Преди да кажа сбогом

2.

За трети път вече Джед Каплан минаваше покрай офиса на архитектурна фирма „Адам Коулиф и съдружници“ на Двадесет и седма улица и Седмо авеню. Витрината на партера приковаваше вниманието му с модела на модерна четиридесететажна сграда с офиси и магазини, увенчана с позлатен купол. Семплият постмодернизъм с изчистена фасада от бял варовик зашеметяващо контрастираше с топлината на тухлената кула, от която сякаш струеше светлина, докато куполът бавно се въртеше.

Джед пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се наведе напред, долепил лице за стъклото. Във вида му нямаше нищо необичайно или впечатляващо. Среден ръст, слаб, с къса руса коса.

Видът му обаче подвеждаше, защото под избелялата риза тялото му беше стегнато, мускулесто и здраво. Внимателният поглед щеше да открие, че кожата му е доста позагрубяла от слънцето и вятъра. А един истински контакт с очи би притеснил повечето хора.

Беше на тридесет и осем. По-голямата част от живота си бе прекарал като самотен скитник. След пет години в Австралия се бе завърнал у дома за едно от редките си посещения на овдовялата си майка, при което научи, че тя беше продала малкия парцел в Манхатън, който принадлежеше на семейството от четири поколения. Сградата бе подслонявала цъфтящ на времето, но сега едва кретащ, бизнес с кожи и апартаменти под наем.

Джед реагира остро на продажбата и се скара жестоко с майка си.

— Какво очакваше да направя? — бе запитала тя. — Сградата се рушеше, застраховката поскъпваше, данъците се качваха, наемателите се изнесоха. Бизнесът с кожи пропадна. Ако още не си чул, вече не е модерно да носиш кожи.

— Татко искаше аз да владея този имот! — бе изкрещял Джед. — Нямаше право да го продаваш!

— Баща ти също така искаше ти да си добър син. Да се ожениш, да имаш деца и свястна работа. А ти дори не дойде, когато ти писах, че той умира — бе отвърнала майка му през сълзи. — Кога за последен път си виждал снимка на кралица Елизабет или Хилари Клинтън, облечени в кожи? Адам Коулиф ми плати добре. Сега имам пари в банката и през малкото време, което ми остава, ще мога да спя спокойно, без да се тревожа за сметки.

С нарастваща горчивина Джед оглеждаше макета на бъдещия комплекс. Изсумтя мрачно, когато прочете надписа под кулата: „Лъч красота в най-новия и най-вълнуващ жилищен район на Манхатън“.

И това на неговата собствена земя!

Мястото струваше цяло състояние, помисли си Джед. А Коулиф бе накарал майка му да повярва, че не може да направи абсолютно нищо с него, защото е до онази историческа руина — старата къща на Вандермиър. Джед знаеше, че майка му изобщо не би се сетила да продава, ако самият Коулиф не беше отишъл при нея.

Да, беше й дал пазарната стойност. Но след това къщата на Вандермиър изгоря, някаква важна клечка от бизнеса с недвижими имоти — Питър Ланг — купи парцела и обединявайки го с имота на Каплан, създаде първокласно място за строеж, много по-ценно от двата парцела поотделно.

Джед бе чул, че бездомница, подслонила се в къщата на Вандермиър, решила да запали огън, за да се стопли. Защо проклетата скитница не беше изгорила скапаната къща, преди Коулиф да грабне имота? В гърлото му се надигна горчива ярост. Ще му го върна тъпкано на този Коулиф! Кълна се в Господ, ще му го върна! Ако още притежавах имота, когато изгоря онзи боклук, щях да получа милиони за него…

Джед рязко се извърна от витрината. Изпита почти физическа болка от вида на миниатюрния комплекс. Тръгна към Седмо авеню. Поколеба се за минута, после продължи на юг. В седем часа застана на пристанището срещу Световния търговски център. Загледа със завист малките спретнати яхти, поклащащи се от прилива.

Съсредоточи се върху една нова петнайсетметрова красавица. Името й, изписано с готически шрифт на кърмата, беше „Корнелия ІІ“.

Яхтата на Коулиф.

Откакто се беше върнал в Ню Йорк, Джед бе научил всичко за Адам. Беше идвал на това място безброй пъти. Винаги с една и съща мисъл — какво да направи с онзи кретен и скъпоценната му яхта.