Хамелеонът се завръща

42.

— Има новини от доктор Уинстън — обяви Карлос, когато Робърт се върна в кабинета.

— Казвай.

— Както очаквахме, Катрин е разпознала трупа на последната жертва като съпруга си, Джордж Слейтър. — Робърт не реагира. Карлос продължи: — След пет дни ще имаме резултатите от ДНК анализа на косъма, който намерихме в колата на Джордж, но вече потвърдиха, че не е негов.

— Няма значение — отвърна Робърт. — Така или иначе, нямаме заподозрян, с когото да сравним резултатите.

— Така е.

Робърт забеляза, че Карлос изглежда много уморен. Дори бюрото му изглеждаше по-разхвърляно от обикновено.

— Добре ли си, новобранец? Изглеждаш скапан.

Карлос осмисли въпроса на Робърт с леко закъснение.

— А… добре съм. През последните дни не съм спал много, това е. — Замълча и потърка очи. — Преглеждах материалите за предишните жертви, търсех връзка между тях или с някоя от новите.

— Откри ли нещо?

— Още не — малко обезсърчено отвърна Карлос. — Може би не е документирано. Може би е нещо, което е било пропуснато при първото разследване.

— Пропуснато? Какво е пропуснато?

— Някоя връзка… нещо, което ще свърже жертвите. Трябва да има нещо. Винаги има. Не е възможно убиецът да ги избира случайно.

Карлос звучеше раздразнено.

— Защо мислиш така? Защото така пише в учебниците ли? — Робърт посочи книгите по съдебна психология на бюрото. — Нека да ти обясня нещо за тази връзка между жертвите, която толкова търсиш. Аз се опитах да я намеря, както и ти сега, като орел, търсещ плячка, и тя ме разяждаше отвътре, както прави с теб. Трябва да разбереш, че тази връзка може би съществува само в главата на убиеца. Може никой от нас да не е в състояние да я разбере. Може да ни изглежда някаква маловажна подробност, например… фамилните имена на жертвите да съдържат три от петте гласни или всички да са седели на определена пейка в парка в определен ден на седмицата. Няма значение какво е. За убиеца това е нещо, което го вбесява. Нещо, което го кара да иска да убива. Намирането на връзката е само малка част от работата, която трябва да свършим. Добре, признавам, това може да ни помогне, но не искам да изхабиш цялата си енергия, за да я търсиш… както стана с мен.

Карлос долови бащински тон в гласа на колегата си.

— Само толкова можем да направим, новобранец, знаеш, че полагаме всички усилия. Не забравяй, че имаме работа с психопат, който изпитва огромно удоволствие да отвлича и убива хора. Човешките ценности, които са запечатани в нашето съзнание, са тотално изкривени в неговия мозък.

Карлос стисна основата на носа си, сякаш се опитваше да облекчи нетърпимо главоболие.

— Всяка вечер, когато си легна и затворя очи, ги виждам. Виждам Джени Фарнбъро да ме гледа втренчено с нечовешки очи. Опитва се да ми каже нещо, но няма глас. Виждам Джордж Слейтър вързан за волана, с кожа, цялата в мехури, да повръща кръв към мен. Виждам последното му издихание, чувам последния му зов за помощ и не мога да направя нищо. — Карлос отмести очи от Робърт. — Усещам миризмата на смъртта от дървената къща, вонята на гнило месо от колата на Джордж.

Робърт знаеше какво преживява партньорът му.

— Ана започва да се плаши. Не може да спи от моето мятане и въртене в леглото. Казва, че съм започнал да говоря насън… в редките случаи, когато успея да заспя.

— Казал ли си й за разследването?

— Не, знам, че не трябва, но въпреки това се плаши. Тя е много умна жена и ме познава много добре. Нищо не мога да скрия от нея. — Карлос се усмихна тъжно. — Трябва някой път да ви запозная, ще ти хареса.

— Сигурен съм.

— Ще те поканя на вечеря у нас.

Робърт разбираше тревогата на партньора си.

— Когато видях първото убийство на този изверг, повърнах само след трийсет секунди — каза тихо по-възрастният детектив. — След толкова години в полицията мислех, че нищо в този град не може да ме шокира… Грешал бях. Кошмарите започнаха почти веднага и още не са спрели.

— Дори след като хванахте онзи, за когото мислехте, че е убиецът?

Робърт поклати глава:

— Ако хванем убиеца, това облекчава болката, но няма да изтрие спомена за онова, което си видял.

Настъпи неловко мълчание.

— Един от полицаите, които дошли първи на местопрестъплението, при първото убийство, беше новобранец, нямаше и два месеца, откакто бе постъпил в полицията — спомни си Робърт. — Той не издържа. След няколко месеца психотерапия напусна.

— Ти как издържаш? — попита Карлос.

— Ден след ден, кошмар след кошмар. Преборвам ги един по един.