Преди да кажа сбогом

37.

Нел цял следобед отговаря на съболезнователните писма, които се бяха натрупали на бюрото й. Когато свърши, беше почти пет часът. Трябва да поизляза, помисли си тя. Не съм тренирала вече седмица.

Сложи си шорти и тениска, пъхна кредитната си карта и една десетдоларова банкнота в джоба и се отправи към Сентръл Парк. На Седемдесет и втора улица зави и затича на юг. Преди бягах поне три-четири пъти седмично, спомни си тя. Защо спрях да го правя?

Докато възвръщаше формата си и се наслаждаваше на усещането за свобода, предизвикано от енергичните движения, Нел се замисли за безбройните картички със съболезнования, които беше получила.

„Изглеждаше толкова щастлива с Адам.“

„Толкова съжаляваме за трагедията ти.“

„На твое разположение сме.“

Защо не прочетох и едно писмо, в което да пише какъв прекрасен човек е бил Адам и колко ще липсва на всички?

Защо се чувствам толкова празна? Защо не мога да плача?

Нел ускори темпото, но не успя да прогони въпросите. Някъде беше чела, че човек не е в състояние да надбяга мислите си.

Дан Майнър обиколи южната част на парка, после затича на север. Великолепен ден за спортуване, помисли си той. Следобедното слънце беше приятно топло, а ветрецът освежаваше. Беше пълно с хора. Някои на ролкови кънки, други — просто на разходка, трети се наслаждаваха на гледката или четяха по пейките.

Дан почувства остра болка, когато мина покрай една занемарена млада жена, облечена във вехта рокля. Никой не седи до нея, помисли си той, забелязвайки многобройните найлонови пликове до краката й.

Дали и Куини бе прекарала така по-голямата част от живота си? Дали и тя е била пренебрегвана и избягвана от всички?

Странно защо по-лесно му беше да мисли за нея като за Куини. Мама беше различна. Красива тъмнокоса жена с нежни ръце, която го наричаше Дани.

Беше започнала да пие всяка вечер, след като аз си легнех. Понякога се събуждах и носех одеяло, за да я покрия, след като заспеше.

Докато тичаше, Дан мярна висока жена с кестенява коса.

Познавам я, помисли си той.

Реакцията му беше светкавична, подобна на усещането, което се получава, когато нещо раздразни рефлекса на спомените. Спря и се обърна. Коя е тя? Откъде я помня?

Знаеше, че бе виждал лицето й през последните двадесет и четири часа.

Разбира се! Нел Макдермот! Видях я по новините в десет часа снощи. Репортажът от опелото на съпруга й.

Импулс, който не разбираше, го накара да се затича обратно към южната част на Сентръл Парк, следвайки подскачащата кестенява коса на Нел Макдермот.

Когато наближи Бродуей, Нел намали скоростта. Книжарница „Колизеум“ се намираше на ъгъла с Петдесет и седма улица. На излизане се бе сетила да вземе пари и кредитна карта, в случай че реши да се отбие там. Сега беше моментът.

Ако ще ходя да се видя с Бони Уилсън и да изслушам твърденията й, че е осъществила връзка с Адам, тогава трябва да знам повече за ясновидския феномен. Убедена съм, че Мак ще ми се присмее. Ще ми каже, че само прости хора и откачени стари жени, имайки предвид леля Гърт, вярват на такива дрънканици. Всъщност само заради него отхвърлих предложението на Гърт. Но ако това, което видях Бони Уилсън да прави по телевизията, е било истинско, значи тя може да осъществи връзка с Адам. А щом ще ходя при нея, трябва да съм подготвена. Да знам за какво да питам и какво да търся.

Дан последва Нел по Бродуей. После застана на тротоара пред книжарницата и се вторачи във витрината, уж че оглежда книгите. Чудеше се какво да направи. Дали да я последва вътре? Нямаше и цент в себе си, значи нямаше начин да се престори, че пазарува. Освен това бе тичал доста дълго, преди да я види, и знаеше, че се нуждае от душ и преобличане.

Хвана крайчеца на фланелката и избърса потта от челото си. Вероятно просто трябва да й напиша една бележка, каза си той.

Но бих предпочел да поговорим сега. Телефонният й номер сигурно не е в указателя, а в подобен момент може би й се налага да отваря прекалено много писма. Ще вляза!

През витрината забеляза как Нел върви по пътеката между рафтовете с книги. После, с облекчение и притеснение, я видя да отива към касата.

Щом излезе, Нел направи две дълги крачки към ъгъла и вдигна ръка, за да спре таксито, което идваше към нея.

Сега или никога, помисли си Дан.

— Нел?

Тя се закова на място. Високият рус спортист в анцуг с дълги ръкави й беше смътно познат.

— Дан Майнър, Нел. Срещнахме се в Белия дом. Преди няколко години.

И двамата се усмихнаха.

— Трябва да признаеш, че това определено звучи по-добре от: „Не сме ли се виждали някъде?“ — каза Дан и бързо добави: — Ти беше на приема с дядо си, а аз гостувах на конгресмен Дейд.

Сигурна съм, че го познавам, помисли си Нел, докато разглеждаше приятното му лице. Изведнъж се сети.

— О, да, спомням си! Ти си лекар. Хирург педиатър. Завършил си Джорджтаун.

— Точно така.

А сега какво да кажа, запита се Дан. Забеляза как спонтанната усмивка изчезва от лицето на Нел Макдермот.

— Просто исках да ти кажа, че ужасно съжалявам за смъртта на съпруга ти.

— Благодаря.

— Госпожице, желаете ли такси или не? — извика шофьорът, който бе спрял до бордюра.

— Да, изчакайте един момент, моля. — Нел подаде ръка на Дан. — Благодаря, че спря да се видим, Дан. Приятно ми беше да се срещнем отново.

Дан остана на тротоара и загледа таксито, което зави на изток по Петдесет и седма улица. Как ли можеш да поканиш на вечеря жена, която е вдовица едва от една седмица, запита се той.