Хамелеонът се завръща

68.

Докато погледът му се проясни, мина цяла вечност, но щом очите му отново бяха в състояние да фокусират, той се увери, че е бил прав. Странно, но още не искаше да повярва. Втренчи се в човека пред себе си.

— По изражението ти личи, че си изненадан.

Гласът й беше нежен, както винаги досега. Беше се надявал, че греши, но сега, когато я виждаше пред себе си, всичко си идваше на място. Успя да прошепне само една дума:

— Изабела.

Тя се усмихна. Същата усмивка, която беше виждал много пъти, но сега в нея имаше и нещо друго, нещо, което никога не бе показвала. Скрита заплаха.

— Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш.

Италианският й акцент бе изчезнал.

Робърт запази спокойно изражение. Мозъкът му най-после бе подредил и последните части на пъзела.

— Заслужаваш „Оскар“. Италианският ти акцент беше безупречен.

Тя се поклони, сякаш приемаше комплимент.

— Трикът с обаждането в ресторанта също беше хитър. Идеалното алиби — отбеляза Робърт, като си спомни обаждането от убиеца, докато обядваха първия път в ресторанта. — Предварително записано обаждане с таймер. Лесно и много ефикасно.

На устата й се изписа тънка усмивка.

— Позволи ми да се представя…

— Бренда… — прекъсна я с пресипнал глас Робърт. — Бренда Спенсър… Сестрата на Джон Спенсър, музикалния продуцент.

Тя го погледна изненадано и леко смутено.

— Доктор Бренда Спенсър, ако нямаш нищо против — поправи го.

— Доктор по медицина.

— За да сме по-точни… хирург.

На лицето й се изписа нова злорада усмивка.

— Всичко това е било отмъщение за смъртта на брат ти, нали? — попита Робърт, макар че вече знаеше отговора.

— Много добре, Робърт — похвали го тя и заръкопляска ентусиазирано като дете при вида на неочакван нов подарък.

Настъпи зловеща тишина, която се проточи сякаш цяла вечност.

— Той се самоуби — каза след малко Робърт.

— Самоуби се, защото вие не си свършихте шибаната работа! — Гневът в гласа й беше ясно доловим. — Да защитавате и служите, каква смешка! Той беше невинен, знаеш много добре. — Замълча за момент, за да придаде тежест на думите си. — Колко пъти ти е казвал, че никога не би наранил Линда? Той я обичаше с любов, която никога няма да разбереш. — Спря за секунда, за да възвърне самообладанието си. — Ти си го разпитвал. Знаел си, че е невинен, но въпреки това ги остави да го осъдят.

— Не зависеше от мен. Показанията ми нямаха никаква тежест, нямах доказателства, че е невинен. Нищо не можех да направя без доказателства.

— Ако бяхте водили разследването, както трябва, щяхте да заловите истинския убиец по-рано, преди брат ми да превърти, преди да се обеси. Но вие спряхте да търсите.

— Не можеш да обвиняваш полицията за самоубийството на брат си. Рано или късно щяхме да хванем истинския убиец и той щеше да излезе на свобода.

— Не, нямаше. — В гласа й отново прозвуча гняв. — Как щяхте да хванете истинския убиец, като не го търсехте? Бяхте зарязали разследването, защото първоначалните повърхностни улики сочеха към Джон и това устройваше теб и партньора ти. Поредният разплетен случай на звездния екип. Пак получихте похвала, а само това ви интересуваше. Той беше осъден за убийство, Робърт. Получи смъртна присъда за нещо, което не беше извършил. Никой дори за момент не допусна, че може да е невинен, никой, включително тези жалки мекотели, наречени съдебни заседатели. Обявихте брат ми за чудовище. — Тя замълча и си пое дълбоко дъх. — Изгубих цялото си семейство заради теб, партньора ти и онези шибани, безполезни, жалки човечета. Нямаше да видят истината, дори да танцуваше гола пред тях.

Очите й горяха от гняв. Робърт я погледна озадачено.

— Двайсет дни след самоубийството на брат ми мама почина от мъка. Знаеш ли какво е това?

Робърт не отговори.

— Спря да се храни, не говореше, не се движеше. Само седеше в стаята си със снимка на Джон в скута и гледаше прозореца. По лицето й течаха сълзи, докато очите й пресъхнаха. Мъката разяждаше сърцето й отвътре и тя беше твърде слаба, за да се справи.

Робърт мълчеше. Следеше с поглед Бренда, която бавно крачеше из стаята.

— И това не беше всичко — продължи тя с мрачен глас. — Трийсет и пет години, Робърт. Родителите ми бяха женени от трийсет и пет години. След като изгуби сина и жена си за толкова кратко време, баща ми бе сломен от безкрайна скръб.

Робърт вече се досещаше какво е станало.

— Двайсет и два дни след погребението на майка ми, след като истинският убиец най-сетне беше заловен, баща ми не издържа на депресията и последва пътя на брат ми. Аз останах сама… отново.

Робърт я наблюдава известно време. Гневът й беше почти осезаем.

