Хамелеонът се завръща

23.

Мрак. Това беше единственото, което Джордж Слейтър видя, след като дойде в съзнание. Нетърпима болка раздираше слабините му. Главата му пулсираше, виеше му се свят. Всичко беше блокирало. Краката, Тялото. Паметта. Опита се да си спомни какво се бе случило, но мозъкът му не действаше.

„Къде съм?“

„Колко време съм бил в безсъзнание?“

„Как съм попаднал тук?“

Много бавно спомените му започнаха да се връщат. Почукването на вратата. Възбудата при мисълта, че отново ще види Рафаел. Непознатият нападател. Борбата, объркването, болката и после… спринцовката. Виеше му се свят, чувстваше глад и жажда, беше го страх. Ръцете му бяха поставени върху гърдите, но не бяха вързани. Той се опита да ги размърда, но нямаше достатъчно място. Напипа нещо, което приличаше на нерендосани дъски, имаше стърчащи трески. Опита се да изкрещи, но устата му беше запушена и не успя да издаде звук.

Джордж се опита да размърда краката си, но само след сантиметър опряха в друга стена. „Сандък, затворен съм в сандък — помисли си и започна да го обхваща паника. — Трябва да се измъкна“.

Започна да се мята, опита се да рита, задраска по дървото, докато ноктите му се изпочупиха, но усилията му бяха напразни. Обхвана го отчаяние. Знаеше, че ако изпадне в паника, това само ще влоши нещата. Трябваше да използва малкото, което знаеше за ситуацията. Опита се да се успокои. Съсредоточи се върху пулса си и си пое няколко пъти дълбоко въздух. След минута това подейства. Джордж напрегна мозъка си. Опита се да подреди информацията, която имаше досега. Бяха го нападнали, упоили, отвлекли и затворили в дървен сандък. Чувстваше, че кръвта му циркулира нормално, което означаваше, че сандъкът е изправен, а не легнал. Това му донесе някакво успокоение. Ако сандъкът беше поставен хоризонтално, това би могло да означава, че е под земята — погребан в ковчег, а тази мисъл го ужасяваше. Още от дете Джордж се страхуваше от затворените пространства. Едва десетгодишен, майка му го беше пребила почти до безсъзнание и го бе заключила в гардероба за дванайсет часа без никаква храна и вода. И за какво? Задето беше паднал от колелото и бе скъсал новите си панталони на коляното.

Отново започна да рита дървената преграда. Беше солидна.

— Стига си вдигал шум!

Гласът го стресна. Навън имаше някого. Сърцето на Джордж заби по-бързо. Отново се опита да изкрещи, но устата му беше плътно запушена и той издаде само приглушено мучене.

— Скоро ще свърши.

Джордж отново изпита паника. Кое щеше да свърши скоро? Пленничеството или животът му? Трябваше да махне това проклето нещо от устата си! Знаеше, че ако имаш възможност да говориш, може да всееш здрав разум у противника, който и да е той. А точно това Джордж умееше най-добре — да говори. Като адвокат беше договорил сделки за милиони долари. Беше убеждавал съдии и съдебни заседатели, че неговата гледна точка е правилната. Ако получеше шанс, със сигурност щеше да убеди похитителя да го пусне. Само да можеше да говори.

Отново се замята, вдигна още повече шум, започваше да изпада в истерия.

— Това няма да ти помогне.

Изведнъж Джордж застина неподвижно. Познаваше този глас, сигурен беше, че го е чувал вече, но къде? Отново изтропа.

— Добре, както искаш. Ако ще вдигаш шум, давай.

Вече нямаше съмнение. Той познаваше този човек: Джордж затвори очи и разрови паметта си. Къде се бяха срещали? В кантората? В съдебната зала? Къде? Джордж напрегна мозъка си.

— Боже мой! — измуча през нещото, запушващо устата му.

Потрепери и отвори очи. Да, на онова парти, на оргията. Изведнъж си спомни всичко, вече ясно си представяше лицето на нападателя.

— Познавам те… Знам името ти…