Преди да кажа сбогом

12.

А аз дори му казах да не се прибира у дома, агонизираше Нел. Той ми отвърна: „Надявам се, че не го мислиш сериозно“, на което не му отговорих нищо. Мислех да му звънна по-късно и да се опитам да оправя нещата, но бях прекалено упорита и горда. Господи, защо не му се обадих? През целия ден усещах някаква тежест, зловещо предчувствие за нещо ужасно.

Уинифред! Когато я видях, разбрах, че ще умре. Как е възможно?

Приличаше на това, което изпитах при смъртта на мама и татко. Спомням си как се връщах от детската площадка след междучасието и внезапно усетих, че те са при мен. Мама ме целуна по бузата, а татко разроши косата ми. Бяха дошли да се сбогуват с мен. Адам, моля те, кажи ми сбогом. Дай ми шанс да ти призная колко съжалявам.

— Нел, мога ли да направя нещо за теб?

Осъзна, че това беше гласът на Мак. Минаваше полунощ. Тържеството по случай рождения ден на Гърт премина, както беше планирано. Никой нищо не знаеше. Нел извини Адам за отсъствието му, като каза, че бил на важно събрание. Опита се да е убедителна, но разочарованието по лицето на Гърт и пресилената й веселост по време на вечерята я бяха настроили още повече против него.

Когато се прибра у дома в десет часа, твърдо бе решила да си изясни веднага нещата с Адам, разбира се, ако той не бе приел предизвикателството й да не се прибира. Щеше да му обясни положението, да изслуша възраженията му и да стигнат до някакъв компромис. Просто не можеше да понесе повече дни несигурност и раздразнение. Да си добър политик, означаваше да можеш да преговаряш и да правиш отстъпки, когато се налага. Нел си даде сметка, че същите качества се изискват и от една добра съпруга.

Когато влезе във фоайето обаче, осъзна, че лошото предчувствие, което я измъчваше цял ден, бе стигнало кулминацията си. Там я чакаха помощничката на Мак, Лиз Ханли, и детектив Джордж Бренън. Веднага разбра, че е станало нещо ужасно, но те отказаха да говорят навън.

После, колкото се може по-деликатно, детектив Бренън й описа инцидента. Извини се и каза, че се налага да й зададе няколко въпроса.

Имало свидетели, които видели мъжа й да се качва на яхтата, последван от още поне трима души. Дали тя знае имената им.

Прекалено зашеметена, за да възприеме истината, Нел му обясни, че ставало дума за събрание на партньори и Уинифред Джонсън, сътрудничката на Адам, също щяла да присъства. Изреди му имената на всички, дори му предложи да потърси телефонните им номера, но детективът й каза, че ще се справи сам, а тя трябвало да легне и да се опита да поспи. Медийната лудница щяла да започне на сутринта и Нел щяла да се нуждае от всичките си сили.

— Ще се върна утре, за да поговорим отново, госпожо Коулиф. Ужасно съжалявам!

Докато детективът се сбогуваше, пристигнаха Мак и Гърт, повикани от Лиз.

— Нел, лягай си! — веднага нареди дядо й.

Гласът му винаги бе имал невероятната способност да звучи едновременно категорично и загрижено.

— Мак е прав, Нел. Следващите няколко дни няма да са лесни — намеси се Гъртруд Макдермот, сядайки на канапето до нея.

Нел се вгледа в двамата старци — единственото семейство, което имаше сега. С лека усмивка си спомни как един от приятелите на дядо й веднъж бе казал:

— Как може Корнелиъс и Гъртруд да си приличат толкова много на външен вид, а да са толкова различни?

И двамата имаха гъсти бели коси, яркосини очи, тънки устни и остри брадички. Но изражението на Гърт беше спокойно, а Мак винаги бе готов за борба.

— Ще остана при теб тази вечер — предложи леля й.

Нел поклати глава.

— Благодаря ти, лельо Гърт, но имам нужда да съм сама.

Лиз се върна да се сбогува. Нел я изпрати до вратата.

— Нел, ужасно съжалявам. Когато чух новините по радиото, веднага дойдох тук. Знам, че за Мак си най-ценното на света. Знам също, че той се чувства отвратително заради Адам, макар винаги да е бил малко рязък с него. Ако има нещо, което мога да направя…

— Благодаря ти, Лиз. Благодаря ти, че вече си се погрижила за толкова много неща.

— Утре ще обсъдим ангажиментите.