— Затова реши да отмъстиш на съдебните заседатели — отбеляза след малко с все още немощен глас.

— Най-после се досети — усмихна се тя. — Доста трудно ти беше. Може би великият Робърт Хънтър не е чак толкова велик.

— Само че не уби самите съдебни заседатели, а някои от любимите им хора — добави той.

— Не е ли сладко отмъщение? — каза тя със смразяващо небрежна усмивка. — Око за око, Робърт. Те получиха онова, което бяха причинили на мен. Главоболие, самота, пустота, тъга. Исках да изпитат толкова голяма мъка, че ежедневният им живот да се превърне в борба.

Не всички жертви бяха пряко свързани с някой от съдебните заседатели в делото срещу Джон Спенсър, но причината беше ясна. Някои от тях бяха любовници. Тайни любовници, незаконни афери, дори хомосексуални авантюри. Скрити връзки, които нямаше как да бъдат проследени до някого от съдебните заседатели. Но въпреки това любими хора.

— Посветих живота си в търсене на най-подходящите. Най-обичаните. Внимателно ги следях. Изучавах навиците им. Открих всичко за тях. Любими места. Тайни от миналото им. Участвах дори в сексуални оргии, за да се доближа до тях, и признавам, да гледам как съдебните заседатели страдат след всяко ново убийство, ме изпълваше с енергия.

Робърт я погледна тревожно.

— О, да, наблюдавах ги внимателно след всяко убийство — обясни тя. — Исках да видя как страдат, болката им ми даваше сили. — Замълча за момент.

— Трима от тях се самоубиха, знаеше ли? Не можаха да понесат мъката. Не издържаха, също както родителите ми. — Бренда се изсмя зловещо. — Само за да докажа колко некадърни са ченгетата, оставях улика върху всяка от жертвите и въпреки това не ме разкрихте.

— Двойният кръст на тила на всяка жертва.

Тя кимна злорадо.

— Като татуировката, която брат ти е имал на врата? — добави Робърт.

Бренда го изгледа изненадано.

— След като разбрах за съдебните заседатели, проверих досието на брат ти. Спомних си, че в доклада за арестуването му в графата за отличителни белези бяха записани няколко татуировки, но арестувалият го полицай не ги беше описал подробно. Наложи се да проверя в доклада от аутопсията, за да разбера какви са били. Една от тях е била двоен кръст в задната част на врата. Ти си белязвала жертвите си със символа на брат си.

— Какъв умник си бил! Аз лично татуирах двойния кръст на врата на брат ми — гордо заяви тя. — Джон обичаше болката.

Робърт потрепери, сякаш в стаята изведнъж стана по-студено. Самодоволството в гласа на Бренда, когато разказваше как е причинила болка на брат си, беше смразяващо.

— Защо натопи Майк Фарлоу? Той нямаше нищо общо с процеса срещу брат ти — попита Робърт, опитвайки се да попълни празнотите, за които все още нямаше обяснение.

— Той винаги е бил част от плана — небрежно отвърна Бренда. — Смятах да улича някого, достатъчно подозрителен, след последното убийство и разследването да приключи. Случаят щеше да бъде решен и всички щяха да са доволни. За съжаление обаче изникна малък проблем. Наложи се да ускоря нещата.

— Седмата жертва! — досети се Робърт.

— Охо. Много си умен — престори се на впечатлена Бренда.

Майк Фарлоу бе арестуван наскоро след откриването на седмата жертва. Амбициозна млада адвокатка, дъщеря на един от съдебните заседатели. Това беше най-близката връзка между жертва и участник в процеса. При малко повече време Робърт и Скот със сигурност щяха да открият този факт, но защо да търсят връзки между жертвите, когато имаха самопризнанията на арестувания убиец? След залавянето на Майк разследването, бе спряно.

— Тя трябваше да бъде последната ми жертва — изсумтя Бренда. — Само че кой да знае, че имала добра визуална памет? Беше ме запомнила от съдебната зала и ме позна още при първата ни среща. Дори помнеше с какви дрехи съм била. Превърна се в непосредствена заплаха и нямах друг избор, освен да я преместя нагоре в списъка. След това ми трябваше време, за да реорганизирам плана. Майк беше лесен. Превъртял педофил, който бе превърнал Ангела на смъртта в свой идол. Видях го да проповядва по улиците малко след като очистих, оня лайнян адвокат.

„Петата жертва“ — помисли си Робърт.

— Подготвях Майк месеци наред, подавах му необходимата информация. Само колкото да звучи убедително. Знаех, че е готов. — Тя сви рамене. — Все пак не съм се надявала на самопризнания, това беше бонус. Така разследването съвсем замря. Точно каквото ми трябваше. Арестуването му обаче ми даде достъп до друг човек от списъка. Един от главните виновници за страданията ми… глупавият ти партньор.

Очите на Робърт се изпълниха с ужас.

— О, забравих — добави тя с ледена усмивка. — Не знаеше, че и това е мое дело, нали?

