Преди да кажа сбогом

21.

Издирването на майката на Дан Майнър най-после обеща да даде някакви резултати. Жената в приюта за бездомни, която позна снимката на майка му и дори я нарече „Куини“, му бе дала първата надежда от дълго време насам. Дан я търсеше от толкова отдавна без никакъв успех, че дори и най-слабият лъч му беше достатъчен.

Днес чувстваше такава енергия, че щом свърши работа в болницата, бързо се преоблече и изхвърча към Сентръл Парк, за да продължи издирването.

Струваше му се, че я е търсил винаги. Тя изчезна, когато беше на шест години, веднага след инцидента, който едва не отне живота му.

Ясно помнеше как се събужда и я намира коленичила до болничното легло, потънала в сълзи. По-късно научи, че в резултат на инцидента — тя бе пияна, когато това се случи — майка му е била обвинена в престъпна небрежност. Вместо обаче да изтърпи ужасното публично дело и да загуби родителските си права върху сина си, тя просто изчезнала.

Понякога на рождения си ден Дан получаваше ненадписана картичка, за която знаеше, че е от нея. Това и беше единственото потвърждение, че е още жива. Но един ден, преди седем години, седеше във всекидневната у дома с баба си и пусна телевизора. Започна да превключва каналите. Спря на някакъв документален филм за бездомните в Манхатън.

Част от интервютата бяха заснети в приюти, други — на улицата. Една жена стоеше на „Бродуей“. Бабата на Дан се бе задълбочила в книгата си, но когато жената заговори, тя скочи и прикова очи в екрана. Репортерът я запита за името й:

— Наричат ме Куини.

— О, Господи, това е Катрин! — изпищя баба му. — Дан, виж, виж! Това е майка ти!

Дали наистина помнеше лицето й, само от снимките, разглеждани през всичките тези години, но той бе сигурен, че това наистина е майка му. Лицето на екрана бе угрижено, очите — угаснали. Още личаха следи от предишна красота. Тъмната коса бе щедро изпъстрена със сиво и падаше по раменете й несресана. Носеше вехто палто, прекалено голямо за нея. Ръката й почиваше върху пазарска количка с найлонови торби.

Била е на петдесет, когато видях филма, често мислеше Дан. Но изглеждаше много по-стара.

— Откъде си, Куини? — бе попитал репортерът.

— Сега съм оттук.

— Имаш ли семейство?

Жената погледна право в камерата.

— Навремето имах прекрасно малко момченце. Не го заслужавах. Щеше да е по-добре без мен, затова го оставих.

На следващия ден бабата и дядото на Дан наеха частен детектив, но Куини бе изчезнала. Дан обаче беше успял да научи нещо за живота и за мислите й. Фактите натъжиха него и разбиха сърцата на баба му и дядо му.

Сега, няколко дни след като успя да открие човек, който да познае майка му на снимката, Дан бе категоричен, че ще я намери. Тя е в Ню Йорк, мислеше си той. Ще я открия! Ще я открия! И тогава какво ще й кажа? Какво ще направя?

Разбира се, не трябваше да се тревожи — бе репетирал срещата си с нея безброй пъти. Вероятно щеше само да произнесе: „Престани да се самонаказваш. Това беше инцидент. Аз ти простих. Защо ти не можеш да си простиш?“

Беше дал визитната си картичка на Лили Браун, жената, с която се запозна в приюта.

— Ако я видите, веднага ми звъннете. Но моля ви, не й казвайте, че я търся, защото може отново да изчезне.

— Куини ще се върне — увери го Лили. — Сигурно вече е тук. Никога не се задържа далече от Ню Йорк, а през лятото обича да седи в Сентръл Парк. Казва, че е любимото й място. Ще разпитам наоколо. Може някой да я е виждал.

Засега ще трябва да се задоволя с това, помисли си Дан, докато тичаше по алеите. Залязващото слънце обагряше небето, но въздухът вече застудяваше. Дано това не е обичайното време в Ню Йорк през лятото, помисли си той, защото ще замръзне. Знаеше, че има възможност жената, нарекла се „Куини“, да седи на някоя от пейките в парка.