Ангажименти? Какви ангажименти, стреснато си помисли Нел. Погребението ли?

— Ние с Адам никога не сме коментирали какво би искал, ако нещо му се случи. Но веднъж в Нантъкет ми каза, че когато му дойде времето, предпочита да бъде кремиран и праха му — разпръснат в океана.

Погледна към Лиз и забеляза съчувствието в очите й. Поклати глава и се помъчи да се усмихне.

— Май желанието му се изпълни, а?

— Ще ти се обадя сутринта! — Лиз хвана ръката й и я стисна нежно.

Когато се върна във всекидневната, дядо й стоеше прав, а Гърт търсеше чантата си. Докато го изпращаше, той каза раздразнено:

— Права си, че не позволи на леля си да остане. Сигурно цяла нощ щеше да дрънка онези дивотии за паранормалното.

После се обърна към Нел и я прегърна.

— Съжалявам повече, отколкото изглежда, Нел. След случилото се с майка ти и баща ти определено не заслужаваш да загубиш и Адам по този начин.

А най-вече след скандал, помисли Нел, чувствайки как в душата й се надига негодувание. Мак, ти беше в основата на проблема. Изискванията ти към мен бяха прекалени. Беше грешка от страна на Адам да не иска да се кандидатирам за Конгреса, но за отношението ти към мен беше прав.

Нел замълча и след секунда дядо й се отдръпна. Тогава се появи Гърт.

— Знам, че в подобен момент не може да се каже почти нищо, което да прозвучи достатъчно успокоително, Нел, но искам да помниш, че не си го изгубила наистина. Сега Адам просто е в друго измерение, но все още е твоят Адам.

— Стига, Гърт — прекъсна я Мак, като я хвана за ръката. — Нел не се нуждае от такива приказки сега. Опитай се да поспиш, Нел. Ще поговорим утре сутрин.

Тръгнаха си. Нел се върна във всекидневната и учудено осъзна, че се ослушва за звука от ключа на Адам. Разходи се из апартамента като в транс. Подреди списанията на масата. Оправи декоративните възглавници на канапето, претапицирано миналата година в топло червено, на което отначало Адам се учуди, но после го хареса.

Огледа стаята. Забелязваше разностилието сякаш за първи път. Някои неща бяха от дома на родителите й — великолепни вещи, купувани по време на пътешествията им. Други бяха находки от малки антикварни магазинчета или от разни търгове, за които леля Гърт научаваше, и бяха взети след дълги преговори… Преговори и компромиси… Заля я нова вълна от мъка. Ние с Адам щяхме да оправим всичко, каза си тя. Просто съм сигурна!

Отиде до трикраката масичка, която Адам случайно бе открил един ден, докато тя се занимаваше с политика, а той придружаваше Гърт в една от търсаческите й експедиции. Двамата се харесаха от самото начало. Леля й също щеше да тъжи за него. Нел знаеше, че тя го е подтикнала да й купи масичката.

Понякога се тревожеше за Гърт, загрижена, че някой може да я използва. Толкова беше доверчива! Позволяваше на всички онези медиуми и ясновидци да влияят на решенията й. Все пак, когато се стигнеше до пазарлъци за неща като масичката, Гърт бе учудващо хитра. Собственият й апартамент на Източна Осемдесет и първа улица представляваше жизнерадостна смесица от мебели и предмети на изкуството, получени в наследство или купувани през годините, които сега излъчваха успокояващ уют и топлота.

При първото си отиване там Адам със смях бе отбелязал, че домът на Гърт прилича на ума й — оживен, разсеян и леко смахнат.

— Никой друг не би търпял арт деко до рококо — бе казал той.

Мебелите на леля Гърт! Вещите в тази стая! Какво, по дяволите, правеше съзнанието й, занимавайки я с маси, столове и килими в подобен момент? Кога ще повярвам, че Адам е мъртъв?

Толкова искаше да отвори сега вратата и да каже:

— Нел, нека да го призная първи! Обичам те и съжалявам за избухването си.

Избухването… Първо се бяха скарали ожесточено, а после яхтата се бе пръснала. Детектив Бренън й каза, че било прекалено рано да знаят дали изтичане на горивото е причинило експлозията.

Адам кръсти и двете си яхти на мен, помисли си Нел, а аз почти никога не се качвах на тях. Ужасно се страхувах от водата след попадането в онзи водовъртеж. Той все ме молеше да отида на яхтата с него и все обещаваше, че ще останем близо до брега.

