Хамелеонът се завръща

30.

Голямата опашка пред клуб „Вангард“ в петък вечерта изненада Карлос.

— Не мога да повярвам, че клубът е пълен. Говори се, че заведението е огромно.

— Не е пълен — уверено заяви Робърт.

— Откъде знаеш?

— Това е психологически трик. Ако те накарат да чакаш на опашка, това увеличава очакванията ти. Засилва желанието ти да влезеш. Ако клубът е пълен, това обикновено означава, че е хубав.

— Така е.

— Майсторлъкът е да те накарат да чакаш точно толкова, колкото трябва. Ако не преценят времето, на клиентите може да им писне. Никой не обича да чака твърде дълго.

— И това е вярно.

Без да обръщат внимание на опашката, детективите отидоха най-отпред, при яките охранители на входа.

— Съжалявам, господа, трябва да се наредите на опашка като всички останали — каза единият, като постави ръката си на рамото на Карлос.

— О, не, ние сме със специални пропуски — каза закачливо Робърт и показа детективската си значка.

Бодигардът провери служебната му карта и вдигна ръката си от рамото на Карлос.

— Някакъв проблем ли има, детективе?

— Не, само търсим един човек.

Двамата охранители се спогледаха разтревожено.

— Не искаме проблеми.

— Ние също. Затова, ако ни пуснете, това ще бъде добро начало — каза Робърт, като се вгледа предизвикателно в лицето на единия. Без да отмести очи от неговите, мъжагата се отдръпна и отвори вратата.

— Приятна вечер, господа.

Детективите влязоха в скъпо обзаведеното фоайе. Звуковата вълна веднага ги удари. Музиката беше силна, много силна. В това първо помещение имаше малко хора; едни танцуваха, други само си приказваха.

Робърт и Карлос влязоха в главния салон. Тук музиката беше два пъти по-силна, отколкото във фоайето, и по инстинкт Робърт запуши ушите си с пръсти.

— Какво става, старче? Музиката на младото поколение май не ти понася — пошегува се Карлос.

— Музика ли? Това е просто… силен шум.

— Огромно е! — възкликна Карлос, като огледа грамадната зала, която величествено се откри пред тях.

Робърт отвори широко очи, опитвайки се да оцени истинските размери на мястото. Дансингът беше зает от разноцветна и енергична тълпа, движеща се в ритъма на последните дръм-енд-бейс и дърти фънк парчета. Прожекторите и лазерите образуваха светли фигури между танцуващите. Атмосферата във „Вангард“ беше заразителна. Хората идваха да купонясват и им личеше. Робърт и Карлос обаче не бяха тук за удоволствие. Трябваше да намерят Краля. Вляво от главния дансинг видяха малко, оградено е въже стълбище, водещо към по-горно ниво.

— Там — посочи Робърт. — Това трябва да е терасата за специални гости.

Карлос кимна и се намръщи при вида на двама телохранители с вид на професионални борци, които стояха в основата на стълбите. Робърт огледа горния етаж. В досието, което бяха взели от прокуратурата, имаше всякаква информация за престъпния бос, включително няколко снимки. Скоро Робърт видя самия Крал, седнал удобно в компанията на четири жени.

— Ето го. Последната маса вдясно.

Детективите си проправиха път между танцуващите, като се стараеха да избягват неволните удари и сръгвания от тълпата. Една красива брюнетка обгърна с ръце врата на Робърт.

— Ммм, обожавам мускулести мъже — измърка, като го придърпа към себе си. — И какви хубави сини очи. Хайде да танцуваме, красавецо.

Целуна го страстно по устата, като наведе главата му назад.

Той с мъка освободи устните си от нейните. Дори на оскъдната светлина забеляза, че зениците й са разширени.

— След малко ще дойда да танцуваме, сладурано. Първо трябва да отида до тоалетната — измънка той първото оправдание, което му хрумна.

— До тоалетната ли? Искаш ли компания? — попита тя, като сведе очи към слабините му.

Робърт се усмихна спокойно:

— Не сега, сладурано.

— Педераст — изсъска тя и тръгна да търси следваща жертва.

— Сладка е… стилна — отбеляза Карлос. — Можеш по-късно да я потърсиш и да пиете по едно „Бавно чукане“ заедно.

