Преди да кажа сбогом

56.

Докато тичаха заедно по алеите на Сентръл Парк, Нел осъзна, че в присъствието на Дан Майнър имаше нещо много успокояващо. Той сякаш излъчваше вътрешна сила, която личеше в твърдата линия на челюстта, дисциплинираните движения и здравото ръкостискане.

Тичаха на север до резервоара, после направиха широк кръг и се върнаха на Седемдесет и втора улица.

Нел спря задъхана.

— Дотук.

Дан обаче не възнамеряваше да я изпуска, докато не научи къде живее и телефонния й номер.

— Ще те изпратя до вас — любезно предложи той, а по пътя подхвърли небрежно: — Не знам за теб, Нел, но аз огладнях. Без съмнение имам по-представителен вид, след като се изкъпа и преоблека. Би ли се съгласила да се срещнем за вечеря след около час?

— О, не мисля…

— Имаш определени планове?

— Не.

— Не забравяй, че съм лекар. Дори и да не си гладна, трябва да ядеш.

След още няколко минути нежно убеждаване, те се разделиха с уговорката да се видят в „Ил Тунело“ на Петдесет и шеста улица.

— По-добре след час и половина — предложи Нел. — Освен, разбира се, ако всички светофари не светват зелено, когато те видят.

След като се бе върнала от офиса на Адам, Нел бе прекарала няколко часа в сортиране и сгъване на дрехите му. Сега леглото и креслата в стаята за гости бяха покрити с купчини чорапи и вратовръзки, шорти и тениски. Костюмите, панталоните и саката бе преместила в гардероба.

Излишна работа, каза си тя, докато обикаляше напред-назад със закачалките в ръка. Но така или иначе бе започнала да изнася вещите му от спалнята и затова искаше да довърши.

Когато скринът се опразни, Нел накара момчетата по поддръжката на сградата да го занесат долу в склада. После пререди мебелите така, както бяха преди женитбата й.

Сега, когато се върна от парка и влезе в спалнята, за да свали шортите и тениската, Нел осъзна, че стаята й се струва обновена и уютна, защото й носи познатото в миналото спокойствие.

Предполагам, че скринът на Адам и гардеробът, където висяха дрехите му, ме караха да мисля за начина, по който умря — внезапно и без да има възможност да се сбогува с мен. И онези последни гневни моменти, когато изхвърча завинаги от къщи и от живота ми…

Сега, при положение че нещата му вече ги нямаше в спалнята, беше сигурна, след вечерята ще може да поспи.

Взе набързо душ и реши да облече синьо-лилавия копринен костюм с панталон, който бе купила в края на сезона миналата година и почти бе забравила. Видя го случайно, докато разчистваше гардероба, и си спомни колко й беше харесал, когато го облече за първи път.

А най-хубавото беше, че тоалетът нямаше никаква връзка с Адам, който забелязваше всяка нейна дреха.

Когато Нел влезе в „Ил Тунело“, Дан Майнър вече я чакаше на масата. Беше толкова замислен, че не я видя, докато не застана съвсем близо. Изглежда разтревожен за нещо, помисли си Нел, но щом оберкелнерът й придърпа стола, Дан скочи на крака и се усмихна.

— Очевидно всички светофари са светнали зелено за теб — отбеляза тя.

— Почти всички. Изглеждаш великолепно, Нел. Благодаря, че се съгласи да вечеряш с мен. Страхувам се, че те принудих да кажеш „да“. Това е проблемът на лекарите. Очакваме хората да постъпват точно така, както им наредим.

— Не си ме принудил. Радвам се, че ме убеди да изляза, а и честно казано, съм доста гладна.

Апетитният аромат на италианска храна изпълваше ресторанта и след като се огледа, Нел осъзна, че идва от чинията със спагети, която носеха към съседната маса. Обърна се към Дан и се засмя.

— За малко щях да дръпна келнера и да го помоля за чинията — каза тя.

На чаша вино откриха, че имат доста общи приятели във Вашингтон. По време на ордьовъра говориха за предстоящите президентски избори. Когато пристигнаха спагетите, Дан й разказа за решението си да се премести в Ню Йорк и причините, които стояха зад него.

— Болницата ще стане най-модерният център за обгорени деца, а тъй като точно това е специалността ми, ще бъда много полезен.

После й довери за издирването си.

— Искаш да кажеш, че тя просто е изчезнала от живота ти? — възкликна Нел.

— Страдаше от депресия. Превърна се в алкохоличка и реши, че за мен е по-добре да остана при баба и дядо.

Дан се поколеба за момент. После добави:

— Дълга история. Някой ден, ако се интересуваш, ще ти я разкажа. Важното е, че майка ми остарява. А здравето й е било занемарено през всичките тези години. Преместването в Ню Йорк ми дава възможност да я търся лично. Мислех, че имам някаква следа, но я изгубих. Никой не я е виждал от миналата есен.

— Вярваш ли, че тя иска да я откриеш, Дан?

— Майка ми изчезна, защото обвиняваше себе си за един инцидент, при който едва не загинах. Трябва да й обясня, че този инцидент се оказа всъщност не чак толкова лошо нещо. Дори имах огромна полза от него.

Разказа й за Бюрото за изчезнали.

— Въобще не вярвам нещо да излезе от това.

— Мак вероятно би могъл да помогне. Има солидно влияние и съм сигурна, че ще направят проверка, ако завърти един-два телефона. Ще поговоря с него, но мисля, че и ти самият е добре да се отбиеш в офиса му. Ще ти дам визитната му картичка.

Пристигна десертът.

— Нел, отегчих те с приказки за себе си. Ако ми кажеш, че не желаеш да го обсъждаш, веднага ще сменя темата. Как се справяш?

— Как се справям? — Нел пусна парченце лимон в еспресото си. — Не знам как да ти отговоря. Когато някой умре, но няма труп и ковчег, нито погребение, липсва реално усещане за смърт. Сякаш човекът е някъде наблизо, но не знаеш къде. Тормози ме това чувство за нереалност. Непрестанно си повтарям, че Адам е мъртъв, но ми звучи безсмислено.

— Същото ли беше, когато загуби родителите си?

— Не, за тях знаех, че вече ги няма. Разликата е, че те загинаха при нещастен случай. А Адам не. При експлозията си отидоха четири човека. Някой е искал да се отърве от един от тях. Или пък и от четиримата. Кой знае? И този някой все още се разхожда на свобода, наслаждава се на живота, може и да вечеря също като нас.

Нел замълча, загледа се за момент в ръцете си, после вдигна очи към Дан.

— Дан, ще разбера кой го е направил. И не само заради себе си. Лиза Райън, млада жена с три малки деца, също се нуждае от отговор. Съпругът й беше на яхтата.

— Нел, надявам се осъзнаваш, че този, който вече е отнел четири човешки живота, е адски опасен.

Лицето й се изкриви в гримаса, а очите й се разшириха и изпълниха с ужас. Дан се стресна.

— Нел, какво има?

Тя поклати глава.

— Нищо. Всичко е наред. — Мъчеше се да убеди не само него, но и себе си.

— Не е наред, Нел. Какво има?

За момент се бе почувствала както в онези ужасни минути след попадането във водовъртежа. Като в капан. Без въздух. Но този път, вместо да се опитва да плува, се мъчеше да отвори някаква врата. И вместо студена вода, усещаше горещина. Изгаряща горещина. И увереността, че ще умре.