Хамелеонът се завръща

5.

Робърт стоеше до вратата на голямата стая, осветена от местещите се лъчи на две фенерчета — на капитан Болтър и на доктор Уинстън. Изненадващо, помещението беше в много по-добро състояние от останалата част на къщата. При вида на това, което се намираше вътре, стомахът му се сви.

Точно пред вратата на спалнята и на около метър от задната стена от два успоредни дървени стълба висеше женско тяло. Ръцете бяха разпънати максимално, коленете, свити и опрени в пода. Въжето, с което бяха завързани китките, се беше впило дълбоко в плътта, по ръцете се виждаха тъмни ивици от засъхнала кръв. Робърт се втренчи в лицето на жертвата. Мозъкът му отказваше да осмисли какво вижда.

— Мили Боже!

Около тялото се въртеше рояк мухи, издаващи непрекъснато жужене, но никоя не кацаше върху лицето. Одрано лице. Безформена маса от мускулна тъкан.

— Хънтър! Най-после се появи.

Капитан Болтър стоеше в другия край на помещението до доктор Уинстън, главния съдебен патоанатом.

Робърт остана втренчен в трупа на жената още няколко секунди, преди да насочи вниманието си към капитана.

— Одрали са я! — възкликна, все още не вярвайки на очите си.

— Жива… одрали са я жива — спокойно уточни Уинстън. — Умряла е няколко часа, след като кожата е била смъкната от лицето й.

— Не може да бъде!

Робърт се вгледа в обезобразената жена. Без кожата очите й бяха изцъклени и сякаш го гледаха втренчено. Устата й бе отворена. Нямаше зъби.

Изглеждаше на не повече от двайсет и пет. Краката, коремът и ръцете й бяха стегнати, очевидно беше поддържала тялото си. Имаше златисторуса коса, дълга и права, спускаща се до средата на гърба й. Робърт беше сигурен, че е била красавица.

— Има и още нещо — каза лекарят. — Погледни зад вратата.

Робърт влезе, затвори вратата и я погледна объркано.

— Огледало? — измърмори смутено, като се втренчи в отражението си в цял ръст.

Изведнъж отстъпи настрани и тялото на жената се появи върху огледалото.

— Боже! Убиецът я е принудил да гледа!

Тялото беше разположено точно срещу огледалото.

— Така изглежда — потвърди доктор Уинстън. — Прекарала е последните си часове, гледайки обезобразеното си тяло в огледалото. Не само физическо, а и психическо мъчение.

— Това огледало не се връзва с обстановката… — измърмори Робърт, като се огледа. — Изглежда чисто ново.

— Точно така. Огледалото и дървените стълбове са поставени с цел — за да усилят страданието й.

Вратата се отвори и огледалото се отмести. Карлос влезе с чаша кафе в ръка. Подаде я на Робърт.

— Заповядай.

— Предпочитам да пропусна, новобранец. Стомахът ми не е много добре, а и вече съвсем се разсъних.

Капитан Болтър и доктор Уинстън също поклатиха глави. Карлос отново отвори вратата.

— Дръж — каза на младия полицай отпред. — Изглежда, че имаш нужда.

— А! Благодаря, сър — изненада се младежът.

— Няма защо.

Карлос затвори вратата и двамата с Робърт се приближиха до жертвата. Остра миризма накара детектива да закрие носа си с ръка. Жената бе коленичила в локва от урина и изпражнения.

— Държал я е вързана за тези стълбове няколко часа, може би цял ден. Тук е била тоалетната й — обясни патологът.

Карлос се намръщи отвратен.

— От колко време е мъртва, докторе? — попита Робърт.

— За момента е трудно да се прецени. Температурата на човешкото тяло спада средно с 1,5 градуса на час след настъпването на смъртта, но зависи и от условията. Заради жегата процесът се е забавил, а съм сигурен, че през деня в тази стая е като в пещ. Ще мога да определя по-точно часа на смъртта, след като направя аутопсията.

— Няма порязвания, огнестрелни рани, следи от душене. От раните на лицето ли е умряла? — попита Робърт, като се вгледа в тялото и махна, за да пропъди няколко мухи.

— Преди аутопсията не мога да кажа със сигурност, но предполагам, че причината за смъртта е спиране на сърцето, предизвикано от болка и изтощение. Убиецът я е държал в тази позиция, като й е причинявал все по-силна болка, докато е издъхнала. Искал е да й причини колкото може повече страдания и го е постигнал.

Робърт се огледа, сякаш търсеше нещо.

— Каква е другата миризма? Надушвам нещо като оцет.

— Имаш добро обоняние, Хънтър. — Доктор Уинстън посочи в един ъгъл. — Онзи буркан е пълен с оцет. Същата миризма идва и от тялото й, особено от горната част. Изглежда, че убиецът е обливал с оцет одраното й лице.

— Затова и мухите не го кацат.

— Точно така. Представи си само как се е мъчила. Всички нерви на лицето й са оголени. И най-слабият полъх на вятъра й е причинявал нетърпима болка. Вероятно е припаднала няколко пъти или поне се е опитала. Не забравяй, че няма клепачи, нямало е как да затвори очи. Всеки път, когато е идвала в съзнание, първото, което е виждала, е било обезобразеното й тяло. Няма да ти описвам каква болка причинява киселината върху одраната плът.

— Боже мой! — възкликна Карлос. — Горката жена!

— Била ли е в съзнание, докато я е драл? — попита Робърт.

— Без обезболяващи едва ли, но се съмнявам да й е дал анестетик. Предполагам, че е била упоена, в безсъзнание за няколко часа, докато този изверг е обезобразил лицето й. След това я е докарал тук, завързал я е и я е измъчвал още известно време, докато е умряла.