Робърт се престори, че не е чул саркастичната забележка на партньора си. Двамата се приближиха до стълбището и телохранителите.

— Съжалявам, господа, тук е само за специални гости — каза единият.

— Няма проблем.

Карлос показа значката си и изчака Робърт да направи същото.

— Господа, не можете да използвате значките си, за да влизате на такива места — каза по-високият бодигард, без да отмества очи от Карлос.

— Защо смятате, че идваме за удоволствие? — сопна се Робърт и двамата телохранители се втренчиха в него. — Идваме да говорим с един човек.

— С кого?

— С господин Не-ти-влиза-в-работата. Сега се дръпнете или ще ви арестувам за възпрепятстване на разследване.

Заплахата му звучеше сериозно. Без да изчака телохранителите да се отдръпнат, Робърт се вмъкна между тях и ги изблъска, за да мине. Карлос го последва. Джером гледаше всичко от първата маса при върха на стълбите. Когато двамата детективи стъпиха на етажа за специални гости, той им препречи пътя.

— Мога ли да ви помогна?

— Майка му стара! Този тип има повече охрана от президента на Съединените щати — измърмори Робърт към Карлос, преди да се втренчи в лицето на Джером. — Не, не можеш да ни помогнеш, великане. Искам да говоря с шефа ти. — Посочи към масата на Краля.

Джером не помръдна. Остана втренчен в двамата мъже.

— Можем да го направим тук, в този уютен клуб, а можем да закараме целия цирк в участъка и там да си устроим истински купон. Ти избираш, дебелако.

Джером постоя така още няколко секунди, после погледна Краля, който наблюдаваше сцената. Шефът кимна леко.

— Извинете ме, момичета, трябва да свърша една работа. Отидете да потанцувате — каза Краля на четирите потресаващи красавици, които седяха около него.

Те станаха и се отдалечиха, като всяка по реда си намигна и се усмихна съблазнително на Робърт и Карлос, докато минаваше покрай тях. Лицето на Карлос сякаш грейна и той проследи с поглед момичетата.

— Ако някоя от тях ви харесва, мога да й кажа няколко добри думи за вас — отбеляза Краля и се усмихна, показвайки ослепително белите си зъби. Робърт забеляза малък диамант, вграден в горния му ляв резец.

— Какво? О, не, не. Няма такова нещо — измънка Карлос.

— Разбира се. Моля, седнете. Шампанско? — Краля посочи бутилката в кофичката с лед.

— Не, благодаря.

— Добре. С какво мога да ви помогна?

Краля беше красив чернокож, само на трийсет и една, висок, с гладко обръсната глава. Кафявите му очи бяха впечатляващи, чертите му — добре изразени. Носеше тъмен костюм от изкуствена материя и бяла копринена риза. Двете му горни копчета бяха разкопчани и отдолу се виждаха две дебели златни вериги.

— Аз съм детектив Хънтър, а това е детектив Гарсия — каза Робърт, като показа значката си.

Краля нито стана, нито подаде ръката си. Джером бе застанал до шефа си.

Робърт и Карлос стояха с гръб към дансинга. Нямаше смисъл от празни приказки. Робърт извади компютърната рисунка от джоба си и я постави на масата.

— Познавате ли тази жена?

Краля сведе очи и разгледа рисунката няколко секунди, без да я вдигне.

— Обичате да говорите направо, а, детектив Хънтър?

Робърт остана с непроницаемо изражение.

— Това е компютърен портрет — установи Краля леко изненадано.

— Да.

— Защо?

— Съжалявам, не мога да издавам поверителна информация.

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

Двамата детективи се спогледаха.

— Вижте, господин Престън, това е много важно…

Краля вдигна ръка и прекъсна Робърт:

— Сестра Джоан ме наричаше господин Престън в началото училище. Можете да ме наричате Кралю.

Робърт не обичаше да го прекъсват:

— Исках да кажа, че това е много важно разследване.

— Не се съмнявам. Но нека да ви обясня как стоят нещата тук. Ако искате да ви помогна, трябва и вие да ми дадете нещо. Аз съм бизнесмен, нямам време за празни приказки и не давам нищо безплатно.

