Хамелеонът се завръща

44.

Уошингтън Скуеър се намира на брега, в края на булевард „Уошингтън“, точно срещу Венис Бийч. Там са разположени няколко известни бара и ресторанта, между които и „Венис Уейлър“. Понеделник вечер не е най-оживеното време, но заведението изглеждаше пълно с пъстра тълпа от млади хора с шорти и плажни фланелки, скупчени около големия бар. Атмосферата беше спокойна и приятна. Разбираемо беше защо Изабела обичаше да изпие някоя и друга чашка тук.

Робърт и Карлос пристигнаха във „Венис Уейлър“ в пет и половина и до шест и половина вече бяха разпитали всеки член на персонала, включително двамата готвачи и разносвача в кухнята, но с колкото повече хора говореха, толкова повече започваха да се тревожат. С къса или дълга коса, със или без брада, нямаше значение. Като че ли никой никога не беше виждал човек, дори малко приличащ на компютърната скица.

След като разпитаха персонала, Робърт и Карлос решиха да поговорят с няколко от клиентите, но пак не им провървя. И нищо чудно. Убиецът беше твърде предпазлив, твърде добре подготвен, не поемаше рискове и Робърт започваше да подозира, че набелязването на жертви в оживени и популярни барове не е в неговия стил — твърде опасно, твърде на показ, твърде много фактори, които не можеше да контролира. След като оставиха копие от скиците на управителя, отидоха в следващия бар от списъка — „Биг Дийн“. Резултатът беше абсолютно същият, както във „Венис Уейлър“. Никой не си спомняше да е виждал човек, който прилича на някое от компютърните изображения.

— Пак задънена улица — измърмори Карлос, видимо обезсърчен.

— А ти какво очакваше от преследването на психопати? — мрачно се усмихна Робърт. — Така е винаги, разочарованието е част от играта. Трябва да се научиш да се справяш с него.

Тъкмо минаваше осем, когато влязоха в третия и последен бар от списъка си за тази нощ — „Ръстис Сърф Ранч“, където основната декорация беше дървена облицовка с цвят на бук. Зад малкия бар един-единствен барман бодро обслужваше шумната тълпа от клиенти.

Робърт и Карлос се приближиха и го извикаха. След половин час вече бяха задали на целия персонал същите въпроси и бяха показали същите скици — нищо. Карлос не можа да скрие разочарованието си:

— Наистина очаквах развръзка тази вечер. — Замисли се за онова, което току-що беше казал. — Добре, може би не развръзка, но поне някакво развитие — добави и потърка уморените си очи.

Робърт се огледа за свободно място да седнат. За късмет точно в момента се освободи маса.

— Гладен ли си? Аз бих хапнал нещо, затова сядай.

Посочи свободната маса и двамата се настаниха. Прегледаха менюто мълчаливо, Робърт не знаеше какво да избере.

— Умирам от глад. Мога да изям половината неща от менюто.

— Не се съмнявам. Аз не съм много гладен, ще взема само една салата „Цезар“ — безразлично измърмори Карлос.

— Салата! — изненадано възкликна Робърт. — Държиш се като момиче. Хайде, поръчай нещо свястно за ядене.

Карлос неохотно отвори менюто.

— Добре, ще взема салата „Цезар“ с пилешко. Така по-добре ли е, мамо?

— И ребърца на скара за гарнитура.

— Искаш да ме угоиш ли? Това е прекалено много храна.

— Да те угоя ли? Ти наистина си като момиче — изсмя се Робърт.

Сервитьорката взе поръчката им. Освен салатата и ребърцата той поръча калифорнийски бургер и пържени калмари за себе си плюс две бири. Седяха и мълчаха. Робърт оглеждаше масите една по една, като спираше поглед върху всеки клиент само за няколко секунди. Карлос наблюдава партньора си известно време, после опря лактите си на масата и се наведе напред. Зашепна, сякаш обсъждаше някаква тайна:

— Нещо не е наред ли?

Робърт го погледна:

— Не, всичко е наред.

— Оглеждаш се, сякаш си видял нещо подозрително.

— О, това ли? Правя го често, когато съм на обществени места. Това е едно упражнение от доброто старо време, когато се занимавах с криминална психология.

— Виж ти… какво упражнение?

— Играехме такава игра. Излизахме на ресторант, клуб или бар, избирахме някого от тълпата, наблюдавахме го няколко минути и после се опитвахме да му съставим психологически профил.

— Какво, само от неколкоминутно наблюдение?

— Да.

— Покажи ми.

— Какво? Защо?

— Искам да видя как става.

Робърт се поколеба за момент.

— Добре, избери си някого.

Карлос огледа оживения ресторант, но насочи вниманието си към бара. Две красиви жени, блондинка и брюнетка, бяха седнали на чашка. Блондинката изглеждаше много по-бъбрива от приятелката си. Карлос направи избор.

— Ето там, на бара. Виждаш ли двете момичета? Избирам русата.

Робърт погледна новия си обект на изследване. Започна да наблюдава жената, движенията на очите и тялото й, тиковете, жестовете, когато говореше, начина, по който се смееше. Една минута му беше достатъчна, за да започне с оценката си.

