Хамелеонът се завръща

38.

Беше поредният адски горещ ден в Лос Анджелис, температурата отиваше към трийсет градуса. Улиците гъмжаха от хора, които разхождаха кучета, тичаха за здраве или просто се шляеха.

Робърт излезе от апартамента на Изабела около обяд, след като най-после закуси. Тя все още бе малко неспокойна, но го увери, че ще се оправи.

— Ако това е нашият човек, тя можеше да бъде жертва — отбеляза Карлос, когато Робърт му каза новината.

— Знам. Ще изпратя художник в апартамента й да състави фоторобот. Но преди това искам да говоря с Питърсън от „Тейл и Джош“. Между другото, намери ли адреса му?

— Да. Виа Линда в Малибу — отвърна Карлос, като погледна записките си на компютъра.

— Малибу, а? — вдигна вежди Робърт.

Младежът кимна:

— Някои адвокати явно заработват доста.

— Предполагам. Намери ли някое от момичетата на Краля? Някакви новини в това отношение?

След разговора със сутеньора в петък Робърт бе положил сериозни усилия да убеди капитан Болтър да постави престъпния бос под двайсет и четири часово наблюдение.

— Да, нашите хора са проследили една от тях до дома й — отговори Карлос, като извади листче от джоба си.

— Чудесно, можем да се отбием при нея след Питърсън. Хайде да тръгваме. Ти караш.

Малибу е впечатляваща трийсет и пет километрова крайбрежна ивица североизточно от Лос Анджелис. Там живеят известни личности като Барбара Стрейзанд, Том Ханкс, Дъстин Хофман, Робърт Редфорд и много други богати и прочути холивудски звезди. През по-голямата част от дългото пътуване към дома на Питърсън двамата детективи мълчаха. Мислите на Робърт бяха разделени между незабравимата нощ, прекарана с Изабела, и удивителното разкритие, което тя бе направила за разследването. Наистина ли беше стояла лице в лице с убиеца? Ако да, бил ли е дегизиран? Беше ли се уплашил, че е забелязала татуировките на китките му? Робърт знаеше, че убиецът не оставя нищо на случайността, но имаше макар и нищожна вероятност срещата му с Изабела да е била случайна. Робърт чувстваше, че съдбата става по-благосклонна към него.

— Ето улицата — каза Карлос, когато завиха по Виа Линда.

— Номер четири. Онова там е неговата къща.

Робърт посочи къща със светлосиня фасада. Отпред бяха спрени три коли, едната — чисто нов микробус „Шевролет Експлорър“.

По стандартите на Малибу къщата на Питърсън не беше нищо особено, но според разбиранията на Робърт и Карлос бе огромна. Представляваше триетажна съвременна постройка с голяма морава отпред, подстригана безупречно. Дъговидна павирана алея водеше от улицата до огромната входна врата, заобиколена от красиво аранжирани ярки цветя. Който се грижеше за тази къща беше перфекционист.

Робърт обичаше елемента на изненадата. Когато се обадиш предварително, хората имат време да измислят лъжи и да ги подредят в главите си. Ако можеше да го избегне, той предпочиташе да не си уговаря час за разпитите, а да се появява неочаквано. Полицай, разследващ убийства, който те засипва с въпроси, кара обикновения гражданин да се чувства уязвим.

На входната врата имаше месингова лъвска глава с клепало, излизащо от устата.

— Ексцентрично — отбеляза Карлос и похлопа три пъти. — Обзалагам се, че имат басейн в задния двор.

— Това е Малибу, новобранец. Всички къщи в района имат басейн, независимо дали искаш или не.

След няколко секунди вратата се отвори и на прага се появи русокосо момиченце на не повече от десет години. Съвсем не онзи, когото очакваха.

— Здравей. Татко ти вкъщи ли е? — попита Карлос, като се усмихна широко и се наведе, за да изравни лицето си с това на момиченцето.

Детето направи крачка назад и огледа двамата мъже за няколко секунди.

— Мога ли да попитам за кого да съобщя?

Карлос се стъписа от тези изразни средства.

— Разбира се, че може — отговори, като се опита да имитира помпозния й стил. — Аз съм детектив Гарсия, а това е детектив Хънтър.

Тя ги изгледа скептично.

