Преди да кажа сбогом

11.

— Не се чувствам добре — оплака се осемгодишният Бен Тъкър на баща си, докато стояха край парапета на туристическото корабче, което се връщаше от Статуята на свободата.

— От вълните е — каза баща му, — но след малко ще сме на брега. Огледай се. Скоро няма да идваме пак в Ню Йорк, затова искам добре да запомниш всичко.

Очилата на Бен се бяха зацапали и той ги свали, за да ги почисти. Пак ще ми разправя, че Статуята на свободата е подарена на Щатите от Франция, но чак след като Ема Лазарус написала поема, за да се съберат пари за основата й, и че дядо ми бил едно от децата, които също помогнали за средствата. Писна ми вече, помисли си Бен.

Всъщност му беше харесало да види Статуята на свободата и остров Елис, но сега съжаляваше за екскурзията, защото чувстваше, че всеки момент ще повърне. Корабчето направо вонеше на дизел.

Бен се вгледа с копнеж в частните яхти. Искаше му се да е на някоя от тях. Един ден, когато спечелеше много пари, това щеше да бъде първата му покупка — луксозна яхта. Когато тръгнаха към остров Елис, във водата имаше десетки. Сега, тъй като вече притъмняваше, не бяха останали много.

Очите му се спряха на „Корнелия ІІ“.

Далекогледството му беше толкова силно, че можеше спокойно да прочете надписа.

Внезапно се ококори.

— Неееееее!

Дори не усети, че е извикал на глас, нито пък, че викът му — полупротест, полумолба — бе повторен от всеки на корабчето, както и от всички в долната част на Манхатън и Ню Джърси, които в момента гледаха натам.

„Корнелия ІІ“ бе избухнала, превръщайки се внезапно огромно огнено кълбо.

Преди баща му да го завърти и притисне към себе си и преди милостивият шок да замъгли гледката на летящи части от тела, Бен забеляза нещо, което се заби в подсъзнанието му, където щеше да остане дълго и да доведе до безброй кошмари.