— Така, тя знае, че е красива. Много е уверена и обича да бъде център на вниманието. По всякакъв начин се опитва да го привлече.

Карлос вдигна ръка.

— Задръж. Как разбра това?

— Носи много по-предизвикателни дрехи от приятелката си. Досега четири пъти прокара ръката си през косата, което е най-често срещаният жест за привличане на вниманието, и от време на време тайно се оглежда в огледалото зад бара.

Карлос погледна блондинката.

— Прав си. Току-що го направи.

Робърт се усмихна и продължи:

— Родителите й са богати и тя се гордее с това. Не се старае да скрие този факт и знае как да харчи парите им.

— Защо мислиш така?

— Пие шампанско в бар, където деветдесет и пет процента от клиентите са на бира.

— Може да празнува нещо.

— Не празнува — уверено отговори Робърт.

— Защо мислиш така?

— Защото тя пие шампанско, а приятелката й — бира. Ако празнуваха, щяха да вземат цяла бутилка и да си я поделят. Освен това не вдигат тостове. Когато празнува, човек винаги вдига тост.

Карлос се усмихна. Робърт продължи:

— Дрехите и чантичката й са правени по поръчка. Не е прибрала ключовете от колата си в чантичката, а ги е оставила на бара да се виждат, вероятно защото на ключодържателя й е емблемата на престижната марка, която кара — беемве или нещо подобно. Няма венчална халка и е твърде млада, за да е омъжена или да има добре платена работа, затова парите вероятно идват от баща й.

— Продължавай.

На Карлос започна да му става интересно.

— Носи огърлица с диамант, на който е инкрустирана буквата У. Може би се казва Уенди или Уитни, които са двете предпочитани имена с У на богатите родители в Лос Анджелис. Обича да флиртува, това още повече повдига самочувствието й, но предпочита по-зрели мъже.

— Хайде, стига. Вече си измисляш.

— Не си измислям. Поглежда в очите само по-възрастни мъже, докато на младите не обръща никакво внимание.

— Не е вярно. Все поглежда мъжа, който седи до нея, а той ми се струва доста млад.

— Не гледа него, а кутията цигари в джоба на ризата му. Сигурно наскоро е отказала пушенето.

Карлос се усмихна загадъчно и стана.

— Къде отиваш?

— Да проверя колко те бива — отговори младежът и тръгна към бара.

Приближи се до двете жени и се обърна към русата:

— Извинете, случайно да имате цигара?

Тя се усмихна любезно:

— Съжалявам, но ги отказах преди два месеца.

— Наистина ли? И аз се опитвам. Не е никак лесно — усмихна се Карлос. Погледна ключовете върху бара. — Мерцедес ли карате?

— Да, имам го от няколко седмици — въодушевено отговори тя.

— Супер. Да не е С-класа?

— SLK, кабриолет.

— Отличен избор.

— Знам. Много обичам колата си.

— Между другото, казвам се Карлос.

— Аз съм Уенди, а това е Барбара — представи се тя и посочи приятелката си.

— Приятно ми е. Приятна вечер.

Карлос се върна при Робърт.

— Впечатлен съм. Едно мога да кажа със сигурност. Никога няма да играя покер срещу теб.

Докато Карлос проверяваше уменията на партньора си, сервитьорката беше донесла поръчката им.

— Явно съм бил по-гладен, отколкото си мислех — призна младежът, след като омете ребърцата и салатата.

Робърт все още дъвчеше бургера си, Карлос го изчака да свърши, преди да попита:

— Как реши да станеш ченге? Тъй де, нали си се занимавал с психологическо профилиране. Можеше да отидеш във ФБР или на друго такова място.

Робърт отпи глътка бира и избърса устата си със салфетката.

— Мислиш ли, че да си във ФБР е по-добре, отколкото да работиш в отдел „Убийства“ на полицията?

— Не съм казал такова нещо. Имам предвид, че си имал избор, но си избрал да станеш детектив и да разследваш убийства. Познавам много полицаи, които са готови да убият човек, за да работят за федералните.

— Ами ти?

Карлос не отмести поглед от очите на Робърт.

— Аз не — отговори. — Не ме влече към федералните.

— Защо?

— За мене те са надувки, които се мислят за нещо повече от другите полицаи само защото носят евтини черни костюми, слънчеви очила и микрофони.

— Първия ден, когато те видях, си помислих, че искаш да станеш агент от ФБР. Носеше евтин костюм — усмихна се подигравателно Робърт.

— Хей, онзи костюм изобщо не беше евтин. Аз си го обичам, това е единственият ми костюм.

— Да, досетих се — отбеляза Робърт, като се ухили още по-широко. — Първоначално мислех да стана криминален психолог. Това би било логично след докторантурата ми.

— Да, чувал съм, че си бил нещо като вундеркинд, гений във всичко, с което се захванеш.

— Просто минах през училище по-бързо от обикновеното — скромно каза Робърт.

— Вярно ли е, че си написал книга, която се използва като ръководство във ФБР?

