Преди да кажа сбогом

80.

Карън Ренфрю обичаше да седи в Сентръл Парк, на една пейка близо до „Горска таверна“. Разполагаше торбите около себе си и се наслаждаваше на слънцето, кънкьорите, бегачите, майките с колички и туристите. Особено много на туристите, които толкова ахкаха, впечатлени от гледката.

Нейната гледка. Нейният Ню Йорк. Най-прекрасният град в целия свят.

След като майка й почина, Карън лежа известно време в болница. После я пуснаха да си ходи. Хазайката й обаче не я искаше обратно в апартамента.

— С теб ще имам само неприятности — каза й тя. — А и всички онези боклуци, които събираш.

Не бяха боклуци. А нейните вещи. Те я караха да се чувства добре. Като приятелите. Всяка торба беше важна. Както и всяко едно нещо в торбите.

Карън обичаше вещите си, парка си, града си. Днес обаче не беше един от любимите й дни. Защото почти нямаше хора. Валеше като из ведро. Карън придърпа огромния найлон, за да завие себе си и количките си. Знаеше, че ако ченгетата минат покрай нея, ще я изгонят. Но дотогава щеше да се наслаждава на своя парк.

Харесваше го дори и в дъжда. Беше толкова чист и дружелюбен.

— Карън, искаме да поговорим с теб.

Чу плътен мъжки глас и надникна изпод найлона.

До количките й стоеше ченге. Вероятно щеше да й се скара, че не е в приюта. Или още по-лошо, да я принуди да живее в някоя от онези дупки, пълни с луди.

— Какво искаш? — попита тя ядосано, макар че знаеше отговора.

Щеше да й се наложи да тръгне с него. Ченгето обаче не беше проклето. Дори й помогна за вещите. Вкара и една от количките й в буса си.

— Спри! — изпищя тя. — Това си е мое. Не го докосвай!

— Знам, че е твое, Карън, но трябва да ти зададем няколко въпроса в участъка. Обещавам ти, че щом свършим, ще те докарам обратно дотук с всичките ти неща. Повярвай ми, Карън.

— Имам ли избор? — горчиво попита тя, докато наблюдаваше внимателно, за да се увери, че ченгето няма да изпусне някоя от скъпоценностите й.