Преди да кажа сбогом

64.

Четвъртък, двадесет и втори юни

В четвъртък сутрин Джак Склафани и Джордж Бренън отново посетиха апартамента на Ейда Каплан на Четиринадесета улица и Първо авеню.

— У дома ли е Джед? — попита Склафани.

— Още не е станал — отговори Ейда Каплан, готова да избухне в сълзи. — Няма да претърсвате апартамента ми отново, нали? Не мога да го понеса. Трябва да ме разберете.

Тъмните кръгове под очите й подчертаваха изключително бледото й лице.

— Не, няма да претърсваме дома ви отново, госпожо Каплан — успокои я Бренън. — Съжаляваме, че въобще ви причиняваме неудобства и проблеми. Бихте ли казали на Джед да се облече и да дойде тук? Просто искаме да поговорим с него. Това е всичко.

— Може и да се съгласи да говори с вас. На мен не ми казва и дума — отвърна тя и ги погледна умолително. — Какво би спечелил от убийството на Адам Коулиф? Разбира се, беше му ядосан, тъй като ме убеди да продам сградата, а според Джед ми е платил прекалено малко, но, честно казано, ако не бях продала имота на него, щях да го продам на онзи известен предприемач — господин Ланг. Опитах се да го обясня на Джед.

— Питър Ланг ли? — попита Бренън. — Говорили ли сте с него за имота?

— Разбира се. Той дойде при мен веднага след пожара в онази стара къща. Носеше чек.

Гласът на Ейда Каплан премина в шепот.

— Предложи ми два милиона долара, а едва предишния месец го бях продала на господин Коулиф за по-малко от милион! Докато му съобщавах, че вече не съм собственица на имота, направо сърцето ме заболя. Не посмях да кажа на Джед колко повече можех да получа за мястото.

— Ланг ядоса ли се, когато научи, че сте го продали?

— Да, разбира се. Мисля, че ако господин Коулиф стоеше пред него, щеше да го удуши с голи ръце.

— За мен ли говориш, мамо?

И тримата се обърнаха едновременно. Небръснатият Джед Каплан стоеше до вратата.

— Не, не за теб. Тъкмо разказвах на господата, че и Питър Ланг се интересуваше от имота.

Изражението на Джед стана зло.

— Нашия имот, мамо. Не го забравяй! Обърна се към Бренън и Склафани. — Вие пък какво искате?

Двамата детективи се изправиха.

— Просто да се уверим, че си чаровен както винаги — отвърна Склафани. — И че докато ние не разрешим, не би трябвало да планираш пътувания и ваканции. Следствието е в ход и е необходимо да знаем къде си. Така че не се изненадвай, ако понякога се отбиваме за малко.

— Приятно ми беше да си поговорим, госпожо Каплан — сбогува се Бренън.

Докато слизаха надолу с асансьора, Склафани се обади първи.

— И ти ли мислиш същото като мен?

— Да. Мисля, че Каплан е дребен мошеник и само си губим времето с него. От друга страна, Ланг заслужава повече внимание. Имал е мотив за убийството на Адам Коулиф, а и адски удобно е отървал кожата, изпускайки събранието на яхтата.

Върнаха се в управлението към единадесет и откриха, че там има неочакван посетител. Секретарката обясни:

— Казва се Кенет Тъкър. От Филаделфия е. Иска да говори с хората, които се занимават с разследването.

Склафани сви рамене. Нямаше известен криминален случай, в който да не се намесят разни откачалки със смахнати теории.

— Дай ни десет минути да пием по кафе.

Опита се да не повдигне вежди, когато Тъкър влезе в кабинета му. Видът му беше на типичен млад ръководен кадър, а първите му думи: „Вероятно ви губя времето“.

— Веднага минавам към основното. Ние със сина ми бяхме на ферибота в пристанището на Ню Йорк, когато онази яхта избухна преди две седмици. Оттогава детето има кошмари.

— На колко години е синът ви, господин Тъкър?