Бе се опитала да превъзмогне страха си от океана, но напразно. Затова плуваше само в басейни и просто не можеше да понася малките съдове, където усещането за огромната маса вода под нея я изпълваше с ужаса, че ще се удави.

Но Адам обичаше яхтите. Това по някакъв начин се беше превърнало в плюс за нас, осъзна Нел. Така през уикендите, когато Мак искаше да го придружавам на разни политически сбирки или се налагаше да работя по някоя статия, Адам отиваше за риба.

А после се прибирахме у дома. И бяхме заедно. Компромиси и приспособяване… Щяхме да се оправим!

Загаси лампите във всекидневната и влезе в спалнята. Иска ми се да почувствам нещо! Иска ми се да плача и да тъгувам! А вместо това ми се струва, че мога само да чакам.

Но какво да чакам? Кого да чакам?

Съблече се и закачи грижливо зеления копринен костюм от „Ескада“. Когато го донесоха, Адам отвори кутията и го огледа внимателно.

— Ще изглежда великолепно върху теб, Нел — бе казал той.

Нел го бе облякла тази вечер, защото се надяваше, че и Адам се чувства зле след скандала им и ще се присъедини към компанията, макар и само за десерт. Беше си представяла как влиза точно когато носят тортата със свещичка, която беше традиция за рождените дни в „Четири сезона“.

Но той не дойде… Иска ми се да мисля, че е възнамерявал да се присъедини към нас, каза си Нел, докато вадеше памучната нощница от чекмеджето. После автоматично изми лицето и зъбите си. Образът в огледалото й беше непознат. Бледа жена с големи празни очи и тъмнокестенява коса, която обрамчваше лицето й с влажни къдрици.

Прекалено топло ли е тук, зачуди се Нел, забелязвайки капките пот по челото си. Ако е така, защо тогава й беше толкова студено? Сгуши се в леглото.

Миналата нощ не бе очаквала Адам да се прибере от Филаделфия и когато чу ключа му, не показа, че се е събудила. Нямах никакво желание да започвам спора за кандидатурата, помисли Нел, ядосана на себе си. А после, след като заспа, я беше прегърнал несъзнателно и промърморил името й. Сега Нел прошепна:

— Адам, Адам. Обичам те. Моля те, върни се!

Зачака. Лекото бръмчене на климатика и воят на полицейска сирена бяха единствените шумове, които успя да различи.

После в далечината чу някаква линейка.

Сигурно полицейските катери още търсеха оцелели, макар детектив Бренън да й бе обяснил неохотно, че би било чудо да има такива.

— Като при повечето самолетни катастрофи — беше казал той. — Самолетът просто се разпада. Знаем, че няма надежда някой да преживее подобно нещо, но все пак трябва да опитаме.

Утре, или през следващите няколко дни, щяха да разберат причината за експлозията.

— Яхтата е била нова — беше обяснил Бренън. — Затова ще търсят механичен проблем, изтичане на гориво или нещо подобно.

— Адам, ужасно съжалявам — заговори Нел тихо в тъмната стая. — Моля те, покажи ми по някакъв начин, че ме чуваш. Мама и татко навремето се сбогуваха с мен. Също и баба.

Това беше един от най-ранните й спомени. Бе само на четири години, когато баба й умря. Родителите й водеха някакъв семинар в Оксфорд, а тя с гувернантката си живееше в къщата на Мак. Баба й беше в болница. Една нощ се събуди и усети аромата на любимия й парфюм — „Арпеж“. Толкова се зарадва, че баба й вече си е у дома.

На следващата сутрин изтича в трапезарията.

— Къде е баба? Стана ли вече?

Дядо й седеше до масата заедно с Гърт.

— В рая — отвърна той. — Отиде там снощи.

Когато му каза, че снощи тя е влизала в стаята й, Мак отговори, че е сънувала. Но Гърт й повярва. Разбра, че баба й е идвала да се сбогува. По-късно стана така и с родителите й.

— Адам, моля те, ела при мен. Позволи ми да усетя присъствието ти. Моля те, дай ми възможност да ти кажа колко съжалявам, преди да се сбогуваме.

Цялата нощ Нел лежа будна и вторачена в тъмнината. На разсъмване чак успя да поплаче. За Адам и всичките години, които нямаше да прекарат заедно. За Уинифред. И за съдружниците — Сам и Питър.

Успя да поплаче и за себе си, защото пак щеше да й се наложи да свиква да живее без човек, когото обичаше.