Хамелеонът се завръща

19.

Робърт натисна педала на газта четири пъти, пъхна ключа в стартера и запали. Двигателят се задави, после изтропа. Таблото светна, но колата не тръгна. Робърт върна ключа в начално положение, отново натисна газта няколко пъти и пак опита. Този път задържа ключа завъртян около дванайсет секунди, като държеше педала натиснат. Двигателят отново се задави и издаде застрашително свирене като локомотив.

— Не е истина — измърмори Карлос, като се втренчи в бледо проблясващите лампички на таблото.

— Спокойно, без паника. Двигателят просто е малко капризен.

— Под „капризен“ сигурно имаш предвид стар. Както и да е, проблемът не е в двигателя. На мен това ми прилича на спаднал акумулатор.

— Имай ми доверие. Познавам тази кола. Ще се оправи.

Робърт пробва още веднъж, но този път колата не издаде звук. Лампичките просветнаха за момент, после…

— Хм… май по-добре да повикаш фирмата си за пътна помощ.

— Нямам такава.

— Какво? Моля те, кажи ми, че се шегуваш — измърмори Карлос, като се облегна на вратата.

— Не се шегувам.

— Луд ли си? Имаш кола, която е на… На колко години е?

Робърт се намръщи, опитвайки се да си спомни точната година на производство.

— Около четиринайсетгодишна е.

— Имаш кола на четиринайсет години и не си застрахован за пътна помощ? Или си прекален оптимист, или опитен автомонтьор, а не съм виждал ръцете ти нацапани е машинно масло.

— Казвам ти, познавам тази кола. Трябва да й дадем малко време да си почине и после ще запали. Винаги го прави. И така, кафе или бира?

— Какво?

— Трябва да запълним някак времето… двайсетина минути. Е, можем просто да седим и да чакаме, но след като сме на „Сънсет Стрип“, по-добре да вземем нещо за пиене. Затова кафе ли предпочиташ или бира?

Карлос погледна партньора си с невярващи очи:

— Не виждам как изчакването, колкото и дълго да е то, ще презареди акумулатора ти, но мога да взема едно кафе.

— Значи бира — отсече Робърт и отвори вратата да слезе.

— Дали да не се върнем в „Рейнбоу“? Можем да продължим разговора с онази блондинка — подразни го Карлос.

— Няма проблем, имам телефонния й номер.

Намериха малък, спокоен бар на „Хамънд Стрийт“. Минаваше един и повечето клиенти вече си тръгваха. Робърт поръча две бири и торбичка лед за глезена си. Двамата седнаха в дъното на заведението.

— Как е кракът ти? — попита Карлос.

— Добре е. Само леко навяхване. Ледът ще спре отока. — Робърт постави торбичката върху крака си и го вдигна на един празен стол. — Няколко дни няма да мога да тичам, но нищо по-сериозно.

Карлос кимна.

— Не бях виждал някой да тича като тебе — отбеляза Робърт. — Да не си бил олимпийски шампион или нещо такова?

Карлос се усмихна и белите му, равни зъби заблестяха:

— Бях в университетския отбор.

— Изглежда, че си бил много добър.

— Имам няколко медала. — Звучеше повече засрамен, отколкото горд. — Ами ти? Ако не си беше навехнал глезена, щеше да го настигнеш. А е наполовина на твоите килограми.

— Не съм бърз колкото теб, това е сигурно — поклати глава Робърт.

— Може някой ден да проверим — предизвикателно се усмихна Карлос.

Силен трясък откъм бара привлече вниманието им. Някой беше паднал от стола, беше се изтъркалял на пода и бутилката му се бе счупила.

— Отивай си вкъщи, Джо — каза нисичката кестенява сервитьорка, докато помагаше на клиента да се изправи.

— Нещо в това разследване не е наред — измърмори Карлос, докато гледаше как Джо излиза от заведението.

— В това разследване нищо не е наред, но нека да чуем какво мислиш ти — отвърна Робърт и отпи глътка бира.

— Как е възможно в тази съвременна епоха да не открием никаква следа от убиеца? Разбирам, че разполага с много време да почисти след себе си, но ние имаме лампи, химикали и всякакви джаджи, с които можем да откриваме прашинки на пода. Има ДНК тестове, с които можем да разкрием човек по следи от слюнката му. По дяволите, ако убиецът се е изпърдял в къщата, криминалистите ни сигурно имат устройство, с което да го засекат. Как е възможно местопрестъпленията да са толкова чисти?

— Много просто. Той никога не убива жертвите си там, където ги намираме.

Карлос кимна, почти съгласен с теорията на Робърт.