— На осем.

— Значи мислите, че кошмарите му са свързани с експлозията?

— Да. Ние с Бенджи станахме свидетели на трагедията. Връщахме се от посещение на Статуята на свободата. Честно казано, за мен цялата случка е доста мътна, но Бенджи е видял нещо, което може да се окаже важно.

Склафани и Бренън се спогледаха.

— Господин Тъкър, говорихме с няколко човека от ферибота. Всички са единодушни, че е бил прекалено далеч, за да видят нещо ясно. Съгласен съм, че едно малко момче може да има кошмари, ако е гледало към яхтата в момента на избухването й, но ви уверявам, че от това разстояние не е забелязало нещо важно.

Кенет Тъкър се изчерви.

— Синът ми е изключително далекоглед — с достойнство обясни той. — Носи очила за четене, но ги свали точно преди експлозията. После започнаха кошмарите. Непрестанно повтаряше, че в сънищата му яхтата избухва, а някаква змия се плъзва встрани от нея и се стрелва към него. Заведохме го при детска психиатърка. След няколко сеанса тя го накара да нарисува какво е видял.

Тъкър им подаде последната рисунка.

— Сега Бенджи вярва, че е било човек в неопренов костюм и маска, стиснал дамска чанта в ръка. Хвърлил се е от яхтата в момента на експлозията. Наистина може да е детска фантазия, но реших, че поне трябва да видите рисунката. Осъзнавам, че след подобен инцидент ви се обаждат какви ли не идиоти, затова реших, че ако ви я изпратя по пощата, няма да й обърнете внимание. А бях длъжен да ви я покажа.

С тези думи Тъкър се изправи.

— Очевидно маската е попречила на Бен да разбере как изглежда човекът в неопрена. Ако въобще й обърнете някакво внимание, ще осъзнаете, че няма смисъл да го разпитвате. Едва снощи той спа добре за първи път от две седмици. И, разбира се, не искаме да бъдем обсадени от репортери.

Бренън и Склафани се спогледаха.

— Господин Тъкър, много сме ви благодарни — каза Бренън. — Не съм сигурен, но рисунката на сина ви наистина може да се окаже важна. Името му няма да бъде споменато. Обещавам ви. Освен това ще ви помоля да не споделяте с никой друг това, което ни разказахте. Дори ако някой е скочил от яхтата, знаем, че поне двама души, а най-вероятно трима, са загинали при експлозията. Имаме работа с предумишлено убийство и този, който го е извършил, е изключително опасен човек.

— Добре, значи се разбираме чудесно.

Когато вратата се затвори зад Кенет Тъкър, Склафани подсвирна.

— Медиите не знаят, че сме намерили чантата на Уинифред Джонсън — каза той. — Няма начин Тъкър да го е разбрал.

— Абсолютно.

— А това обяснява защо не беше обгорена. Който и да е скочил от яхтата, я е носил със себе си.

— И вероятно я е загубил във водата. Ако хлапето е право, скочилият от яхтата се е измъкнал в последния момент.

— Кой мислиш е бил?

Без да почука, Кал Томпсън, заместник районният прокурор, който бе разпитвал Робърт Уолтърс, отвори вратата и надникна.

— Мислех, че ще се заинтересувате от последните новини — каза той. — Първият помощник на Сам Краус пристигна с адвоката си. Признава, че са използвали некачествени материали при много от поръчките и редовно са мамили Уолтърс и Арсдейл, когато са им представяли сметките.

— Спомена ли кой от „Уолтърс и Арсдейл“ е сключил сделка с тях?

— Не. Каза, че според него това били самите Уолтърс и Арсдейл, но не се закле. Връзката била Уинифред Джонсън. Дори й били измислили прякор: „Уини Просякинята“.

— Тя май е страхотна плувкиня — каза Бренън.

Томпсън повдигна вежди.

— Ако не греша, дните й като плувкиня свършиха.

— Може би. А може и да не е така — отвърна Склафани.