Преди да кажа сбогом

25.

На опелото на Адам Коулиф, късно в четвъртък сутрин, Нел седеше на първия ред в църквата между дядо си и леля си. Чувстваше се отдалечена и изолирана, сякаш някой външен човек наблюдаваше церемонията. По време на службата я заляха спомени и какви ли не мисли.

Беше седяла тук на същия ред преди двадесет и две години, заслушана в същия вид опело. Телата на майка й и баща й, също като на Адам, бяха изчезнали при експлозията на самолета.

Адам беше единствено дете. Нямаше братя и сестри. Също като мен. Баща му починал, когато бил в гимназията, а майка му — малко след като завършил колежа.

Дали това не ме беше привлякло към него, зачуди се Нел. Споделеното чувство за самота?

Припомни си, че на първата им среща Адам бе казал:

— Вече не ходя в Северна Дакота. Нямам роднини там, а се чувствам по-близък с приятелите си от колежа, отколкото с хлапетата, с които израснах. След смъртта му обаче тя не бе чула и дума от въпросните приятели и не мислеше, че някой от тях присъства на опелото.

Животът ми беше толкова пълен. Оживен. Винаги ставаше нещо. Просто вкарах и Адам във водовъртежа, както бих постъпила с нова задача или отговорност. Приемах го за даденост. Никога не го подтиквах да говори за детството си. Никога дори не го попитах дали би искал да поканим някои от старите му приятели.

А самият той някога бе ли предлагал? Май че да.

Църквата беше изпълнена с нейните приятели, с приятелите на Мак, с избиратели от неговия бивш район. Дядо й я хвана за ръка и й помогна да се изправи. Отец Дънкан четеше евангелието.

Лазар, който се върнал от света на мъртвите.

Върни се, Адам, моля те! Върни се!

Отецът заговори за безсмисленото насилие, отнело живота на четири невинни човека. След това се върна при олтара.

Пауза. После осъзна, че Мак върви по пътеката. Застава до аналоя.

— Адам беше мой зет — започна той.

Произнася хвалебствено слово, помисли си Нел. Не ми каза, че ще го прави. После през ума й мина тъжната мисъл, че никой друг не бе предложил да говори. Никой друг не познаваше Адам достатъчно добре или не го обичаше достатъчно, за да произнесе реч за него.

За момент Нел почувства, че е на ръба на истеричен смях. Спомни си един виц, който Мак понякога разказваше на политически събрания, за да се присмее на съперника си. „Пат Мърфи е мъртъв и на опелото свещеникът става и моли някой да каже няколко мили думи за него. По сериозни причини Пат няма нито един приятел на света. Свещеникът отново настоява за доброволец, но никой не се съгласява. Когато и третия път никой не уважава молбата му, свещеникът се ядосва и извиква: «Няма да излезем от църквата, докато някой не каже нещо за Пат Мърфи.»“ Тогава един от присъстващите изрича: „Брат му беше по-лош.“

Адам, защо никой друг не иска да говори за теб? Защо някой те е мразил толкова, че да те убие?

Мак се върна на мястото си. Скоро опелото свърши.

Докато Нел излизаше с дядо си и леля си от църквата, една жена се приближи и я спря.

— Мога ли да поговоря с вас? Моля ви, много е важно.

— Разбира се. — Нел се отдръпна от Мак и Гърт. Познавам тази жена, помисли си тя. Но откъде? Изглеждаше на нейната възраст и също като нея беше облечена в черно. Очите й бяха подпухнали, а лицето й — състарено от мъка. Лиза Райън, сети се Нел, като си припомни снимката, която бе видяла във вестника. Съпругата на Джими. Тя ми звънна, след като се чу, че експлозията може да е била причинена от желание за самоубийство и че Джими може да е отговорен за смъртта на останалите. Тогава Лиза ми призна, че мъжът й бил депресиран, но настояваше, че той никога не би наранил друг човек.

— Госпожо Коулиф, дали мога да се видя с вас насаме. Много е важно! — После Лиза се огледа нервно. Внезапно се ококори и я завладя паника. — Съжалявам, че ви притесних — рязко каза тя, завъртя се и забърза надолу по стълбите.

Ужасена е, помисли си Нел. Но от какво? И за какво въобще ставаше дума?

Нел се огледа и позна детектив Бренън, който излизаше от църквата с още един мъж и идваше към нея. Защо това бе ужасило вдовицата на Джими Райън?