Хамелеонът се завръща

60.

Робърт слезе от таксито и погледна сградата на отдел „Грабежи и убийства“. Цялото тяло го болеше. Нуждаеше се от почивка, но знаеше, че за нищо на света не би прекарал нощта в болничната стая.

Започна да го измъчва чувство за вина. Трябваше да остане при Карлос, трябваше да бъде до партньора си, но каква полза щеше да има от това? „Жена му е с него — в добри ръце е“ — помисли си. Още на заранта щеше да се върне да го види.

Замайването му бе понамаляло, но не достатъчно, за да може да кара. Може би едно силно кафе щеше да му помогне.

Робърт остави вратата да се затвори бавно след него и огледа празния кабинет. Спря погледа си върху осеяното със снимки табло. Девет жертви го гледаха. Девет души, на които не беше успял да помогне, но с натискането на едно копче бе предотвратил увеличаването им на единайсет. Спомените от старото перално помещение се върнаха и изведнъж в стаята стана студено. Мисълта колко близо до смъртта са били двамата с Карлос го накара да потрепери. В гърлото му заседна буца.

Бавно си приготви кафе, както го беше научил Карлос, и това събуди нов порой от спомени.

Защо Карлос? Защо полицай? Защо беше похитил партньора му, а не него? Защо нямаше белег, защо го нямаше двойния кръст на врата? Защо? Може би Карлос не беше нарочен да умре или пък нямаше смисъл да се маркира жертвата, когато стаята така или иначе щеше да бъде унищожена от експлозията. Робърт беше сигурен, че убиецът работи по план от самото начало, и може би капитанът бе прав, може би престъпникът беше постигнал целта си и сега Робърт оставаше последното парче от мозайката.

Наля си голяма чаша кафе и седна на бюрото си може би за последен път. Новият списък с пациенти, който бе взел сутринта, все още беше отгоре. Всеки друг ден щеше да включи компютъра си и да започне да проверява имената в полицейския архив, но днес не беше обикновен ден. Днес той бе претърпял поражение. Убиецът беше победил. Каквото и да станеше отсега нататък, дори двамата нови детективи да заловяха Ангела на смъртта, Робърт Хънтър беше загубил. Убиецът се беше оказал по-способен от него.

Той докосна долната си устна и усети пулсирането й. Облегна се назад, подпря главата си на стола и затвори очи. Имаше нужда от почивка, но не знаеше дали ще успее да заспи. Може би беше най-добре да се напие. Това със сигурност щеше да облекчи болката му.

Робърт разтърка слепоочията си и се замисли какво да прави сега. Имаше нужда от свеж въздух, имаше нужда да излезе. Може би да се върне в службата не беше добра идея — особено тази нощ.

Звънът на мобилния телефон прекъсна мислите му.

— Детектив Хънтър.

— Робърт, Стивън се обажда.

Беше забравил за хората, които трябваше да следят Краля. Стивън беше един от тримата в екипа, който държеше престъпния бос под двайсет и четири часово наблюдение.

— Бога ми, Стивън! Бях забравил да отзова екипа. Можете да престанете да го следите. Това беше погрешна следа.

— Благодаря, че ми казваш — измърмори Стивън леко раздразнено.

— Извинявай, човече, но днес се случиха много неща. Не съм имал време да помисля.

— Значи не те интересува какво се случва тази нощ, така ли?

— Какво се случва тази нощ? — попита Робърт със засилен интерес.

— Не знам точно, но е нещо голямо.