Хамелеонът се завръща

54.

Джером трябваше да се отбие на още едно място, да се види с още един човек, преди да се прибере вкъщи за поредната кошмарна нощ. Краля му беше дал една-единствена задача — да открие онези, които бяха убили Джени.

Беше видял доста хора да умират по различни начини, мнозина — от неговите собствени ръце, и никога не се беше притеснявал от това. Предсмъртните изражения на лицата им никога не го преследваха, но сцените от диска, който бе гледал с шефа си в лимузината, не можеха да се изтрият от паметта му. Не му даваха да заспи, убиваха апетита му. Тя му липсваше. Джени му беше любимка. Винаги усмихната, винаги позитивно настроена към всичко. Колкото и лошо да беше положението, тя винаги намираше добрата, смешната страна.

Джером издирваше извършителите от около седмица. Беше говорил с почти всеки негодяй, който му дължеше услуга. Всеки го препращаше към следващия. Поредният в списъка бе изпаднал наркоман на име Дарил.

Порочната мрежа, в която бе оплетен бизнесът с извратени порнофилми, беше твърде трудна за разплитане. Никой не знаеше нищо, а ако някой знаеше, не искаше да говори. Джером беше наясно, че Дарил не е свързан с порноиндустрията, но имаше информация, че може би знае нещо.

Дарил живееше на улицата, спеше по разни дупки. Тази вечер си правеше компания с още неколцина бездомници в луксозните руини на една полуразрушена сграда в южен Лос Анджелис. Джером просто трябваше да го открие.

От известно време чакаше търпеливо, наблюдаваше сградата от безопасно разстояние. Бяха му дали достатъчно добро описание на Дарил, но всички наоколо изглеждаха почти еднакво. Единственото улеснение за Джером беше фактът, че наркоманът бе висок около метър и деветдесет и това го правеше лесно забележим.

Беше около един, когато Джером забеляза някакъв висок, непохватен тип да пресича улицата по посока на порутената сграда. Той бързо излезе от скривалището си и го настигна.

— Дарил!

Дългучът се обърна. Дрехите му бяха мръсни и окъсани. Обръснатата му глава бе цялата в белези и струпеи. Очевидно не се беше бръснал или къпал от няколко дни. Изглеждаше уплашен.

— Кой си ти?

— Приятел.

Наркоманът изгледа Джером от главата до петите. Бодигардът се беше преоблякъл с обикновена фланелка и дънки вместо обичайния костюм за хиляда долара, но въпреки това изглеждаше твърде елегантен за тази част на града.

— Какъв приятел? — попита Дарил и направи крачка назад.

— Човек, който може да ти помогне.

Джером извади от джоба си целофаново пликче, пълно с кафеникав прах. Очите на наркомана грейнаха от възбуда.

— Какво искаш, мой човек? — попита с все така скептичен тон.

— Искам да знам дали ти си Дарил.

— Ако съм, ще ми дадеш ли пликчето?

— Зависи дали ще ми кажеш онова, което искам да знам.

Дългучът се приближи и на Джером му направи впечатление колко хилав изглежда. Можеше да му изтръгне каквато си поиска информация с обикновен бой.

— Да не си ченге?

— На ченге ли ти приличам? — измърмори Джером, като се запита защо хората винаги му задаваха този въпрос. Сякаш ако беше ченге, щеше да си признае.

— Ченгета — всякакви.

— Не съм ченге. Така, ти Дарил ли си или не?

Наркоманът се подвоуми няколко секунди, като не отместваше очи от кафявото прахче.

— Да, аз съм.

„Охо! Силата на стимула“ — помисли си Джером.

— Добре. Значи сега можем да поговорим — каза и прибра пликчето в джоба си.

Дарил посърна като малко момченце, на което са взели бонбона от устата.

— За какво искаш да си говорим?

— За нещо, което знаеш.

На лицето на Дарил се изписа съмнение.

— И какво се очаква да знам?

Джером долови нотка на враждебност в гласа му. Явно имаше нужда от още стимули.

— Гладен ли си? Можем да хапнем по нещо и да пием кафе. Зад ъгъла има денонощно кафене. Хайде да поговорим там, аз черпя.

Дарил се поколеба, но кимна:

— Да, кафе и нещо за ядене ще ми дойде добре.

Тръгнаха мълчаливо, Дарил вървеше на две крачки пред Джером. Влязоха в празното кафене и седнаха в дъното. Джером поръча кафе и палачинки, а Дарил — двоен сандвич с кашкавал и пържени картофи. Бодигардът не бързаше да яде, докато Дарил излапа всичко за нула време.

— Искаш ли още? — попита Джером, след като наркоманът омете чинията си.

Дарил довърши последните глътки бира от чашата си и се оригна шумно.

— Не, благодаря. Това ми дойде много добре. И така, какво те интересува?

Джером се облегна небрежно назад.

Искам информация за едни хора.

— Хора ли? Какви хора?

— Не много симпатични.

Дарил почеса брадясалото си лице и кривия си нос.

— Всичките ми познати спадат към тази категория — отбеляза, като се усмихна леко.

— Доколкото ми казаха, ти не се познаваш лично с тези хора. Просто знаеш как мога да ги намеря.