— Да вземем например сегашната жертва. Тя не е била одрана в старата дървена барака. Убиецът със сигурност има тайна квартира, много скрито място, където се чувства в безопасност, където може необезпокоявано да измъчва жертвите си, където знае, че никой няма да му пречи. Цялата мръсна работа, кръвта, шумът, следите, остават другаде. После превозва жертвата там, където иска да я открием, обикновено на уединено място, където рискът някой да го види, е много малък. Достатъчно е само да бъде облечен с някакъв плътен костюм, който да не позволява оставянето на частички.

— Найлонов костюм?

— Или гумен, водолазен, нещо такова. Може да си го е направил вкъщи, нещо, чийто източник не можем да установим.

— Как транспортира жертвите?

— Вероятно е микробус; обикновена кола, която няма да събуди подозрения, но достатъчно голяма, за да побере един-два трупа.

— И сигурно отвътре микробусът е плътно покрит е найлони или нещо друго, което убиецът лесно може да махне и изгори, без да остави никакви уличаващи следи.

Робърт кимна и отпи още една глътка бира. Двамата се умълчаха и по-възрастният детектив започна да си играе с ключовете от колата.

— Мислил ли си да си купиш нова кола? — предпазливо попита Карлос.

— Звучиш като Скот. Виж какво, аз харесвам тази кола. Тя е класика.

— Класически боклук може би.

— Това е истинска, старомодна, типична американска кола. Не някоя от японските или европейските пластмаси.

— Японските коли са вечни. Имат невероятни мотори.

— Да, наистина говориш като Скот. Той караше тойота.

— Умен човек.

Карлос прехапа устни. Не знаеше как ще реагира Робърт на следващия му въпрос, но реши все пак да му го зададе. Опита се да си придаде небрежен тон:

— Какво се случи със Скот? Никой не ми е казал досега.

Робърт остави бирата на масата и погледна партньора си. Знаеше, че рано или късно ще се стигне до този въпрос.

— Искаш ли още една бира? — попита.

Карлос погледна полупълната си бутилка. Очевидно Робърт се опитваше да отклони въпроса. Реши да не настоява.

— Не, не съм голям бираджия. Предпочитам уиски.

Робърт изненадано вдигна вежди:

— Сериозно?

— Да. Обожавам хубавото шотландско уиски.

— Е, това вече е мъжка приказка. — Робърт кимна одобрително. — Мислиш ли, че в тази дупка ще имат свестен скоч?

Карлос осъзна, че партньорът му се кани да отиде на бара.

— Едва ли, но чакай, не искам да започвам с уиски сега. — Младежът бързо погледна часовника си. — Тази бира стига. Нали помниш, че исках кафе?

Робърт се усмихна и изгълта остатъка от бирата си на един дъх.

— Корабокрушение.

— Какво?

— Скот и жена му загинаха при корабокрушение. Малко след като осъдиха Майк Фарлоу.

Думите на Робърт изненадаха Карлос. Младежът не знаеше дали е по-уместно да каже нещо, или да замълчи, затова отпи глътка бира.

— Трябваше да отидем на почивка заедно — продължи Робърт. — Работихме по този случай две пълни години, без отпуск, без почивен ден, работехме дори на Коледа. Разследването ни беше обсебило, буквално бяхме полудели. След като Майк призна за убийствата, получихме заповед да излезем в отпуск.

Робърт се заигра с празната бирена бутилка, започна да бели етикета.

— Мисля, че все пак ще взема едно уиски. Ти искаш ли? — каза Карлос, като кимна към бара.

— Да, защо не? Ако имат.

След две минути младежът се върна с две чаши уиски.

— Най-доброто, което намерих, беше „Аран“, осемгодишно. И цените тук са смешни.

Постави едната чаша пред Робърт и седна.

— Благодаря… Наздраве. — По-възрастният детектив вдигна чашата си. Отпи от кафеникавата течност и се наслади на силния аромат. — Много по-добре е от бира.

Карлос се усмихна в знак на съгласие.

— Аз живея сам, винаги съм бил единак. Скот обаче имаше жена… Аманда. Бяха женени едва от три години и половина.

Робърт говореше втренчен в чашата. Личеше си, че не му е лесно.

— Разследването постави брака им под голямо напрежение. Понякога Скот не се прибираше с дни. На Аманда й беше много трудно. Започнаха да се карат. Скот беше вглъбен в разследването, както и аз. — Робърт отпи още една глътка уиски. — Сигурни бяхме, че има някаква връзка между жертвите. Чакахме убиецът да направи грешка. Рано или късно всички допускат, никой не може да бъде толкова безгрешен.

