Преди да кажа сбогом

17.

Сряда, четиринадесети юни

— Нел, ужасно съжалявам. Още не мога да го повярвам. Направо невероятно!

Питър Ланг седеше срещу Нел във всекидневната. Лицето му беше насинено, а устната — подута. Изглеждаше наистина разстроен. Не излъчваше дори обичайното върховно самочувствие. За първи път Нел осъзна, че изпитва известно съжаление към него. В миналото винаги я отблъскваше маниерът му. Мак го наричаше „надут петел“.

— Бях толкова скапан, когато се прибрах у дома онази нощ, че изключих телефона и си легнах. Репортерите се свързали с родителите ми във Флорида. Невероятен късмет е, че и двамата не са получили инфаркт. Мама не можа да спре да плаче, когато разбра, че съм добре. Още не може да го повярва. Само днес ми звъня четири пъти.

— Разбирам я. — Нел мислеше каква ли щеше да е нейната собствена реакция, ако Адам й се обадеше и й кажеше, че не е бил на яхтата, защото нещо го е задържало и е помолил Сам да проведе събранието без него.

Да предположим…

Но това беше абсолютно невъзможно. Нямаше какво да се предполага. „Корнелия II“ не би отплавала без Адам. Яхтата, кръстена на мен… Нещото, на което не исках да стъпя, кръстено на мен и превърнало се в негов ковчег.

Не! В неделя бяха открили части от труп, които бяха идентифицирани като Джими Райън. Засега само той щеше да бъде погребан с ковчег. Вероятността да намерят и идентифицират и други тела или останки почти не съществуваше. Краус и Уинифред сигурно са били още по-разкъсани или са изгорели. А ако случайно е останало нещо от тях, то вече е отнесено от силното течение на моста „Веразано“ към океана.

— Кремиран и погребан в морето. Опитай се да мислиш така, Нел.

Думите на отец Дънкан, когато Нел обсъди с него опелото на Адам.

— Опелото ще бъде в четвъртък.

Ланг помълча за момент, после меко каза:

— Носят се много слухове, Нел. Полицаите потвърдиха ли, че бомба е унищожила яхтата?

— Още не.

Но Нел знаеше, че го подозират, и тази мисъл не я напускаше. Защо някой би го направил? Дали беше случайно насилие, както когато нападат невинни непознати из улиците? Или пък действие на неудачник, който завижда на собственика на красивата нова яхта и иска да го накаже? Каквато и да бе причината, Нел трябваше да я узнае, за да може да приключи с този ужас.

Съпругата на Джими Райън също се нуждаеше от отговор. Беше звъннала в деня след трагедията. Искаше да разбере защо мъжът й е мъртъв.

— Госпожо Коулиф, имам чувството, че ви познавам — бе казала тя. — Виждала съм ви по телевизията и следя статиите ви, а през годините съм чела как дядо ви ви е отгледал след смъртта на родителите ви. Преживели сте много мъка. Не знам какво са ви казали за мъжа ми, но не искам да мислите, че човекът, когото обичах, е виновен за смъртта на съпруга ви. Джими не го е извършил. Той също е жертва. Да, беше в депресия. Беше безработен дълго време и натрупахме доста дългове. Но нещата тръгнаха по-добре, най-вече благодарение на мъжа ви. Джими му беше задължен за това, че предаде молбата му на компанията на Сам Краус. А сега полицаите намекват, че Джими е отговорен за експлозията. Искам да знаете, че дори ако той е искал да се самоубие, а колкото и да ме боли трябва да призная, че може да е имало нещо подобно, никога не би причинил смъртта на друго човешко същество. Никога! Джими беше добър човек и чудесен съпруг и баща. Познавах го много добре. Той никога не би направил нещо подобно.

Снимките от погребението на Джими Райън бяха публикувани на трета страница на „Поуст“ и на първа страница на „Нюз“. На тях се виждаше как Лиза Райън с три деца, сгушени до нея, бавно върви след ковчега. Нел затвори очи.

— Нел, по някое време следващата седмица бих искал да поговорим по някои делови въпроси — меко каза Ланг. — Трябва да се вземат няколко решения и се нуждая от сътрудничеството ти. Но имаме достатъчно време.

Надигна се и добави:

— Опитай да си починеш малко. Можеш ли да спиш нощем?

— Горе-долу. Но като имаш предвид…

Нел с радост затвори вратата след Питър Ланг. Срамуваше се от негодуванието, което изпитваше към него, за това, че бе единственият пощаден. Синините му щяха да изчезнат. Подутата му устна щеше да се оправи след няколко дни.

— Адам! — извика тя. — Адам — повтори после тихо. Не последва никакъв отговор.

Бурята в петък вечер бе сложила край на летните жеги и сега времето бе необичайно за началото на юни. Инсталацията на сградата вече бе настроена за охлаждане и макар Нел да бе изключила климатика, апартаментът беше студен. Влезе в спалнята, за да си вземе пуловер.

Прекрасната Лиз се появи в събота сутрин с торба в ръката.

— Ще ядеш! — отсече тя. — Не знаех какво имаш тук, затова донесох грейпфрут, бекон и пресни гевреци.

