Преди да кажа сбогом

3.

След последната сбирка на архитектурния семинар във Филаделфия, Адам Коулиф вечеря с двама колеги, а после напусна хотела и подкара към Ню Йорк.

Когато тръгна, часовникът показваше десет и половина и движението беше спокойно.

По време на вечерята Уорд Батъл бе потвърдил слуха, че „Уолтърс и Арсдейл“, архитектурната фирма, за която Адам бе работил, докато създаде собствената си компания, е обект на разследване за подкупи от предприемачи и измами при оферирането.

— От всичко чуто съдя, че това е само върхът на айсберга, Адам — беше казал Уорд. — Което, разбира се, означава, че като бивш служител ти също ще бъдеш разпитван. Мислех, че трябва да го знаеш. Вероятно Макдермот може да ти помогне.

Мак да ми помогне, помисли Адам с презрение. Забрави! Ако реши, че съм бил замесен в някакви нечисти сделки, сам ще ми забърка катрана.

Привидно обаче Адам бе запазил пълно спокойствие.

— Нямам за какво да се тревожа — беше казал на Батъл. — Бях просто един от дребните служители на Уолтърс и Арсдейл.

Тъй като не знаеше как точно ще премине вечерта, беше планирал да остане във Филаделфия. Затова Нел не го очакваше у дома. Когато излезе от тунел „Линкълн“, се поколеба за момент, после зави надясно вместо наляво, което щеше да го отведе до апартамента му. След пет минути паркира в един гараж на Двадесет и седма улица.

С куфарче в едната ръка и ключове в другата измина пеша пътя до офиса. Лампите на витрината не светеха, но дори и така силуетът на миниатюрната кула красиво искреше.

Застана и се вторачи в макета, без да осъзнава тежестта на куфарчето в лявата си ръка, нито подрънкването на ключовете, с които нервно си играеше.

Малко след като се бяха запознали, Корнелиъс Макдермот бе отбелязал с усмивка:

— Адам, ти си идеалният образец за разликата между привидност и същност. Произхождаш от смотано градче в Северна Дакота, а изглеждаш и звучиш като възпитаник на Йейл. Как го постигаш?

— Като не се опитвам да се преструвам на такъв, какъвто не съм. А ти да не очакваше, че ще съм облечен в мърляв гащеризон и ще нося гребло?

— Не бъди толкова докачлив — рязко бе отвърнал Макдермот. — Правех ти комплимент.

Корнелиъс сигурно бе искал Нел да се омъжи за възпитаник на Йейл, чийто баща е стигнал до върховете в Ню Йорк. Е, Мак може и да е бил велик в Конгреса, но всичко, което знаеше за Северна Дакота, го бе научил от филмите, каза си Адам и отпъди мислите за дядото на жена си.

Нещо в края на безлюдната улица привлече вниманието му. Той погледна натам и забеляза някакъв тип. С три бързи крачки Адам стигна до вратата на офиса си и завъртя ключа. Нямаше желание да го оберат.

Не се успокои, докато не влезе и не заключи отвътре. Елегантният дъбов шкаф съдържаше телевизор и бар. Отвори го, извади бутилка „Чевас Регал“ и си сипа щедро. Седна на канапето. Отпиваше бавно от скоча. Вероятно за случайния наблюдател беше човек, който е напълно спокоен и си отдъхва след дълъг ден.

А хората наистина забелязваха Адам. Изглеждаше по-висок от неговите метър и осемдесет, тъй като се беше научил да държи гърба си изправен дори когато седи. Енергичните тренировки стягаха тялото му. Светлокафявите очи и устата, която лесно се усмихваше, доминираха на слабото му лице. Сребристите кичури по тъмната му коса бяха добре дошли, тъй като знаеше, че без тях видът му е прекалено момчешки. Свали сакото си, разхлаби вратовръзката и откопча горното копче на ризата. Мобифонът беше в джоба му. Извади го и го остави на масичката до чашата си. Не се тревожеше, че Нел може да звънне в хотела и да й съобщят, че се е изнесъл оттам. Ако въобще решеше да го потърси, щеше да звънне на мобифона, но надали щеше да го направи тази вечер. Бяха говорили следобед, преди да отиде при дядо си, и Адам знаеше, че щеше да му разкаже за срещата си с Мак, изчаквайки подходящия момент.

Значи нощта е моя! Мога да правя каквото си искам! Мога дори да сляза долу и да сваля макета от витрината, след като отхвърлиха проекта ми! А това е нещо, за което Мак определено нямаше да съжалява, горчиво си помисли Адам.

След като поседя около час, прехвърляйки възможностите си, реши все пак да се прибере у дома. Офисът му се стори прекалено клаустрофобичен и осъзна, че няма желание да спи на канапето.

Беше почти два часа, когато с тихи, предпазливи стъпки влезе в апартамента и запали лампата в коридора. Изкъпа се и се преоблече в стаята за гости, после грижливо подреди дрехите си за сутринта, влезе на пръсти в спалнята и се пъхна в леглото. Спокойното дишане на Нел му показа, че за радост не я е събудил. Знаеше, че можеха да минат часове, преди да заспи отново.

Той обаче нямаше подобни проблеми. Умората го надви мигновено.