Хамелеонът се завръща

57.

60, 59, 58… Робърт не сваляше очи от електронния дисплей. Сърцето му туптеше като парен чук. Въпреки че в подземието беше горещо като в сауна, той трепереше. Трепереше от страх, който смразяваше цялото му тяло.

„Избери едно копче… което и да е“ — помисли си. Черно, бяло, синьо и червено, цветовете просветваха пред очите му като в дискотека. Той погледна Карлос, който отново изглеждаше изпаднал в безсъзнание.

— Новобранец, събуди се! — изкрещя Робърт, като заудря с юмруци по плексигласовата клетка.

Никакво движение, никакъв отговор.

— Карлос…

Гласът му прокънтя в подземното помещение.

Този път младежът леко помръдна глава. Светлата линия на монитора още беше назъбена.

43, 42, 41…

— Хайде, новобранец, дръж се!

Робърт се огледа, търсейки нещо, което да му подскаже кое е правилното копче. Нямаше нищо.

По-малко от два месеца. Карлос беше дошъл в отдел убийства преди по-малко от два месеца. „Защо трябваше да го прикрепят към мен? — изруга на ум Робърт. — Не трябваше това да бъде първото му разследване!“ Тялото на младия мъж леко потрепери и върна мислите на Робърт към действителността.

32, 31, 30…

„Колко кръв е изгубил? Дори да успея да го измъкна, може да не издържи“. Надяваше се Карлос да се окаже по-силен, отколкото изглеждаше.

На секунди от смъртта. Мозъкът на Робърт работеше трескаво, но как да избере кое копче да натисне? Можеше само да налучка. Обърна се и погледна вратата. Можеше да се измъкне жив, но знаеше, че ще остане мъртъв отвътре. Ако излезеше и оставеше Карлос да умре, цял живот нямаше да си го прости. Тръсна глава, за да пропъди ужасната мисъл. Все още не бяха мъртви.

15, 14, 13…

— Мамка му!

Притисна основата на носа си и стисна очи. „Това е, избери шибаното копче, Робърт!“ Цветно кодиране, защо цветно кодиране? Убиецът можеше да използва числа, защо беше използвал цветове?

Знаеше, че времето изтича.

„Отново си играе с мен, както при надбягването с кучета… — Изведнъж Робърт застина. — Надбягването… победителят, какъв цвят беше?“ Опита се да си спомни. Знаеше, че кучето е номер две, но какъв цвят беше жилетката му?

— Мамка му, какъв цвят беше победителят? — изкрещя.

Вдигна очи от копчетата и погледна Карлос, който отново беше дошъл в съзнание.

6, 5, 4…

— Съжалявам — промълви Робърт.

Понечи да натисне едно от копчетата, когато устните на Карлос се размърдаха. Не издадоха звук, но Робърт успя да прочете думата по тях:

„Синьо…“

Нямаше време за колебание. Робърт натисна синьото копче.

2…

Броенето на цифровия дисплей спря. Вратата на плексигласовата клетка избръмча и се отвори. Робърт се ухили широко:

— Проклет да съм!

Изтича вътре и повдигна брадичката на Карлос от окървавените му гърди.

— Дръж се, приятел!

Бързо огледа вътрешността на клетката. Ръцете на Карлос бяха заковани за дървен кръст. Нямаше как да го освободи. Трябваше да извика помощ.

— Хайде, дай сигнал! — изкрещя на мобилния си телефон.

Напразно. Трябваше да се качи над земята.

— Дръж се, новобранец! Ще извикам помощ. Веднага се връщам.

Карлос отново беше изпаднал в безсъзнание. Робърт излезе от клетката и тръгна към вратата, но чу изпиукване и това го накара да се обърне. Очите му се разшириха от ужас.

— Не е истина!