Преди да кажа сбогом

65.

В четвъртък сутрин Нел се надигна на разсъмване. Краткият й сън бе съсипан от кошмари. Буди се няколко пъти, стресната от въображаеми звуци и с мокро от сълзи лице.

Дали бяха за Адам, зачуди се тя. Не беше сигурна. Вече в нищо не съм сигурна, си призна сутринта придърпвайки завивките. Предишната вечер навън беше хладно, затова бе изключила климатика и отворила прозорците.

В резултат на което звуците на Ню Йорк бяха с нея цяла нощ — автомобилите, воя на полицейските сирени и линейките, тихата музика от съседния апартамент, чийто собственик въобще не спираше уредбата.

Въпреки това стаята я изпълваше с чувството, че си е у дома. Без високия скрин на Адам отново изглеждаше просторна. Тоалетката заемаше предишното си място, така че, когато и да се събуди, Нел виждаше снимката на майка си и баща си.

Тя пораждаше много спомени, и все щастливи. Преди да тръгне на училище, родителите й я бяха завели на едно от техните пътешествия в Южна Америка. Тогава разговаря с туземци в малки селца и игра с местни деца. Често взаимно се учеха на чуждите думи за части от тялото като нос, уши, очи и зъби.

Осъзна, че си припомня онова време, тъй като сега се чувстваше по подобен начин — сякаш е в непозната страна и се мъчи да разбере езика. Този път обаче мама и татко не са около мен, за да ме предпазват от неприятности, помисли си тя.

Няколко пъти, когато се събуждаше, лицето на Дан Майнър се появяваше пред очите й. Намираше го за успокояващо, тъй като и той беше изкарал тежко детство, а сега търсеше отговори.

Сутринта, над чашата кафе, Нел реши да отвори пакетите и да преброи парите, които Лиза Райън й бе оставила предишната вечер. Бе й казала, че са петдесет хиляди долара. Разумно беше все пак да провери.

Пакетите тежаха и Нел едва ги замъкна до масата в трапезарията. Грижливо развърза канапа, забелязвайки зелената нишка в него. Кафявата опаковъчна хартия също я върна в детството, когато родителите й изпращаха колети на приятелите си от целия свят.

Канап и опаковъчна хартия.

Нел пренебрегна странната тревога, която се надигна в подсъзнанието й. Отвори първата кутия и се вторачи в спретнатите пачки.

Преди да започне да брои, огледа внимателно кутията. Беше горе-долу с размера на тези, в които опаковаха дамските костюми по магазините. Но никъде не се виждаше етикет. Очевидно е била избрана много грижливо.

Наля си още кафе и извади калкулатора. Преброяваше по два пъти всяка пачка и отбелязваше числото. Първата кутия съдържаше двайсет и осем хиляди, предимно в петдесетдоларови банкноти.

Отвори втората. Започна отново да брои. Забеляза, че тук банкнотите бяха по-дребни — по пет, десет и двайсет долара, но имаше и по петдесет. Само няколко стотачки. Който и да е опаковал парите, е бил достатъчно умен да осъзнае, че ако Джими Райън размаха стотачка, ще привлече вниманието.

Втората кутия съдържаше точно двадесет и две хиляди. Общо — петдесет хиляди, дадени на Джими, за да извърши, каквото му бяха наредили. Но защо не е похарчил нищичко, зачуди се Нел. Вероятно се е чувствал прекалено виновен.

Спомни си, че след разпването на Христос Юда, изтормозен от угризения на съвестта, се опитал да върне тридесетте сребърника.

А после се обесил… Възможно ли е и Джими Райън да е искал да се самоубие?

Вече увиваше кутиите с кафявата амбалажна хартия, когато внезапно осъзна какво я беше притеснявало цяла сутрин. Тази хартия! И канапът със зелена нишка!

Беше ги видяла в чекмеджето на Уинифред Джонсън.