Хамелеонът се завръща

35.

Робърт мразеше да закъснява, но още когато излизаше от отдела, видя, че няма да стигне навреме. Той никога не беше обръщал голямо внимание на облеклото си, но днес пробва всичките си пет ризи поне по два пъти и колебанието коя да облече го забави с близо половин час. Накрая реши да отиде с тъмносиня памучна риза, черни дънки и новото си кожено яке. Най-големият му проблем беше изборът на обувки. Имаше три чифта и всичките бяха минимум десетгодишни. Сам не можеше да повярва колко време изгуби за обличане. След като напръска лицето и врата си с одеколон, вече бе готов да излезе.

На път към апартамента на Изабела се отби през един магазин за алкохол да купи бутилка вино. Познанията му за алкохолните напитки се ограничаваха с шотландското уиски, затова прие съвета на продавача и купи бутилка „Ма дьо Дома Гасак“ от 1992 г. Надяваше се, че при тази цена ще върви с всяко ястие, което би могла да сготви Изабела.

Фоайето на блока в Глендейл беше приятно обзаведено. На стените висяха оригинални картини с маслени бои. На стъклена масичка в средата на помещението имаше красив букет от пъстри цветя. Робърт се видя в голямото огледало отдясно на вратата и приглади косата си. Оправи яката на сакото си и тръгна към стълбите. Спря пред апартамент 214 на втория етаж и постоя няколко секунди. Отвътре се чуваше музика. Успокояващ ритъм със силен бас и нежна мелодия на тенор-саксофон — съвременен джаз. Изабела имаше добър вкус. Робърт оценяваше това. Той позвъни.

Косата й беше вързана небрежно на опашка, няколко кичура се спускаха над раменете, но лицето й бе открито. Светлото червило и лекият грим контрастираха с тена й и караха европейските й черти да изпъкват. Носеше стегната червена сатенена блуза и черни джинси. И с невъоръжено око Робърт забеляза, че няма сутиен.

— Здравей, стилно закъснение — посрещна го тя и се наведе, за да го целуне по устата.

— Извинявай. Имах проблеми с прическата.

— И ти ли? — засмя се тя и посочи своята коса. — Хайде, влизай.

Хвана го за ръката и го въведе в хола. В апартамента се усещаше приятен екзотичен аромат. Холът беше слабо осветен от настолна лампа в ъгъла до удобно кожено кресло.

— Надявам се, че това ще върви е вечерята. Не разбирам от вина, затова използвах чужд съвет — каза Робърт, като й подаде, бутилката.

Изабела я взе с две ръце и я наклони към светлината, за да прочете етикета.

— Ооо! „Ма дьо Дома Гасак“… 1992-ра? Впечатлена съм. Сигурна съм, че върви с всичко. Какво ще кажеш за една чашка още сега?

— Звучи ми добре.

— Чудесно. Чашите са на масата, тирбушонът е там. — Тя посочи минибара до прозореца. — Вечерята скоро ще е готова. Настанявай се.

Обърна се и отиде в кухнята, оставяйки Робърт да отвори виното.

Той съблече якето си и този път не пропусна да свали и служебния пистолет. Взе тирбушона от минибара и отвори бутилката. Напълни двете чаши на масата с гъстата червена течност. До минибара имаше елегантна стъклена етажерка със значителен брой компактдискове. Робърт не издържа на изкушението и ги прегледа. Колекцията й от джаз беше впечатляваща, главно съвременни изпълнения, но и няколко класически записа. Всичко беше безупречно подредено по азбучен ред. В забележителната джаз колекция някак се бяха промъкнали и няколко рок албума с автографи. Робърт набързо ги разгледа. „Значи тайно слуша рок — помисли си. — Моят тип жена“.

— Каквото и да готвиш, мирише страхотно — каза той, като влезе в кухнята с двете чаши в ръка. Подаде едната на Изабела, която бавно я разклати и я поднесе към носа си, преди да отпие малка глътка.

— Точно както очаквах… прекрасно е.

Робърт нямаше представа какво значение има, но повтори нейните действия — разклащане, помирисване, отпиване.

— Да, не е лошо.

Двамата се засмяха. Изабела вдигна чашата си към него.

— Да пием… за хубавата вечер заедно. Дано този път да няма прекъсвания по телефона.

Вечерта започна по-добре, отколкото беше очаквал. Изабела бе сготвила телешко с пармезан и прошуто и зеленчуци на фурна по италиански, което го изненада. Беше очаквал някакво традиционно ястие с макарони. Докато вечеряха, разговаряха главно за нея. Той издаде твърде малко неща за личния си живот.

Беше израснала в Ню Йорк, единствено дете на италиански емигранти, които се бяха преселили в Съединените щати в началото на седемдесетте. Родителите й имали ресторант в Малката Италия, където Изабела бе прекарала по-голямата част от детството си. Беше се преместила в Лос Анджелис едва преди пет години и работеше в местния клон на Калифорнийския университет. Все още пътуваше до Ню Йорк три пъти годишно, за да се вижда с близките си.

— Знаеш ли, не е честно — каза тя, докато раздигаше масата.

— Кое не е честно?

Робърт я последва, като взе двете чаши, наполовина пълни с онова, което бе останало от виното.

— Ами това, което правиш. Разказах ти на практика всичко за себе си, а всеки път, когато се поинтересувам за теб, ти ми даваш уклончиви отговори. Всички детективи ли сте такива?

Пусна чешмата и сложи чиниите под течащата вода.