— Бихте ли ми показали документите си, моля?

Карлос не се сдържа и се засмя:

— Разбира се.

Двамата детективи извадиха служебните си карти и развеселено изчакаха момиченцето да ги разгледа.

— Проблем ли има, детективе?

— Не, но бихме искали да говорим с татко ти, ако не възразяваш.

— Аз не наричам баща си „татко“. „Татко“ казват малките деца. Моля, изчакайте — хладно каза тя и затвори вратата.

— Какво беше това? — измърмори Карлос към Робърт, който сви рамене. — На колко години е това момиче? На десет? Можеш ли да си представиш каква ще бъде на петдесет?

— Тя не е виновна. Родителите й явно я карат да се държи като по-голямо дете, не й разрешават да излиза и да си играе, не я допускат да общува с други деца, искат да я направят примерна ученичка. Без да съзнават, те й вредят повече, отколкото й помагат.

Чуха приближаване на по-тежки стъпки. Най-после някой възрастен. Вратата се отвори и на прага се появи високият, слаб мъж, с когото бяха говорили в „Тейл и Джош“.

— Господин Питърсън, разговаряхме в петък. Детективи Гарсия и Хънтър.

— Да, разбира се, спомням си. Какво ви води тук, господа? Казах ви всичко, което знам.

— Няколко допълнителни въпроса, господине — намеси се Робърт. — Просто искаме да изясним някои неща.

— И смятате това да стане в дома ми? — раздразнено попита Питърсън.

— Ще ви отнемем само десет минути…

— Днес е неделя, господа. Обичам да прекарвам неделите със семейството си… необезпокояван. Ако искате да изяснявате нещо, секретарката ми с удоволствие ще ви запише час. Сега моля да ме извините.

Понечи да затвори вратата, но Робърт я спря с крак.

— Господин Питърсън — заговори, преди адвокатът да успее да възрази, — вашият колега и приятел беше убит от психопат, който не признава никакви правила. Това не е било убийство за отмъщение и съм сигурен, че не е и случайно. Не знаем кой ще бъде следващият, но сме сигурни, че ако не го спрем, ще има още жертви. — Робърт се втренчи в очите на Питърсън. — Аз също бих искал да съм свободен в неделя и да я прекарам със семейството си, а съм сигурен, че и детектив Гарсия мисли така.

Карлос вдигна вежди.

— Вместо това обаче ние се опитваме да спасяваме човешки животи — продължи Робърт. — Десет минути, само за това ви молим.

Питърсън стисна устни, все още раздразнен.

— Добре, да поговорим там. — Кимна към улицата, където бе спряна колата на Карлос. — Скъпа, ще се върна след десет минути — извика към вътрешността на къщата, преди да затвори вратата.

Когато стигнаха до колата на Карлос, Робърт погледна крадешком назад към къщата. Момиченцето ги гледаше с тъжни очи от един прозорец на втория етаж.

— Хубаво детенце имате — отбеляза детективът.

— Да, много е сладка — равнодушно отговори Питърсън.

— Днес е прекрасен ден. Не обича ли да си играе при басейна?

— Трябва да пише домашни — хладно каза адвокатът.

Робърт смени темата:

— Ваш ли е новият шевролет?

Посочи микробуса.

— Имам го от два месеца.

— Колко гори?

— Детективе, не сте дошли да говорим за дъщеря ми и новия ми микробус, затова давайте по същество.

Робърт кимна:

— Трябва да научим нещо повече за вторничните вечери на Джордж. Знаем, че не е играел покер. Ако ви е известно нещо, трябва да ни кажете.

Питърсън извади цигара от кутията в джоба си, лапна я и я запали.

— Имате ли нещо против да запаля?

Робърт и Карлос вдигнаха рамене едновременно.

— Джордж беше затворен човек — отбеляза адвокатът, след като дръпна, от цигарата.

— Нещо необичайно около него?

— Ами…

Питърсън замълча.

— Да? — насърчи го Робърт.

— Мисля, че имаше любовна връзка.

Робърт изгледа изпитателно адвоката.

— С някого от кантората ли?

— Не, не. Със сигурност не.

— Защо сте толкова сигурен?

— В кантората нямаме партньори жени. Всички секретарки и асистентки са възрастни.