Робърт не обичаше да се пазари, особено с хора като Краля, но знаеше, че няма друг избор. Беше видял реакцията на престъпния бос и на Джером, докато гледаха рисунката на масата. Сигурен беше, че познават жената. Ако искаше да му помогнат, трябваше да играе по техните правила.

— Мъртва е. Била е убита по много жесток начин. Лицето й… — Робърт замълча, докато намери подходящата дума — … е неузнаваемо. Наложи се да използваме специална програма, за да възстановим образа й.

За известно време Краля остана втренчен в него, после посегна към снимката. Разгледа я още няколко секунди. Робърт беше сигурен, че престъпният бос познава жената, но имаше и нещо друго. Скрита емоция.

— Какво ви кара да мислите, че, познавам тази жена?

Робърт знаеше какво се опитва да направи престъпникът.

— Слушай какво, Кралю, или не знам там какъв си. Не се интересувам от теб или заниманията ти. С каквато и престъпна дейност да се занимаваш, сигурен съм, че колегите ми съвсем скоро ще те пипнат. Днес обаче не е този ден. Колкото и странно да звучи, ти не си заподозрян в това разследване. Човекът, който я е убил, извърши друго убийство вчера и ще продължава да убива, докато не го спрем. Информацията за нея може да ни насочи към този изверг. Ако е била от твоите момичета…

— Моите момичета ли? — прекъсна го Краля. Явно не смяташе да признае, че се занимава със сводничество.

— Ако искаш да се преструваш на глупак, добре, но в момента не ме интересува дори да си най-големият сутеньор в света. Не се занимавам с теб. Ние сме от отдел „Убийства“, не от „Наркотици“.

Краля отново остави рисунката на масата.

— Хубава реч, детективе.

Робърт си пое дълбоко дъх. Втренчи се в човека пред себе си.

Краля бързо видя своя шанс:

— Ако искате да ви помогна, можем да сключим споразумение.

Робърт очакваше нещо такова.

— Какво споразумение?

— От време на време имам нужда от помощта на момчетата с черно-бели униформи. Ако аз ви помогна, трябва да ми помогнете и вие. Така всички ще са доволни. Може да бъде полезно сътрудничество и за двете страни.

Едва тогава Карлос осъзна какво има предвид Краля. За разлика от Робърт той не успя да се сдържи.

— Майната ти! Някой е измъчвал и убил едно от твоите момичета, а на тебе не ти дреме! Мислех, че ги закриляш, че си техен покровител. Не е ли това работата на сводниците? — Карлос се изчерви като домат. Гласът му бе гневен и силен и привлече вниманието на хората от съседните маси. — Сега използваш смъртта й, за да ни вербуваш за бандата си от подкупни ченгета. Какъв крал си ти? Нещастник!

Той се изправи, като очакваше Робърт да направи същото. По-възрастният детектив остана на мястото си.

Краля се изсмя:

— О, я стига. Нали няма да ми прилагате старата тактика „добро ченге — лошо ченге“? За глупак ли ме мислите? Тези номера действат само във филмите, а тук не е снимачна площадка.

— Не е номер — спокойно се намеси Робърт. — Но убиецът обича игричките. Детектив Гарсия е прав. Този тип е отвлякъл едно от момичетата ти и остави за спомен един голям среден пръст. — Наведе се напред и облегна лактите си на масата. — Ние не те мислим за глупак, но убиецът явно те мисли. Той ти се надсмива и това не ме изненадва. Влязъл е на твоя територия, отмъкнал е едно от момичетата ти, а ти дори не си разбрал. Да не мислеше, че е заминала на почивка? Какво ще стане, ако реши да вземе още някое момиче? Може би някое от тези, които седяха тук допреди малко?

Краля го гледаше втренчено.

— Е, какво? — продължи Робърт. — Ще продължиш да седиш и да се преструваш на непукист? Ще си представяш, че все още владееш положението, че все още си Краля? Единственото, което искаме от теб, е да ни кажеш името й. Ако ще само за да известим семейството й.

Робърт очакваше някаква реакция, но не видя никаква. Знаеше че Краля е познал компютърния портрет и това беше голяма крачка в правилната посока. Сега, след като вече беше наясно къде да търси, лесно щеше да установи самоличността й. Нямаше нужда от помощта му. Той се изправи и тръгна след Карлос.