— Говорихте ли с ФБР?

— Да. Имахме достъп до архива и библиотеката им. Дни… седмици наред търсехме нещо, което може да ни послужи. — Робърт замълча за няколко секунди. — Винаги има нещо. Няма значение колко жесток и побъркан е убиецът, винаги има причина за убийствата. В повечето случаи противоречи на здравия разум, но винаги има причина. Бяхме се побъркали, проверявахме и най-абсурдните възможности.

— Какви например? — полюбопитства Карлос.

— О, различни неща. Дали жертвите са боледували от едни и същи болести като деца, дали са посещавали едни и същи места през отпуските, алергии, всичко, всичко… и после…

— После е дошла развръзката.

— Да, дойде развръзката. Хванахме Майк Фарлоу. За Скот това беше избавление.

— Мога да го разбера.

— Сигурен съм, че ако разследването беше продължило още няколко месеца, Аманда щеше да го напусне и той щеше да свърши в лудница.

— Какво стана след арестуването на Фарлоу?

— Наредиха ни да си вземем отпуск… не че имаше нужда да ни убеждават — срамежливо се усмихна Робърт.

— Сигурен съм в това.

— Скот много обичаше яхтата си. Беше спестявал години, за да си я купи. — Нова глътка уиски. — Имаше нужда да прекара известно време с Аманда, само двамата, за да подобрят отношенията си. Една хубава ваканция с яхта изглеждаше добра идея.

— Яхта ли каза? — заинтересува се Карлос.

— Да, нещо като… „Катарина 30“.

Карлос се засмя:

— Искаш да кажеш „Каталина 30“.

Робърт погледна партньора си изпитателно.

— Да, точно така. Откъде знаеш?

— Израснал съм с яхти. Баща ми беше маниак ветроходец.

— Брей! Виж ти съвпадение. Както и да е… имало изтичане на гориво. Прехвърчала искра и се получил взрив. Загинали са в съня си.

— Изтичане на гориво ли? — изненада се Карлос.

— Да — отвърна Робърт, като забеляза скептицизма на партньора, си. — Знам какво си мислиш.

Карлос вдигна вежди.

— Яхтите нямат много гориво. Нали? Те се движат главно на платна. Трябва да е изтекло много гориво, за да стане такъв взрив.

Карлос кимна.

— Да, и на мен не ми се връзваше — продължи Робърт. — Затова проведох частно разследване. Не мога да повярвам, че старателен човек като Скот няма да забележи какъвто и да е проблем, дори най-малкия. Той беше много прилежен. — Робърт отпи още една глътка уиски. — Течът не е бил от мотора, а от тубите с гориво.

— Туби ли?

— По някаква причина, която така и не можах да разбера, Скот е взел повече гориво от обичайното. Няколко бидона.

— Може би е планирал по-дълго плаване.

— Не знам и както казах, не успях да разбера.

Карлос се замисли за известно време. Робърт мълчаливо допи уискито си.

— Скот пушеше ли?

— Да. Когато го хванеха, нервите. На това приписаха инцидента. Горивото вероятно се е възпламенило от цигара. Научих цели две седмици след като се е случило. Когато се върнах на работа в отдела.

Карлос долови истинска болка в думите на партньора си.

— Съжалявам.

— Ако партньорът ми беше загинал при акция, тогава може би… — Робърт замълча и прокара пръст по ръба на празната чаша. — Но това просто беше несправедливо. Една глупава случайност и да изгубя двама от най-важните хора в живота си.

— Двама ли?

Робърт разтърка очите си, преди да отговори:

— Аманда беше единствената ми братовчедка. Аз ги бях запознал.

Личеше, че едва сдържа сълзите си. За първи път разказваше за това на някого. Дори беше избягнал посещението при полицейската психоложка с обяснението, че няма да чуе от нея нищо, което вече да не знае. Карлос искаше да каже нещо, да утеши партньора си, но знаеше, че в такива случаи думите са безполезни. Затова замълча.

След няколко секунди Робърт се съвзе.

— Хайде да тръгваме — каза и стана.

— Да, добре.

Карлос изгълта уискито си на една голяма глътка. Навън топлият въздух създаваше леко некомфортно чувство.

— Дали просто да не повикаме някоя патрулна кола? — предложи Карлос, когато стигнаха до буика.

— Няма нужда — отговори Робърт, завъртя ключа в стартера и веднага запали.

— Проклет да съм!

— Казах ти, колата си е хубава, само е малко капризна — с горда усмивка добави Робърт и потегли.