене тя.

Робърт се приближи и я целуна по устата.

— Извинявай, че си изпуснах нервите. Наистина ме изненада, когато каза, че си виждала символа, а това е първият пробив, който правим по случая.

— Няма проблем.

Тя също го целуна. Робърт посегна към хлабавия възел, с който бе завързала ризата му около кръста си, и дрехата падна на пода. Все още не бяха хапнали нищо за закуска.