Дарил вдигна вежди:

— Ще ми кажеш ли нещо повече?

Джером се наведе напред и постави ръцете си върху малката маса. Изчака Дарил да направи същото.

— Интересуват ме едни мръсници, които отвличат жени, за да снимат извратено порно, и после ги убиват пред камерата — прошепна негърът.

Дарил се дръпна рязко, като за малко не събори кафето му.

— Я стига бе, човек! Знаех си, че това са глупости. Не знам нищо за това.

— Друго ми казаха.

— Излъгали са те. Кой, по дяволите, ти е казал такова нещо?

— Няма значение. Интересува ме какво знаеш ти.

— Не знам нищо, човече — измънка наркоманът, като жестикулираше енергично, без да поглежда Джером в очите.

— Виж какво, има два начина да се разберем. — Бодигардът извади целофановото пликче, което му беше показал по-рано. — Можеш да ми кажеш какво знаеш и да получиш десет такива.

Дарил се размърда смутено.

— Десет ли?

— Точно така.

Дарил не беше виждал толкова хероин на едно място. Можеше дори да продаде част от него със скромна печалба. Той нервно облиза напуканите си устни.

— Нямам нищо общо с това, човече.

— Не съм казал, че имаш. Просто искам да ми кажеш какво знаеш.

Дарил започваше да се поти. Имаше нужда от поредната доза.

— Хората, които се занимават с това… те са кофти копелета, човече. Ако разберат, че съм пропял, ще ме очистят.

— Не и ако аз ги намеря първи. Тогава няма да има от какво да се страхуваш.

Дарил нервно потърка устата си, сякаш искаше да изтрие нещо.

— Предполагам, че вторият начин да се разберем, е болезнен, нали?

— За теб… да.

Дарил си пое дълбоко въздух и издиша бавно.

— Добре, но не знам имена.

— Не искам имена.

— Ами ето какво. От известно време нещо не ми върви — с тих и тъжен глас заговори наркоманът. — Рядко ми се случва да ям друго, освен огризките от нечий чужд обяд. Ако имах възможност да се къпя всеки ден, щях да го правя, но знаеш, че не е лесно, когато си толкова изпаднал. През повечето време спя на улицата, затова навсякъде ме устройва, но ако имам покрив над главата, е по-добре.

Джером слушаше търпеливо.

— Преди няколко месеца се бях надрусал, напих се и се озовах в някаква изоставена фабрика в Гардена.

— Гардена ли? Това е доста далеч от града — отбеляза Джером.

— Да, аз доста пътувам. Това е едно от предимствата да си скитник — мрачно се усмихна Дарил. — В задната част на сградата още имаше запазена част от покрива над една стая, затова се трупясах там. Събуди ме шум от кола. Нямах представа колко е часът, вероятно е било късно, все още беше тъмно. Както и да е, от любопитство надникнах през една дупка в стената да видя какво става.

— И какво видя?

— Четирима мъже измъкнаха една вързана жена от голям микробус.

— Къде я заведоха?

— Отзад, по една пътечка. Стана ми любопитно и тръгнах след тях. Не знаех, че сградата има подземие, но имаше. Голяма желязна врата, скрита във високата трева в края на пътечката. Изчаках пет минути, после слязох след тях.

— И?

— Долу беше мръсотия, пълно с плъхове и лайна, миришеше на кенеф.

И това го казваше човек като Дарил.

— Човече, вътре бяха нагласили всичко. Прожектори, камери, такива неща. Сградата е почти съборена, стените са целите в дупки. Беше лесно да гледам, без да ме видят.

— Какво правеха?

— Ами отначало си помислих, че снимат порнофилм. Вързаха жената на един стол. Тя риташе и пищеше, опитваше се да се съпротивлява, но те й удариха як пердах. Двама снимаха, а другите двама обработваха момичето. Само че не беше порно, човече. — Дарил зашепна. — Пребиха я и я изчукаха, а после я заклаха, човече. Изтърбушиха я като тиквен фенер, и то не на ужким. — Гледаше с премрежен поглед, сякаш още виждаше сцената от онази нощ. — После почнаха да се хилят, човече, сякаш правеха нещо много забавно. Извратена работа.

— Ти какво направи?

— Уплаших се, но знаех, че ако вдигна шум, аз ще съм следващият. Затова, докато чистеха, се измъкнах навън, скрих се в старата фабрика и останах, докато се съмна. Никога след това не съм ходил там.

— Да, но си спомняш къде е, нали?

— Да, мамка му.

— Хайде тогава, да тръгваме.

Джером извади двайсет долара от портфейла си и стана.

— Къде да тръгваме?

— Към Гардена. Искам да видя тази стара фабрика.

— Хей, човече, не сме се разбирали да те водя там.

— Сега се разбираме.

— Стига бе, човече. Нали ти казах каквото знам, така се бяхме разбрали. Не си ли заработих пликчетата?

— Ако искаш пликчетата, трябва да ме заведеш.

— Не е честно, човече, не беше такава сделката.

— Сделката се променя.

Дарил знаеше, че няма избор. Отчаяно се нуждаеше от доза хероин.

— Добре, човече, но ако ония типове са там, оставам в колата.

— Искам само да видя къде е.