— Какво? Мислиш, че не я е одрал в къщата? — изненада се Карл ос.

— Не — отговори Робърт, преди доктор Уинстън да успее да обясни. — Огледай се. Провери другите стаи. Никъде няма дори капчица кръв, освен точно под тялото. Убиецът със сигурност е почистил след себе си, но това не е мястото. Поправи ме, ако греша, докторе, но да одереш жив човек не е проста работа.

Патологът кимна мълчаливо.

— Убиецът е имал нужда от хирургически инструменти, силни прожектори, да не говорим за време и знания — продължи Робърт. — Имаме работа с психопат с богати медицински познания. Това не е мястото на престъплението, това е кофата му за боклук. Оставил е трупа тук, за да можем да го намерим.

— Може би убиецът е ловец — предположи Карлос — и има опит с дрането на животни.

— Възможно е, но това едва ли щеше да му е от полза — отговори Робърт. — Човешката кожа се различава от животинската. Има друга еластичност.

— Откъде знаещ? Ловец ли си? — поинтересува се Карлос.

— Не, но чета много.

— Освен това животните са мъртви, когато ловецът ги дере — добави патологът. — Просто дърпаш кожата, без да се интересуваш от състоянието им. Убиецът е искал да запази жертвата жива, а това е много деликатна процедура. Който и да е този човек, той разбира от медицина. Всъщност справил се е на нивото на доста добър козметичен хирург, ако не броим работата със зъбите. Те просто са изтръгнати, грубо, за да причини максимална болка.

— Може би е искал да ни попречи да установим самоличността й — предположи Карлос.

— Оставил е пръстите непокътнати — установи Робърт, след като провери ръцете. — Няма логика да извади зъбите, а да остави пръстовите отпечатъци.

Карлос кимна.

Робърт мина зад двата дървени стълба и разгледа гърба на жената.

— Това не е работното място на убиеца — заяви уверено. — Това е само сцената за показване на злодеянието му. Затова я е докарал. Вижте я, това е ритуална поза. — Обърна се към капитан Болтър. — Това не е първото му убийство.

Капитанът не изглеждаше изненадан.

— Никой не би могъл да издържи такава болка, без да вика — отбеляза Карлос. — Това е идеалното място, уединено, наблизо няма хора, няма опасност някой да изненада убиеца. Може да е викала до пресилване, без да я чуе никой.

— Имаме ли някаква информация за жертвата? Знаем ли коя е? — попита Робърт, докато още оглеждаше гърба на жената.

— Засега не. Още не сме проверили отпечатъците й — отговори Карлос. — При първоначалния оглед на къщата не намерихме нищо, дори една дреха. Очевидно не е живяла тук и предполагам, че е безсмислено да търсим някакви документи.

— Все пак потърсете — настоя Робърт. — Някакви сигнали за изчезнали лица?

— Вече проверихме. През последните дни няма сигнал за никого, отговарящ на нейното описание, пък и без лице… — Карлос поклати глава.

Робърт отново огледа стаята и спря поглед върху прозореца на южната стена.

— Някакви следи от гуми навън? Тясната алея изглежда единственият път, по който може да се стигне дотук. Убиецът сигурно е дошъл с кола.

Капитан Болтър кимна леко:

— Прав си, алеята е единственият път към къщата и всички патрулки и колите на криминалистите са минали по нея. Дори да е имало следи, вече са заличени.

— Чудесно!

Настъпи тишина. Бяха виждали и други такива случаи. Жертва на убиец психопат, никакви улики — но това изглеждаше по-различно, имаха чувството, че е по-различно.

— Тази работа не ми харесва — заговори Робърт. — Никак не ми харесва. Това не е обикновено убийство. Планирано е предварително, и то много дълго време. Само си представете какво търпение и решителност са нужни, за да извършиш нещо такова.

Потърка носа си. Миризмата на смърт беше непоносима.

— Може да е престъпление от страст. Някой да е искал да си отмъсти за прекъсната връзка — опита се да разсъждава Карлос.

Робърт поклати глава:

— Изключено. Човек, който е бил влюбен в нея, не би могъл да стори това. Колкото и да е бил наранен, дори тя да е самият Сатана. Само я погледни, безумно е и точно това ме тревожи. Няма да спре дотук.

Думите на Робърт накараха колегите му да потреперят. Само това липсваше на Лос Анджелис — убиец психопат, който се вживява в ролята на Джак Изкормвача.

— Хънтър е прав. Това не е престъпление от страст. И не му е първото убийство — съгласи се капитан Болтър, като се отдръпна от прозореца. Всички го погледнаха.

— Знаете ли нещо, което ние не знаем? — изказа Карлос въпроса, за който всички си помислиха.

— Скоро ще разберете. Преди това обаче искам да видите още нещо. После ще извикам момчетата от лабораторията.

Това се беше сторило странно на Робърт от самото му идване. Обикновено криминалистите вземат проби и заснемат местопрестъплението, преди детективите да влязат за оглед. Днес обаче капитанът искаше Робърт да мине преди тях. Болтър рядко нарушаваше установените правила.

— Погледнете врата й отзад — каза той, като наклони главата на жертвата напред.

Робърт и Карлос се спогледаха разтревожено, преди отново да погледнат мъртвата жена.

— Дайте ми нещо да повдигна косата й — извика Робърт.

Доктор Уинстън му подаде телескопична метална показалка.

Когато фенерчето освети оголения врат на жертвата, през главата на Робърт премина порой от объркани мисли. Не можеше да повярва на очите си, лицето му пребледня.

От мястото си Карлос не можеше да види добре, но изражението на Робърт го стъписа. Каквото и да беше видял партньорът му, явно го бе уплашило.