— Не е книга. Това е докторската ми дисертация. Но наистина, публикуваха я като книга и чух, че я използват във ФБР.

— Това вече е впечатляващо — заяви Карлос, като бутна чинията си настрана. — И така, какво те накара да се откажеш от професията на криминален психолог във ФБР?

— Цялото си детство съм прекарал в четене. Само това правех като дете. Да чета. Научният живот бе започнал да ми дотяга. Имах нужда от нещо по-вълнуващо — отвърна Робърт, казвайки само половината истина.

— Във ФБР нямаше ли да е достатъчно вълнуващо?

— Криминалните психолози на ФБР не вършат полева дейност. Работят на бюра, в кабинети. Тази работа не ми предлагаше преживяванията, които търсех. Освен това не исках да загубя малкото здрав разсъдък, който ми беше останал.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мисля, че мозъкът на повечето хора е достатъчно силен, за да премине през целия процес на обучение на един криминален психолог в съвременното общество и да не се увреди. Всеки, който се подложи на такова натоварване, неизбежно плаща цена, твърде висока цена.

Карлос явно не разбираше.

— Виж, в криминалното профилиране има две основни школи, две главни теории. Някои психолози смятат, че при определени индивиди злото е вродено, че някои хора се раждат с него; че е нещо като мозъчно заболяване, което ги кара да извършват немислимо жестоки деяния.

— Тоест според някои това е болест, така ли?

— Точно така. Според други онова, което кара човек да престане да бъде цивилизован член на обществото и да се превърне в социопат, е серия от събития и условия, които повлияват на живота му. С други думи, ако като дете си бил заобиколен от насилие, ако са те били и малтретирали, има голяма вероятност това да се отрази в живота ти като възрастен и да станеш престъпник. Разбра ли дотук?

Карлос кимна и се облегна назад.

— Така, най-общо работата на криминалния психолог е да разбере какво кара престъпника да се държи като такъв, какво го подтиква към това. Психологът се опитва да мисли и действа като престъпника.

— Да, за това вече се бях досетил.

— Добре. Значи, ако успее да вникне в мисленето на престъпника, психологът може да предвиди следващия му ход, но единственият начин да го постигне, е, като напълно се потопи в неговото съзнание. — Робърт замълча и отпи глътка бира. — Няма да обсъждам първата теория, защото ако злото е болест, нищо не може да се направи. Няма как да се върнем назад във времето и да изживеем отново нещастното детство на престъпника, затова остава сегашният му живот и тук идва първата стъпка в профилирането. Правим предположение как живее престъпникът сега. Къде живее, на какви места ходи, с какво се занимава.

— Предположение ли? — изненада се Карлос.

— Точно това е профилирането. Нищо друго, освен гадаене въз основа на фактите и уликите от местопрестъпленията. Проблемът е там, че когато вървиш по стъпките на такива побъркани престъпници достатъчно дълго, когато действаш като тях, мислиш като тях, потопяваш се толкова дълбоко в такива мрачни умове, това неминуемо оставя белези… психически белези и понякога психологът прекрачва линията.

— Каква линия?

— Линията, която ни спира да не станем като тях. — Робърт отмести очи за момент. Когато пак заговори, гласът му звучеше тъжно. — Има случаи… психолози, работили в разследвания на жестоки изнасилвачи, също да се превърнат в садистични сексуални насилници или точно обратното, да станат сексуално неадекватни. Самата мисъл за секс започва да ги отвращава. Други, които са разследвали жестоки убийства, също стават склонни към насилие. Някои дори извършват подобни престъпления. Човешкият мозък все още е неразгадан и ако твърде дълго го измъчваш… — Нямаше нужда да завършва изречението. — Затова реших да измъчвам мозъка си по друг начин, като разследвам убийства — завърши с усмивка Робърт и допи бирата си.

— Да, това е сериозно мъчение.

Двамата се засмяха.

На около километър от „Ръстис Сърф Ранч“ един елегантно облечен мъж погледна отражението си в голямото огледало в главното фоайе на ресторант „Белведере“. Носеше шит по поръчка италиански костюм, лъснати до блясък обувки и русата перука му стоеше идеално. Контактните лещи придаваха на очите му необикновен зелен цвят.

От мястото си виждаше жената, седнала на бара с чаша червено вино в ръка. Изглеждаше красива с тази черна рокля.

Дали се вълнуваше, беше ли неспокойна? Не можеше да разбере. При всички тези срещи в супермаркета, през всичките тези месеци, той я обработваше, омайваше я с лъжи, печелеше все повече доверието й. Днес лъжите му щяха да постигнат очаквания резултат. Винаги постигаха успех.

— Добър вечер, господине, чакате ли някого, или ще вечеряте сам тази вечер?

Мъжът се вгледа мълчаливо в оберкелнера за няколко секунди.

— Господине?

Той отново я погледна. Знаеше, че е безупречна.

— Господине?

— Да, имам среща с една приятелка. Онази дама на бара — отвърна мъжът, като се усмихна любезно.

— Много добре, господине. Насам.