Преди да кажа сбогом

9.

Четиридесет и две годишната Уинифред Джонсън винаги влизаше във фоайето на сградата на Парк авеню, където живееше работодателят й, леко притеснена. Сътрудничеше на Адам Коулиф от три години. Първо при Уолтърс и Арсдейл, после напусна заедно с него миналата есен, когато той създаде своя собствена компания. Адам разчиташе на нея още от самото начало.

И все пак, винаги, когато се отбиваше в апартамента му, се страхуваше, че някой ден портиерът ще й каже да използва черния вход зад ъгъла.

Знаеше, че страховете й са в резултат на това, че цял живот бе слушала как родителите й негодуват срещу въображаеми обиди. Ушите й вечно бяха проглушавани с оплакванията им от хора, които се отнасяли грубо към тях. „Те използват малкото си власт, за да ни мачкат. Трябва да очакваш подобни неща, Уинифред. Такъв е светът.“ Баща й беше отишъл в гроба, отнасяйки със себе си негодуванието срещу обидите, които бе изтърпял от работодателя си в продължение на четиридесет години. Сега майка й живееше в старчески дом, където оплакванията продължаваха непрестанно.

Уинифред се замисли за нея, докато портиерът усмихнато й отваряше вратата. Преди няколко години успя да я премести в луксозен приют, но тя пак си остана недоволна. Щастието, или поне удоволствието, изглеждаха невъзможни за нея. Уинифред бе усетила същата склонност у себе си и се чувстваше съвсем безпомощна. Е, докато не поумнях, каза си тя с потайна усмивка.

Слаба жена, почти крехка, Уинифред обикновено се обличаше в консервативни делови костюми и ограничаваше бижутата си до дискретни обици и наниз перли. Толкова тиха, че хората често забравяха за присъствието й, тя попиваше всичко, забелязваше всичко и помнеше всичко. Започна да работи за Робърт Уолтърс и Лен Арсдейл, щом завърши училището за секретарки, но през всички тези години никой от двамата мъже не я беше оценил, нито дори мярнал факта, че тя вече знаеше абсолютно всичко за строителния бизнес. Адам Коулиф обаче веднага го осъзна. Той разбираше истинската й стойност. Обичаше да се шегува с нея, като казваше: „Уинифред, за много хора е по-добре да се надяват, че никога няма да напишеш автобиографията си.“

Робърт Уолтърс го чу случайно, раздразни се и започна да се държи неприятно. Всъщност винаги се бе отнасял така с нея. Ще си плати за това, зарече се Уинифред.

Нел също не оценяваше мъжа си. Адам не се нуждаеше от жена със собствена кариера и прочут дядо, който изискваше толкова много от нея, че тя никога нямаше достатъчно време за съпруга си. Понякога той казваше: „Уинифред, Нел отново е заета със стареца. Не искам да вечерям сам. Хайде да хапнем заедно.“

Адам заслужаваше нещо по-добро. Понякога й разказваше за детските си години в Северна Дакота — как ходел в библиотеката и разглеждал книги със снимки на красиви сгради.

— Колкото по-висока, толкова по-добре, Уинифред — шегуваше се той. — А когато някой построеше триетажна къща в нашия град, хората изминаваха по двайсет километра само за да я видят.

Друг път я окуражаваше да говори и тя откриваше, че му разказва клюки за хората в строителната индустрия. На следващата сутрин се чудеше дали не бе издала прекалено много, тъй като бъбривостта й се засилваше от виното, което Адам непрестанно й наливаше. Но всъщност никога не се тревожеше, защото му имаше доверие. А и той на нея. Наслаждаваше се на историите й за строителния свят и на разказите й за ранните дни с Уолтърс и Арсдейл.

— Искаш да кажеш, че дъртият лицемер е взимал рушвети за онези оферти? — възкликваше Адам, а после я успокояваше, ако тя се притеснеше от приказливостта си.

Обещаваше й, че никога няма да каже и дума от това, което е чул от нея. Спомняше си и вечерта, когато й бе подхвърлил с обвинителен тон:

— Уинифред, не можеш да ме измамиш. Има някой в живота ти.

И тя му беше споделила, дори му издаде името. От тогава наистина започна да му се доверява. Спомена му, че може да се грижи за себе си.

Униформеният администратор във фоайето остави слушалката на вътрешния телефон и каза:

— Качете се, госпожице Джонсън. Госпожа Коулиф ви очаква.

Адам я беше помолил да му вземе куфарчето и синьото сако на път за срещата. Типично за него, молбата му прозвуча извинително.

— Изфучах адски бързо от къщи тази сутрин и ги забравих — обясни й той. — Оставих ги на леглото в стаята за гости. Бележките за събранието са в куфарчето ми, а ще имам нужда от сакото, ако все пак променя решението си и отида на вечерята в „Четири сезона“.

По тона му Уинифред усети, че е имал сериозна разправия с Нел и това подсили убеждението й, че бракът им отива по дяволите.

Докато се качваше нагоре с асансьора, се замисли за предстоящата среща. Радваше се, че щяха да я проведат на яхтата. Обичаше водата. Струваше й се романтично, макар целта на събирането да бе напълно делова.

Освен нея самата, щяха да присъстват и тримата съдружници по проекта „Вандермиър“ — Адам, Сам Краус и Питър Ланг. Петият бе Джими Райън, един от бригадирите на Сам Краус. Уинифред не знаеше със сигурност защо и той беше поканен, но бе забелязала, че напоследък Джими е в доста лошо настроение. Сигурно искаха да разберат причината и да разрешат проблема.

Знаеше, че всички ще са разтревожени заради историята в днешните вестници. Самата тя не се притесняваше ни най-малко. Всъщност дори й беше интересно. Най-лошото, което можеше да се случи в подобна ситуация, ако са те нарочили, е да платиш глоба. Бръкваш в задния си джоб и проблемът престава да съществува.

Вратата на асансьора се отвори. Нел вече я чакаше във фоайето.

Уинифред обаче видя как учтивата й усмивка рязко изчезва.

— Нещо лошо ли има?

Мили Боже, помисли си Нел уплашено, какво точно става? Защото, щом погледна към Уинифред, в съзнанието й отекнаха ужасните думи: „Пътуването на Уинифред на тази земя свърши.“