Преди да кажа сбогом

13.

Настанен удобно на задната седалка на лимузината, Питър Ланг отново преживяваше катастрофата. Бе на път към Манхатън за срещата си с Адам Коулиф и се движеше по магистрала Лонг Айлънд. Тъкмо се канеше да влезе в тунела към центъра и… бам! Катастрофа.

Пет часа по-късно, със спукано ребро, сцепена устна и глава, цялата в цицини, бе взет от болницата и закаран под неприятния дъжд до дома му в имението до океана, в най-скъпата част на изискания квартал, бе подарък от родителите му, когато те решиха да разделят времето си между Сейнт Джон на Карибите и Мартас Вайнярд.

Къщата беше в колониалния стил от началото на века, снежнобяла, със зелени капаци на прозорците. Двата акра имот приютяваха басейн, тенис корт и павилион с бар, разположен на кадифена морава, оградена с цъфтящи храсти и безукорно подрязани дървета.

След женитба на двадесет и три и приятелски, макар и скъп развод на тридесет, Ланг жизнерадостно се беше вживял в ролята си на светски човек. Благословен с руса хубост, изискан чар, предостатъчен интелект и бързо чувство за хумор, той също така бе наследил и невероятния инстинкт да взема евтино земя, която някой ден щеше да стане безценна.

Този инстинкт бе накарал дядо му още преди Втората световна война да купи стотици акри в Лонг Айлънд и Кънектикът, а баща му — да инвестира солидно в района на Трето авеню в Манхатън, когато сваляха релсите на надземната железница.

Той се гордееше с четиридесет и две годишния си син и обичаше да констатира:

— Питър се оказа най-умният от нас.

С обичайната си щедрост Ланг даде бакшиш на шофьора на лимузината и си влезе вкъщи. Отдавна беше пенсионирал семейната двойка, която работеше тук, откакто се бе родил. На тяхно място бе наел икономка. Тя идваше всеки ден. За многолюдните събирания пък се грижеше малка фирма за обслужване по домовете.

Къщата беше мрачна и прохладна. Когато се налагаше да отиде в града за среща с партньорите си — обикновено в петък следобед — той прекарваше нощта в апартамента си в Манхатън и се връщаше в Саутхямптън на следващата сутрин. Така щеше да направи и днес след срещата с Адам.

Сега Питър откри, че се радва да си е у дома, да си направи спокойно едно питие и да се погрижи за нараненото си тяло. Главата му пулсираше. Прекара език по устната си и се намръщи, тъй като осъзна, че отокът нараства.

Шофьорът на камиона беше виновен. Все още усещаше какво преживя в момента, когато разбра, че катастрофата става неизбежна.

Лампичката на телефонния секретар проблясваше, но Ланг не й обърна внимание. Последното, което искаше сега, бе да си говори с някого за инцидента. А още по-малко с репортер. Откак бе влязъл в ролята си на „светски човек“, всичко, което правеше, захранваше клюкарските рубрики.

С чаша в ръка, той се поразходи из стаята, после отвори вратата към терасата и излезе навън. Докато се прибираше с лимузината от болницата, дъждът постепенно се усилваше. Сега вече се лееше като из ведро, а вятърът така носеше струите, че дори дългата тента не можеше да го предпази напълно от водата. Беше толкова тъмно, че Питър не виждаше океана, а само чуваше грохота на вълните. Температурата рязко спадаше и слънчевият следобед, прекаран на игрището за голф, сега изглеждаше като нещо от далечното минало. Потрепери, влезе вътре, заключи и се качи горе.

Петнадесет минути по-късно, почувствал се по-добре след горещия душ, Питър си легна. Не забрави да изключи телефона, спря радиото и се подготви да гледа новините в единадесет.

Заспа обаче, преди да чуе водещата история за избухването на „Корнелия ІІ“. Между фактите, които пропусна, бе и този, че Питър Ланг, известен предприемач от Ню Йорк, е сред хората, считани за жертви на трагедията.