Хамелеонът се завръща

34.

Робърт си сипа още една чаша кафе от машината в кабинета. Карлос му беше показал как да си го приготви по бразилски маниер, по-силно и по-ароматно, и той веднага бе възприел новия метод.

Отпи глътка от черната течност и отиде при Карлос, който гледаше покритата със снимки коркова дъска. Тази на Джордж Слейтър беше последната.

— Какво е криел? — попита младият детектив, като щипеше долната си устна с палеца и показалеца си.

— Едно нещо е сигурно. Не е ходил да играе никакъв покер във вторник вечер.

— Да, но какво е правил? Първото ми предположение е, че е изневерявал на жена си, но…

— Но след като тя спомена за надбягванията с хрътки…

— Точно така, това не е съвпадение. Убиецът е знаел.

— Да. И така, дали пак е започнал да залага, или убиецът е знаел за миналото му?

— Не знам, но задължително трябва да разберем.

— Както каза Лукас, надбягванията с кучета са забранени в Калифорния, нали?

— Да, защо? — попита Карлос.

— Можем ли да разберем кой е най-близкият щат, в който са разрешени?

— Да, лесна работа. Изчакай малко.

Карлос се върна на бюрото си и седна пред компютъра. След няколко щраквания с мишката и натискане на клавиши обяви:

— Аризона.

Робърт замислено прехапа устни.

— Много е далече. Ако Джордж е ходил на надбягванията, трябва да е било на такова разстояние, че да може да отиде и да се върне с колата същата вечер. Аризона не става.

— Значи, ако пак е залагал, трябва да го е правил по интернет или по телефона.

— А това означава, че убиецът не си го е набелязал за жертва на трасето за надбягвания.

— Трябва да разберем къде е бил в нощта, преди да бъде отвлечен. Знаем, че Джени е била в нощен клуб — каза Карлос и пак се изправи.

— Трябва пак да разпитаме онзи висок, слаб, по-оплешивял тип, с когото говорихме в „Тейл и Джош“… как му беше името?

— Питърсън, някой си Питърсън — спомни си Карлос. — Защо него?

— Защото знае повече, отколкото ни каза.

— Как разбра?

Робърт се усмихна самодоволно.

— О! Забравих, че умееш да разчиташ тайните мисли на хората.

— Той изглеждаше твърде нервен. Избягваше да ме гледа в очите, дланите му се потяха, мънкаше, когато отговаряше на въпросите, и постоянно хапеше долната си устна, щом го притиснехме за по-ясен отговор. Повярвай ми, знае повече, отколкото ни каза.

— Тогава… изненадващо посещение в дома му?

Робърт кимна и се усмихна лукаво:

— Да го направим утре, в неделя. В почивните дни човек се отпуска.

Карлос отново погледна снимките. Хрумна му нещо друго.

— Мислиш ли, че са се познавали?

Въпросът беше неочакван и Робърт се замисли, преди да отговори:

— Може би. Тя е била елитна проститутка. Ако е изневерявал, а това все още е много вероятно, със сигурност е имал достатъчно пари, за да си позволи нейните услуги.

— Точно това си мислех и аз.

— Значи и това трябва да проверим. Знам кого ще попитаме.

— Кого? Краля няма да ни даде информация за клиентите на Джени, а съм сигурен, че не разчиташ на помощ от бодигарда му.

— Не, ще попитаме някое от неговите момичета.

Карлос не се беше сетил за това.

— Добре, какво имаме досега за първата жертва? — попита Робърт. — Има ли досие?

— Не точно.

Карлос се върна на работното си място. Робърт никога не беше виждал толкова подредено бюро. Отляво на монитора му имаше три равни купчини документи. Всички моливи и химикалки бяха разделени в кутийки с различен цвят според вида им. Телефонът бе точно изравнен с факс машината и никъде не се виждаше дори една прашинка. Нямаше нищо сложено не на мястото си. Всичко в партньора на Робърт показваше организираност и ефикасност.

— Фарнбъро не е често срещано име, но е достатъчно разпространено, за да ни създаде трудности — продължи Карлос. — Краля не можа да ни каже точно откъде е дошла. Спомена Айдахо или Юга и аз започнах търсенето оттам. При първоначалната проверка открих трийсет и шест души с фамилия Фарнбъро в двата щата. Започнах да се обаждам на шерифите във всеки град, където живее човек с такова име, но засега — нищо.

— Ами ако Краля не си е спомнил правилно?

— О, тогава търсенето ще бъде много трудно. Момичето вероятно е избягало от семейството си, за да стане холивудска звезда.

— Всички така правят — небрежно отбеляза Робърт.

— Късметът не й се е усмихнал, затова е станала проститутка на този негодник Краля.

— Здравей, холивудска мечта.

Карлос кимна.

— Значи не можем да използваме и ДНК анализ.

— Поне докато не открием семейството й.

— И очевидно нямаме шанс за идентифициране по зъбната картина.

— След пораженията, които й е нанесъл убиецът — не.

Двамата замълчаха за минута. Отново се загледаха в снимките. Робърт допи кафето си, после погледна часовника — беше 17:15. Той взе сакото си от облегалката на стола и провери джобовете си както обикновено.

— Тръгваш ли? — леко се изненада Карлос.

— Закъснявам за среща. Освен това смятам, че трябва да се опитаме да не мислим за разследването поне за няколко часа. И ти трябва да се прибереш при съпругата си, заведи я на ресторант, изчукайте се… горката жена.

Карлос се изсмя:

— Задължително ще го направя, искам само да свърша още няколко неща, преди да изляза. На среща, а? Хубава ли е?

— Красавица. Много секси — отвърна небрежно Робърт, като сви рамене.

— Ами приятна вечер тогава. До утре.

Карлос започна да преглежда папките на бюрото си. Робърт спря на вратата, обърна се и го загледа. Беше виждал тази сцена и преди. Чувстваше се така, сякаш се бе върнал назад във времето, само че тогава той седеше на мястото на Карлос, а Скот го гледаше от вратата. Усещаше у младия си колега същата надъханост за успех, същия копнеж по истината, които все още горяха в него, същото желание, което почти го бе докарало до лудост, но за разлика от Карлос, той се беше научил да го контролира.

— Върви си у дома, новобранец. Няма смисъл да си губиш времето. Утре ще работим.

— Само десет минути.

Карлос намигна приятелски на колегата си и отново се втренчи в компютъра.