— Какво от това? Много мъже харесват възрастни жени — отбеляза Карлос.

— Твърде рисковано е. Можеше да си загуби работата. Джордж не беше глупак — отвърна Питърсън, като поклати глава.

— Защо тогава смятате, че е имал любовна връзка? — попита Робърт.

— На няколко пъти случайно го подслушах, докато говореше по телефона — отвърна Питърсън, като наблегна на думата „случайно“.

— Какво чухте?

— Любовни обяснения от рода на „липсваш ми“ и „ще се видим довечера“. Такива неща.

— Може да е говорил с жена си — изтъкна Карлос.

— Съмнявам се — каза Питърсън, като изкриви устните си наляво и издуха тънка струйка дим.

— Защо се съмнявате? — поинтересува се Робърт.

— Чувал съм го да говори с жена си и не използваше такива думи, нали се сещате, такива умалителни, както говорят влюбените. Беше друга, сигурен съм. — Питърсън замълча, за да дръпне отново от цигарата. — Повечето тайни обаждания ставаха във вторник.

— Сигурен ли сте?

— Да. Затова, когато дойдохте в кантората да питате за вторничните игри на покер, реших, че е някаква лъжа, която е измислил за пред съпругата си. Не исках аз да съм този, който ще го издаде, затова не ви казах. На жена му и без това й се събра много… горката.

— Виждали ли сте я?

— Да, веднъж. Мила жена… любезна. Аз ценя семейството, детективе. Освен това вярвам в Бог и не одобрявам изневярата, но Джордж не заслужаваше тази съдба. Дори да е изневерявал.

— Ами за хазарта? Знаете ли дали е залагал?

— Не! — изненадано отговори Питърсън.

— Да е споменавал нещо за надбягвания с кучета, хрътки?

Адвокатът поклати глава.

— Залагания по интернет?

— Ако е играл комар, много добре се е крил от всички в кантората. Старшите партньори нямаше да одобрят.

— Някакви приятели извън кантората? Сигурно е познавал други хора. Срещали ли сте някои от тях, на партита например?

— Не, не съм. Единствената, която водеше на фирмени събирания, беше жена му.

— Нещо за клиентите му?

— Доколкото знам, строго професионални отношения. Не смесваше личния с професионалния живот.

Робърт, започваше да се чувства така, сякаш се опитва да накара камък да пусне вода.

— Можете ли да ни кажете нещо друго, нещо странно, което сте забелязали?

— Освен любовните обяснения по телефона ли… не. Както казах, той беше доста затворен човек, не споделяше.

— Имаше ли някого във фирмата, с когото да са били по-близки?

— Не, доколкото знам. Джордж не дружеше с никого. Никога не излизаше на чашка е някого от нас. Вършеше си работата и толкова.

— Оставаше ли до късно?

— Всички го правим, когато случаят го изисква, но не за удоволствие.

— Значи единствената причина да смятате, че е имал любовна връзка, са подслушаните любовни обяснения по телефона, така ли?

Питърсън кимна и изпусна нов облак дим, този път надясно.

Робърт се почеса по брадичката, почуди се дали има смисъл да продължава.

— Благодаря за помощта. Ако се сетите нещо друго, моля обадете ми се — каза и подаде на адвоката една визитка.

Питърсън дръпна за последно от цигарата и я пусна на земята. Кимна на двамата детективи и тръгна към къщата.

— Господин Питърсън — извика Робърт след него.

— Да? — отвърна раздразнено адвокатът.

— Днес наистина е хубав ден. Защо не прекарате няколко часа навън с дъщеря си? Можете да поиграете на нещо. Изведете я да й купите сладолед или понички. Просто се позабавлявайте заедно.

Момиченцето още ги гледаше от прозореца на втория етаж.

— Казах ви, че има домашни.

— Неделя е. Не мислите ли, че и тя заслужава почивка?

— Да не би да се опитвате да ме учите как да възпитавам дъщеря си, детективе?

— Съвсем не. Просто ви давам идея какво да направите, за да не я изгубите. За да не намрази родителите си. — Робърт помаха за довиждане на момиченцето, което се усмихна срамежливо. — Както сам казахте, много е сладка. — Той отново се обърна към Питърсън. — Няма да остане такава още дълго.