След втората чаша кафе каза:

— Нел, знам, че това не е моя работа, но все пак… Сърцето на Мак се къса заради теб. Не го отблъсквай.

— Той отблъсна Адам и в момента ми е трудно да му го простя.

— Знаеш, че се грижеше за интересите ти. Чувстваше, че това, което е добро за теб, имам предвид кандидатурата, е добро и за брака ти.

— Е, всъщност никога няма да го узнаем, нали?

— Помисли, Нел!

Оттогава Лиз идваше всеки ден.

— Мак все още не те е чувал, Нел.

— Ще го видя на службата. А после ще обядваме заедно с останалите. В момента искам да се нагодя към ситуацията, без той да ме тормози.

Да свикна да живея сама в дома, който в продължение на три години споделях с Адам…

Нел купи апартамента преди единадесет години, след като завърши Джорджтаун, с парите, пазени за нея до пълнолетието й. Това стана в момент, когато пазарът на недвижими имоти в Ню Йорк бе доста разклатен и продаващите бяха повече от купуващите. Така че просторният апартамент се оказа чудесна инвестиция.

— В каквото и уютно гнезденце да те заведа, няма да е от тази класа — пошегува се Адам, когато за първи път заговориха за брак. — Но ми дай десет години и ти обещавам, че картината ще се промени.

— Защо не прекараме тези десет години тук? Обичам това място.

Нел беше махнала единия от двата огромни гардероба в спалнята и беше взела от дома на Мак старинния скрин на баща си.

Сега отиде до скрина и вдигна овалния сребърен поднос, който лежеше до сватбената им снимка. Когато се събличаше нощем, Адам винаги оставяше часовника, портфейла и ключовете си там.

Преди да се оженим и той да заживее с мен, не съм осъзнавала колко самотна съм се чувствала. В четвъртък вечер Адам се преоблече в стаята за гости. Не искаше да ме събуди. А аз не му показах, че не спя, защото не ми се обясняваше, че съм решила да се кандидатирам за старото място на Мак.

Внезапно й се стори ужасно важно и тъжно, че в онази последна нощ бе пропуснала да го наблюдава как изпълнява познатия ритуал преди лягане. Лиз й бе предложила да дойде следващата седмица и да й помогне да опакова дрехите и личните вещи на Адам.

— Твърдиш, че смъртта му ти се струва нереална, Нел, а според мен раната ти няма да започне да заздравява, докато не я осъзнаеш. Вероятно ще я приемеш, ако всичко, което ти напомня за Адам, изчезне оттук.

Не още! Не още!

Телефонът звънна. Нел неохотно вдигна слушалката.

— Ало?

— Госпожа Коулиф?

— Да.

— Обажда се детектив Бренън. Ще бъде ли удобно заедно с колегата, детектив Склафани, да мина да поговорим?

Не сега, помисли си тя. Сега искам да съм сама. Да подържа в ръка някоя от вещите на Адам и да го усетя по-близо до себе си.

Леля Гърт й беше показала как да осъществи контакт с изгубен любим човек, като й бе дала да подържи предмет, принадлежал на майка й. Бе станало шест месеца след смъртта на родителите й. Нел седеше в стаята си в дома на Мак, свита в едно кресло, притиснала до себе си книгата, върху която трябваше да пише доклад. Не чу влизането на леля си.

Просто си седях и гледах през прозореца, припомни си Нел. Обичах толкова много и двамата, но в онзи момент исках мама. Нуждаех се от нея. Гърт влезе и коленичи до мен. Гласът й прозвуча невероятно меко.

— Кажи едно име.

— Мама — прошепнах аз.

— И аз така си помислих, затова ти донесох нещо. Един от предметите, които дядо ти не смяташе, че си заслужава да запази.

Беше онази малка кутийка от слонова кост, която мама държеше на тоалетката си. Тя имаше специфичен аромат, който много обичах. Когато мама и татко пътуваха, влизах в тяхната стая и я взимах, защото ме пренасяше при мама.

И в онзи ден това отново се случи. Малката кутийка не беше отваряна толкова дълго, че се бе напълнила с аромат. В този момент ми се стори, че мама е при мен в стаята. Попитах леля Гърт защо е взела точно тази вещ.

— Просто знаех — отговори тя. — Майка ти и баща ти ще бъдат около теб винаги когато имаш нужда. Ти си тази, която ще ги освободи, ако вече можеш да живееш без тях.

Мак мрази да чува подобни неща, напомни си Нел. Но Гърт беше права. След като родителите ми ме спасиха в Мауи, ги оставих да си отидат. Но все още не съм готова да пусна Адам. Искам да подържа нещо, което да ме приближи до него. Трябва да бъда до него още известно време, преди да му кажа сбогом.

— Госпожо Коулиф, добре ли сте? — попита детективът, нарушавайки дългото мълчание.

— О, да. Съжалявам. Все още ми е малко трудно да свикна — извини се тя с треперещ глас.

— Вижте, не искам да ви притеснявам, но наистина е важно да поговорим.

Нел поклати глава, жест, наследен от Мак, несъзнателен знак на недоволство, когато се стараеше да не изрази опасенията си гласно.

— Добре. Щом се налага, заповядайте — каза тя лаконично и затвори телефона.