Преди да кажа сбогом

8.

Дан Майнър беше наследил ръста на баща си и широките му рамене, но не и лицето. Острите изискани черти на Престън Майнър бяха смекчени от генетическото смесване с нежната красота на Катрин Куин, а леденосините му очи бяха станали по-тъмни и топли. Устата и линията на челюстта се бяха заоблили. Наследството на Куин беше отговорно и за гъстата, леко рошава, светла коса на Дан.

Негов колега бе отбелязал, че дори в спортен каки панталон, маратонки и тениска Дан Майнър си остава лекар. Съвсем точна оценка! Дан поздравяваше хората с истински интерес в очите. Следваше втори, изпитателен поглед, сякаш проверяваше дали всичко им е наред. Вероятно съдбата бе виновна за това да е лекар. Със сигурност винаги го бе искал. Всъщност винаги бе знаел и че ще е хирург в педиатрия. Изборът му бе съвсем личен. Само няколко човека разбираха защо бе взел точно такова решение.

Отгледан в Чеви Чейс, Мериленд, от родителите на майка си, като малко момче той се бе научил да се отнася към редките посещения на баща си с нарастваща липса на интерес, която постепенно премина в презрение. Не беше виждал майка си от шестгодишен, въпреки че нейна снимка — усмихната, с разрошена от вятъра коса и обвити около него ръце — винаги стоеше в портфейла му. Направена на втория му рожден ден, тя беше единственият му материален спомен от нея.

Дан завърши „Джон Хопкинс“, а после стажува в болница „Сейнт Грегъри“ в Манхатън. Когато го поканиха да се върне и да оглави новото отделение за изгаряния, той прие. Леко неспокоен по природа и със стимулиращата идея, че започва ново хилядолетие, Дан реши, че идва време за промяна. В болницата във Вашингтон вече си беше създал солидна репутация като хирург, специализиран в изгаряния. Бе на тридесет и шест години. Възрастните му баба и дядо решиха да се оттеглят във Флорида. И макар да ги обичаше както винаги, сега не чувстваше нуждата да живее толкова близо до тях. Що се отнасяше до баща му, отношенията им не се бяха подобрили. Горе-долу по времето, когато баба му и дядо му се преместиха във Флорида, баща му се ожени отново. Дан пропусна четвъртата му женитба, така както бе пропуснал и третата.

Новата му работа в Манхатън започваше на първи март. Дан закри частната си практика и прекара няколко дни в Ню Йорк в търсене на жилище. През февруари си купи апартамент в Сохо и изпрати там няколкото неща, които искаше да запази от пестеливо обзаведения си дом във Вашингтон. За щастие, можеше да подбере и от красивите мебели на баба си и дядо си, така че успя да създаде чудесен интериор.

Дружелюбен по природа, Дан се зарадва на вечерите за сбогом, уредени от приятелите му, включително и от трите жени, с които беше имал връзки през всичките тези години. Подариха му красив портфейл. След като прехвърли шофьорската си книжка, кредитните карти и парите, Дан се поколеба, после извади старата снимка и я пъхна в семейния албум, който баба му и дядо му щяха да отнесат във Флорида. Знаеше, че е време да я остави, както и всичко, което тя олицетворяваше в миналото. Час по-късно промени решението си и я прибра в новия портфейл.

После, изпълнен с носталгия, но облекчен, изпрати баба си и дядо си до влака за Флорида, качи се в джипа си и подкара на север. От гарата във Вашингтон до новия му дом имаше четири часа път. След като пристигна в Манхатън, разтовари целия багаж от колата и я паркира в един гараж наблизо. Изпълнен с нетърпение да разгледа новия си квартал, се отправи да търси място за вечеря. Едно от нещата, които му харесваха най-много в Сохо, бе, че е пълен с ресторанти. Откри един, който не бе изпробвал при предишното си идване тук, купи си вестник и се настани на маса до прозореца.

Поръча си питие и зачете първата страница, но после вдигна очи и заразглежда хората по улицата. С усилие се съсредоточи отново върху статията. Бе решил през новото хилядолетие да спре да търси онова, което никога нямаше да намери.

Но дори и след като си припомни това решение, упоритият глас му зашепна, че една от причините да се премести в Ню Йорк, беше надеждата, че ще я открие. Тук бе последното място, където я бяха видели.

Часове по-късно, докато лежеше в леглото си и се вслушваше в лекия уличен шум, Дан реши все пак да направи един последен опит. Ако до края на юни не се натъкнеше на нищо, щеше да се откаже от издирванията.

Приспособяването към новата работа и среда отнемаше голяма част от времето му. На девети юни го забави една спешна операция. На следващия ден потегли към Южен Бронкс, все още занемарен район на Ню Йорк, въпреки леките подобрения за последните двайсет години. Почти без надежда започна да задава обичайните въпроси, показвайки снимката, която още носеше със себе си.

И тогава се случи неочакваното. Дрипаво облечената жена, на около петдесет години, с изморено лице и празен поглед, внезапно се усмихна.

— Мисля, че търсите моята приятелка Куини.