— Детективе — извика сутеньорът, когато двамата стигнаха до стълбището.

Робърт се обърна. Краля даде знак на Джером и той извади от джоба на сакото си снимка. Постави я на масата до компютърния портрет. Детективите се върнаха и сравниха двете лица. Приликата беше невероятна.

— Казва се Джени Фарнбъро. Търся я от миналия петък.

Робърт почувства как пулсът му се ускорява.

— Тогава ли я видя за последен път?

— Да. Миналия петък, тук.

— Тук ли? — възбудено попита Карлос.

— Да. Седеше на същата тази маса. Каза, че отива в тоалетната да си освежи грима или червилото, и не се върна.

— В колко часа стана това?

Краля погледна Джером и вдигна вежди.

— Късно, около два — два без четвърт през нощта — каза бодигардът.

— Мислите ли, че са я отвлекли от клуба? — попита Робърт.

— Така изглежда.

— Може би е познавала похитителя.

Краля поклати глава:

— Дори да е срещнала познат, нямаше да излезе, без да ми се обади. Джени беше добро момиче.

Робърт замълча за момент. Искаше да прецени колко е разумно да разкрива за жертвата.

— Била е упоена. С ГХБ. Чували ли сте за това?

Краля се усмихна широко. Знаеше, че не е възможно Робърт да е толкова наивен.

— Да, чувал съм. С това ли са я упоили?

— Да.

— Каза, че са я измъчвали — намеси се Джером.

— Да.

— Какво означава това?

Робърт сведе очи към портретите върху масата. Ясно си представи голото осакатено тяло, вързано за дървените стълбове.

— Убиецът е искал да й причини максимално страдание. Не я е убил веднага, с куршум или нож. Искал е да умре бавно. — Нямаше смисъл да крие истината. — Одрал я е жива и я е оставил да умре.

— Какво? — Джером повиши гласа си с половин октава.

Детективите запазиха мълчание.

Краля се опитваше да сдържи гнева си, но очите му сякаш горяха. Веднага си представи Джени, сама, умираща от болка, молеща за милост, викаща за помощ. Напразно се опита да пропъди тази картина от съзнанието си. Когато заговори, в гласа му звучеше искрен гняв:

— Вярващ ли сте, детективе?

Въпросът изненада както Карлос, така и Робърт.

— Защо?

— Защото, ако сте вярващ, молете се на Бог да откриете убиеца на Джени преди мен.

Робърт разбираше гнева му. Докато в полицията всичко се правеше според закона, сутеньорът нямаше тези ограничения. Идеята Краля да хване първи убиеца звучеше съблазнително.

— Трябва ни списък на всичките й… клиенти, всички хора, с които се е срещала през последните шест месеца. Убиецът може да е някой от тях.

Краля се усмихна мазно:

— Харесвате ми, детектив Хънтър. Развеселявате ме… Нямам представа за какво говорите. Клиенти…?

Робърт знаеше, че няма начин да го накара да предаде списъка на бившите клиенти на Джени.

— Казахте, че искате да знаете името й. Вече ви го казах. Опасявам се, че не мога да ви помогна повече — каза Краля и кимна към стълбите.

Двамата детективи станаха мълчаливо. Робърт взе снимката и компютърния портрет от масата.

— Още нещо — добави, като извади едно листче от джоба си.

Краля го погледна отегчено.

— Виждали ли сте този символ?

Краля и Джером погледнаха странната рисунка. Джером поклати глава.

— Не, никога — каза Краля. — Какво общо има със смъртта на Джени?

— Намерихме го близо до трупа — излъга Робърт.

— Само още един въпрос — намеси се Карлос. — Знаете ли откъде е Джени? Трябва да се свържем с родителите й.

Краля погледна Джером, който сви рамене.

— Не проверявам биографията на момичетата, но мисля, че беше от Айдахо, Юта или там някъде.

Карлос кимна и тръгна след партньора си. Когато стигнаха стълбите, Робърт се обърна и за последен път погледна Краля.

— Ако го хванете преди нас…

Онзи се втренчи в лицето му.

— … накарайте го да страда.

Краля не отговори. Само изпрати с поглед двамата мъже, докато слязоха от етажа за специални гости и се изгубиха в тълпата от танцуващи хора.