Хамелеонът се завръща

41.

Сутрин Робърт рядко пристигаше в отдела преди осем часа, но събитията от последните два дни го бяха заредили с нова енергия. Днес се чувстваше ентусиазиран, както през първите си дни като детектив.

— Ти изобщо прибирал ли си се вкъщи, или си се преместил да спиш в службата? — попита изненадано, когато завари Карлос седнал на бюрото си.

— Капитанът иска да те види веднага — отвърна партньорът му, без да обръща внимание на забележката.

Робърт погледна часовника си.

— Сигурно се шегуваш. Седем и половина е!

— Знам. Обади се в седем. Тъкмо бях дошъл.

— Дошъл си в седем? Абе, хора, вие не спите ли? — измърмори Робърт, докато сваляше якето си. — Каза ли защо иска да ме види?

— Не.

— Вчера дадохме ли му доклад?

— Да, аз. Малко по-късно от десет сутринта, за когато го искаше, но все пак го получи.

Робърт подуши прясно бразилско кафе и си помисли, че точно това му трябва, преди да отиде при капитана.

Оперативната зала беше почти празна. Там беше само детектив Морис, застанал до прозореца. Върху бюрото и по пода наоколо бяха разхвърляни листа. Изглеждаше така, сякаш не се е прибирал вкъщи от дни. Робърт му кимна за поздрав, но Морис дори на забеляза присъствието му. Робърт спря пред кабинета на капитана и почука на вратата.

— Влез! — изкрещя Болтър отвътре.

Въпреки че бе още рано, в стаята беше горещо. Нямаше климатик, всички прозорци бяха затворени и двата големи вентилатора не работеха. Капитанът седеше на бюрото си и четеше сутрешния вестник.

— Рано си дошъл — отбеляза Робърт.

— Винаги идвам рано — отговори Болтър, като го погледна.

— Искал си да ме видиш.

— Да. — Капитанът отвори горното си чекмедже и извади копие на фоторобота, който беше направила Патриша. Посочи монитора си. — Ела да погледнеш.

Робърт заобиколи двете големи кресла и застана зад началника си. На екрана имаше няколко различни версии на рисунката — с дълга и къса коса, с брада, мустаци, очила — общо двайсет.

— Опитахме всички възможни комбинации и изпратихме рисунките във всеки полицейски участък в Ел Ей. Ако този човек още е наоколо, рано или късно ще го хванем.

— Все още е наоколо, сигурен съм — убедено каза Робърт. — Ще проверим по баровете и клубовете. Започваме тази вечер от Санта Моника. Ако имаме късмет, може наскоро някой да го е виждал.

— Хубаво…

Капитанът изглеждаше смутен от нещо.

— Хубаво е, но нещо те притеснява — отбеляза Робърт.

Капитанът отиде при кафе машината.

— Кафе?

Робърт поклати глава. Само веднъж беше имал глупостта да пробва кафето на началника си и се бе заклел никога повече да не го прави. Болтър си сипа и сложи четири бучки захар.

— Жената, която ти е дала това… имаш ли връзка с нея? Имаш ли връзка с потенциален свидетел?

— Я чакай, капитане. Изобщо не започвай тази тема — побърза да го прекъсне Робърт. — Излизали сме заедно няколко пъти, но се познаваме отпреди да разбера, че може да е видяла евентуалния заподозрян. Просто я срещнах в един бар… Освен това не е потенциален свидетел. Не е видяла нищо съществено.

— Знаеш какво имам предвид. Връзката с някого, който по един или друг начин е замесен в текущо разследване, винаги е, най-малкото рискована. Да не говорим, че противоречи на правилника и е глупаво.

— Просто спах с нея, капитане. Това едва ли може да се нарече „връзка“. Особено в Ел Ей. Освен това тя не е включена в разследването. Не е свидетелка и не е заподозряна. Тя просто е една щастлива случайност, а истината е, че от адски много време късметът не ни се е усмихвал така.