— Ние умеем да задаваме въпроси, но не обичаме да отговаряме. — Робърт отпи глътка вино. Изабела изми първата чиния и я остави на поставката за сушене. — Чакай. Дай на мен.

Той постави ръце върху раменете й и леко я дръпна от умивалника. Тя се усмихна и взе чашата си.

— Значи няма да ми разкажеш нищо за себе си, така ли? — опита се да го провокира отново.

Робърт изми останалите чинии и се обърна към нея.

— Аз съм детектив в отдела за тежки престъпления на лосанджелиската полиция, но разследвам главно убийства. Поверяват ми много специални случаи, което означава престъпления, извършени по особено жесток и извратен начин. Хората, с които работя всеки ден, са или много лоши, или много мъртви. От нещата, които виждам постоянно, на повечето хора им става лошо. Ако тръгна да разказвам за себе си, това със сигурност ще убие всяко желание за разговор. — Той замълча и отпи глътка вино. — Повярвай ми, не ти трябва да знаеш как минава денят ми и какво работя.

— Добре, не ми разказвай за работата си. Разкажи ми за детството си, за семейството си.

— Няма много за разказване.

Тя разбра и реши да не настоява.

— Хубаво. Обичам загадъчните мъже.

Момчешкият му чар я възбуждаше. Пристъпи към него, взе чашата от ръката му и я остави върху кухненския плот. Бавно приближи устните си на няколко сантиметра от ухото му.

— Какво правиш, за да се отпуснеш? — прошепна със съблазнителен глас.

Усещането за топлия й дъх върху врата му го накара да настръхне. Той леко отдръпна лицето си, за да я погледне в очите.

— Мога ли да предложа нещо?

В този момент устните им се докоснаха. Робърт усети нежния й език върху своя и устните им се впиха в страстна целувка. Придърпа я до себе си и усети допира на настръхналите й зърна. Притисна я до плота и я вдигна отгоре. Само след миг блузата й я нямаше, а той изследваше с устни всеки квадратен сантиметър от гърдите й. Изабела изви глава назад и изстена от удоволствие. Преди Робърт да успее да разкопчае ризата си, тя стисна дрехата с две ръце и я дръпна от тялото му; копчетата заподскачаха върху плота и пода. Отново се притиснаха в страстна прегръдка и впиха устни. Този път тя леко одраска с червените си нокти гърба му, едновременно болезнено и нежно.

Любиха се върху плота, на пода, после се преместиха в спалнята. Когато страстта им най-после беше удовлетворена, небето просветляваше от първите слънчеви лъчи.

— Изтощена съм — каза тя, като се притисна до него и постави ръка върху гърдите му. — И при първата ни среща беше добър, но този път надмина себе си.

— Надявам се да е било така.

Робърт се извъртя към нея и нежно дръпна един кичур коса от очите й.

Тя отново го целуна.

— Умирам от глад. Искаш ли да хапнем? И без това вече е време за закуска.

— Чудесна идея.

Станаха. Изабела отвори едно чекмедже, за да си извади чисти дрехи, а Робърт отиде в кухнята, където неговите бяха разхвърляни по пода.

— Къде са гащите с мечета? — попита Изабела, след като влезе в кухнята само по бели дантелени бикини.

— По-добре си облечи още нещо, да не повторим каквото правихме цяла нощ — посъветва я той. Не можеше да откъсне очи от тялото й.

— Това обещание ли е? — Тя вдигна ризата му от пода и понеже нямаше копчета, просто я върза на кръста си. — Така по-добре ли е? — попита, като му намигна.

Робърт преглътна тежко.

— Всъщност така ме възбуждаш още повече.

— Страхотно. Но нека първо да закусим.

Тя отвори хладилника и извади яйца, мляко, малка бутилка портокалов сок и няколко картофени кюфтета от камерата.

— Да ти помогна ли? — попита Робърт.

— Не, няма нужда. Освен това нали помниш какво стана последния път, когато предложи да ми помогнеш в кухнята?

Тя сипа две чаши портокалов сок и му подаде едната.

— Да, имаш право. В такъв случай по-добре да изчакам в хола.

— Как искаш яйцата?

— Ами… може би бъркани.

— Добре, бъркани.

Робърт се върна в хола и седна при масата. За първи път след възобновяването на убийствата успяваше да се абстрахира от работата.

— Забрави ги в кухнята — каза Изабела, като влезе и показа печално изглеждащите му обувки. — От колко време ги носиш?

— Отдавна.

— Да, личи си.

— Тъкмо мислех да си купувам нови — излъга Робърт.

— Трябва. В Италия има поговорка, че човекът се познава по обувките.

— По дяволите. Значи аз съм стар и… мръсен. Така ли?

Тя се засмя. Смехът й беше заразителен.

— Закуската ще стане след малко.

Той тъкмо довършваше портокаловия си сок, когато Изабела влезе със закуската. Бъркани яйца, картофени кюфтета, препечени филийки, прясно кафе.

— Кафе? Мислех, че имаш само чай.

— Да, до миналата седмица. Имах предчувствие, че ще останеш през нощта, затова вчера купих. Надявам се, че е хубаво, защото не разбирам от кафе. Не знам дали е добра марка.

— Сигурен съм, че е хубаво. Ухае чудесно.

— Какво е това? — попита тя, като посочи листчето пред него.

Робърт несъзнателно бе взел лист и химикалка и беше започнал да драска, докато чакаше. Сред другите безсмислени рисунки бе скицирал и двойния кръст.

— О, нищо особено.

— Странна работа.

— Кое е странно?

— Ами това, което си нарисувал. Виждала съм го накъде. Мислех, че означава нещо.