— Кое е твое дело? — с треперещ глас попита Робърт.

— Онази малка експлозия на яхтата.

Стомахът на Робърт се сви.

— След края на случая „Ангел на смъртта“ вие с партньора ти, обяснимо, решихте да си починете. Съвсем оправдано след такова дълго разследване. Достатъчно беше да го последвам.

Бренда замълча и загледа Робърт, който се опитваше да преодолее внезапно обхваналото го чувство на вина.

— Знаеш ли, сами ме поканиха на яхтата. Винаги можеш да разчиташ на полицай да помогне на човек, изпаднал в беда, особено ако е жена. След като попаднах на борда, убийството беше детска игра. Вързах го точно както си ти сега, и го накарах да гледа. Да гледа как прерязвам гърлото на онази кучка, жена му. — Остана мълчаливо втренчена в Робърт няколко секунди, за да се наслади на болката му. — Ах, да. Знаех, че е единствената ти братовчедка. Това ми достави още по-голямо удоволствие.

На Робърт започна да му се гади, усети горчив вкус в устата си.

— Той ме молеше да я пощадя. Предлагаше ми своя живот в замяна на нейния. Най-висшата любовна саможертва, но тази сделка не ме устройваше. Така или иначе, животът му беше в ръцете ми. — Бренда направи кратка пауза, преди да продължи. — Тя умря бавно, докато той плачеше като малко дете. Не го убих веднага. Оставих го няколко часа да се пържи в болката от смъртта й. След това оставаше само да докарам няколко туби с гориво от моята яхта, да предизвикам малък теч, да заредя часовниковите механизми и… бум! Огънят унищожи всички улики, които евентуално бях забравила.

Самодоволството в гласа й беше смразяващо.

— Удоволствието от това изживяване можеше да се сравнява само с това да те гледам как потъваш към дъното. Беше прекрасно. След смъртта им очаквах и ти да ги последваш. Смятах, че няма да издържиш и ще си пръснеш мозъка. Почти го беше направил.

Робърт нямаше думи да отговори.

— После обаче ти дадоха нов партньор и ти като че ли започна да се съвземаш. Имах още двама в списъка, ако не броим теб, затова реших отново да си поиграем. — Бренда прокара небрежно пръсти през косата си. — Ти се оказа костелив орех. Истински самотник. Без жена, без приятелка, без деца, без любовница, без близки. Затова създадох Изабела. Курвата, която да те забърше в някой пропаднал бар. Онази, която ще те накара да се влюбиш.

Арогантността й беше колосална.

— Имаш ли представа какво е да спиш с някого, когото мразиш? Да му позволяваш да те докосва, да те целува? — Тя направи гримаса на отвращение. — Всяка секунда, в която бях с теб, ме караше да настръхвам. Всеки път, когато ме докоснеше, се чувствах омърсена. Всеки път, когато си тръгнеше, трябваше да се мия с часове, търках кожата си до червено. — Усмихна се цинично. — Според плана трябваше да се влюбиш в нея. За нея трябваше да рискуваш живота си. Тя трябваше да разбие сърцето ти, преди да те убие. Виждаш ли каква ирония, Робърт?

Той не каза нищо, остана втренчен в нея.

— Само че ти бягаше от любовта като дявол от тамян — продължи Бренда със спокоен глас. — Не успя да видиш в нея жената на живота си. Нима беше прекалено добър за нея? Така ли си мислеше? Робърт Хънтър беше прекалено добър за малката, крехка Изабела?

Тя се намуси като обидено дете.

— Времето ми изтичаше — продължи след малко. — Трябваше да променя плана. Да намеря някого, който да заеме мястото на Изабела. Някой, когото обичаш повече от себе си, но такъв няма, нали Робърт? Най-близкият ти човек беше новият ти партньор, затова избрах него. Трябваше да действам бързо.

Робърт се замисли за Карлос, който лежеше в безсъзнание в болницата. Единствената му вина беше, че го бяха назначили за партньор на Робърт.

— Трябва да призная, че имах известни резерви. Съмнявах се, че ще рискуваш живота си за него. Не очаквах, че си способен на такова нещо. Мислех, че ще си тръгнеш и ще го оставиш да умре сам. — Бренда сви рамене. — Робърт мъченикът, а? Каква смешка!

Той я гледаше внимателно, анализираше движенията й. Тя изглеждаше възбудена.

— Но ти някак успя да изпревариш брояча на два пъти и пак да спасиш партньора си. Добре се справи, но нима си мислеше, че ще ме победиш? — попита тя с насмешлива усмивка. Наведе се и се втренчи в очите му. — Не можеш да ме победиш, Робърт. Аз съм по-добра от теб. По-умна. По-бърза съм и не правя грешки. Не можеш да се бориш с мен. Планът ми беше съвършен. Аз съм съвършена.

Тя мина зад стола и Робърт я изгуби от поглед. Зад него се чу шум от острене на нож и сърцето му се разтуптя уплашено. Времето му беше изтекло. Бренда се готвеше за последното си убийство.