— Да не си оглупял изведнъж? — Гласът на капитана беше строг и хладен. — Знаеш как действат серийните убийци. По-специално този. Той проучва жертвите си изключително внимателно. Наблюдава ги понякога с месеци, защото ако избере грешния човек, играта свършва. Нима наистина си мислиш, че ако това е нашият човек, се е натъкнал случайно на твоята любовница в бара?

Същата мисъл се въртеше и в главата на Робърт, откакто Изабела му беше казала за мъжа, който я бе заговорил във „Венис Уейлър“ Знаеше, че този убиец е много последователен, че не греши, нямаше пропуски. Той следеше жертвите си, изучаваше навиците им, ежедневието им, чакаше най-добрия момент да удари.

— Да, капитане. Знам, че има вероятност да избира жертвите си по този начин. Първо ги заговаря уж случайно в някой бар или нощен клуб, за да ги прецени.

— Това не те ли притеснява?

— Всичко в този случай ме притеснява, но тази странна случайност ми вдъхва някаква надежда.

— Надежда ли? Да не си станал религиозен? — изгледа го изненадано капитанът.

— Срещнали са се преди повече от два месеца, капитане, преди възобновяването на убийствата. Както сигурно си спомняш, първото беше преди малко повече от седмица. Може би е преценил Изабела и не я е харесал. Може би не отговаря на очакванията му за жертвите, затова я е зарязал и е тръгнал да търси друга.

— Обезобразената жена?

Робърт кимна.

Болтър отпи глътка кафе и се намуси, сякаш е вкусил нещо гадно.

— Добре, но защо не я е харесал? Какво в нея го е отблъснало? Тя живее сама, нали?

— Да.

— Това я прави лесна мишена. Какво го е накарало да се откаже от нея?

Болтър се върна при кафе машината и сложи още две бучки захар в чашата си.

— Още не знам, но това е още една причина да съм близо до нея. Трябва да разбера защо не му е харесала. Може би просто има твърде силна воля. Изабела не е от жените, които търпят задевки от всекиго. Може би се е уплашил, защото е видяла татуировките му. Може би е осъзнал, че все пак не е лесна мишена. — Робърт замълча и на лицето му се изписа тревога. — А може би е подходяща, но той просто я е преместил по-назад в списъка си.

Тази възможност не беше хрумнала на Болтър.

— Мислиш ли?

— При този убиец всичко е възможно, капитане. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Следващата му жертва може да е всеки. — Жегата в кабинета започваше да става непоносима. — Защо не отвориш някой прозорец? — добави Робърт.

— И да пусна мръсния градски въздух в кабинета си? Не!

— Не ти ли е горещо?

— Не. Добре ми е.

— Ами тези вентилатори? Може ли да включа някой?

Капитанът се облегна назад и постави ръцете си зад тила.

— Ако се налага.

— Благодаря.

Робърт пусна единия вентилатор на най-високата скорост.

— Какво мислиш? Възможно ли е това да е нашият човек? — попита Болтър.

— Трудно е да се каже, но определено трябва да го проверим.

— Значи, ако е нашият човек, това е първата му грешка от три години. Така ли мислиш?

— От негова гледна точка не е направил грешка.

Болтър погледна подчинения си озадачено.

— Виж, той просто е заговорил една жена в бара и както казахме, това може да е била първата стъпка към проучване на нова жертва.

— Да, но не е предвидил, че жената, която си е набелязал, ще ти стане гадже.

На устните на капитана се изписа злорада усмивка.

— Тя не ми е гадже — небрежно отбеляза Робърт. — Но, да, не е предвидил, че ще се запознаем. И никога нямаше да разберем, че са се срещали, ако несъзнателно не бях нарисувал двойния кръст на едно листче, докато чаках в хола. Затова казах, че е щастлива случайност.

— Няма да можем да се крием от медиите още дълго. Ако стане ново убийство, това ще събуди интерес и после ще бъде въпрос на време някой по-умен журналист да свърже тези убийства със случая „Ангела на смъртта“.

Робърт не отговори, просто погледна капитана, който продължи да пие отровно сладкото си кафе.