Преди да кажа сбогом

28.

Питър Ланг възнамеряваше да присъства на опелото за Адам Коулиф, но в последната минута му се обади Къртис Литъл, служител на банка Овърленд, един от потенциалните инвеститори в проекта за кула „Вандермиър“. Литъл искаше Ланг да осветли партньора му, Джон Хилмър, за етапа на преговорите. Единственото свободно време, което имаха обаче, съвпадаше с опелото.

Срещнаха се в залата за конференции в просторния офис на Питър.

— Баща ми не престана да мрънка, след като преименуваха Шесто авеню — каза Питър, след като се настаниха до масата. — Преди този офис беше негов и до деня, когато се пенсионира, все казваше, че работи на Шесто авеню. Много земен човек!

Хилмър се усмихна леко. Това беше първата му среща с легендарния Питър Ланг и бе повече от очевидно, че в него самия няма нищо „земно“. Въпреки синините и драскотините от катастрофата, Ланг беше хубав мъж, който излъчваше самоувереност и носеше дрехите си с небрежна елегантност.

Фриволният тон изчезна, когато Питър посочи към покрития с плат макет.

— Кърт, след минута с Джон ще видите комплекса, проектиран от Йън Максуел. Както предполагам знаете, Максуел е автор на спечелилата първа награда петдесет и пет етажна сграда на езеро Мичиган. Тя е считана за една от най-красивите и изпълнени с въображение постройки, издигнати в Чикаго през последните двайсет години.

Ланг замълча за момент и останалите забелязаха как лицето му се сви от болка. С извинителна усмивка той извади хапче и го глътна с малко вода.

— Знам, че изглеждам като пребит, но истинският ми проблем е спуканото ребро — обясни той.

Къртис Литъл, петдесетгодишен среброкос нервак, каза сухо:

— Сигурен съм, че като се имат предвид обстоятелствата, можеш да си доволен от синините и пукнатото ребро, Питър. Знам, че на твое място аз щях да съм.

Пръстите му забарабаниха по масата.

— А това ни води до основния въпрос на срещата ни. Как стоят нещата с имота на Адам Коулиф?

— Кърт, с нас си от самото начало — каза Питър. — Позволи ми да осветля и Джон. Както знаете, пресечките между Двадесет и трета и Тридесет и трета улица ограждат новия район в Манхатън, който подлежи на реставрация. Всъщност реставрацията вече е в пълен ход. Дълго време опитвах да се преборя да свалят от къщата на Вандермиър статута на историческа забележителност. Всички сме съгласни, че е възмутително един безценен парцел да стои неизползван заради някакви си сантименталности. Къщата на Вандермиър бе особено ярък пример за идиотизма на бюрокрацията не само защото се бе превърнала в дразнеща окото гледка, но защото поначало не е била кой знае какво в архитектурно отношение.

Ланг се облегна назад и се опита да се настани по-удобно.

— Въпреки убеждението ми, че къщата не заслужаваше статут на историческа забележителност, признавам, че не вярвах да успея да накарам градския съвет да я извади от списъка на защитените сгради. Затова не си направих труда да купя имота на Каплан. Продължих обаче да притискам бюрократите. И най-накрая успях. По ирония на съдбата къщата изгоря заедно с онази нещастна жена в нея само часове след като съветът гласува за изваждането й от списъка.

Ланг се усмихна тъжно и се протегна към чашата си с вода. Облиза подутата си устна и продължи:

— Както знаете, докато се мъчех да освободя имота на Вандермиър, Адам Коулиф купи земята на семейство Каплан. Предложих му два пъти повече от това, което бе платил за нея, но той не се съгласи. Вместо това поиска да проектира комплекса, който възнамерявахме да построим. Искаше и строителната работа да се извърши от Сам Краус.

Къртис Литъл се размърда неспокойно.

— Питър, не сме готови да осигурим финансирането на сградата, проектирана от Адам Коулиф. Тя е простовата, педантична и скучна смесица от архитектурни стилове.

— Съгласен съм — отвърна Ланг. — Адам мислеше, че може да обвърже продажбата на имота с договор, който да го определи като архитекта на комплекса. Мислеше, че ще направим всичко, за да се доберем до парцела на Каплан. Грешеше. А сега за Йън Максуел. Няколко мои партньори са работили с него. По тяхно предложение реших да му се обадя.

Питър се наведе напред, дръпна покривката и им показа гордо макета на сграда с постмодернистична фасада в стил арт деко.

— Йън беше в града преди две седмици. Заведох го на място и му обясних проблема. Това е първоначалната му идея, която не засяга имота на Каплан, притежаван от Сам Коулиф. Миналата седмица разкрих на Адам, че сме разработили алтернативен план.

— Коулиф знаеше ли, че не сме съгласни с предложението му? — запита Литъл.

— Да, знаеше. Той създаде собствена фирма с идеята, че ние не можем да се справим без него, но грешеше. Вчера се видях с жена му, всъщност с вдовицата му. Казах й, че трябва на всяка цена да се срещнем другата седмица, за да поговорим по някои делови въпроси. Тогава ще й обясня, че не се нуждаем от парцела й, нека го наричаме „парцела на Каплан“ за яснота, но че ще й платим пазарната му стойност, ако се съгласи да го продаде.

— Ако тя се съгласи… — започна Къртис Литъл. — Ако тя се съгласи, Йън Максуел ще проектира сградата с кулата от едната страна, както се надявахме да стане още в самото начало. В противен случай, обясних го и на Адам, кулата ще бъде в задната част, което ще свърши същата работа, ако не и по-добра.

— Адам Коулиф щеше ли да се съгласи да продаде парцела на Каплан на реалната му пазарна цена? — попита Джон Хилмър.

Питър Ланг се усмихна.

— Разбира се. Адам имаше огромно самочувствие и нереално мнение за собствените си възможности и като архитект, и като бизнесмен, но не беше глупав. Не се зарадва особено, когато му предложих да го освободя от имота на Каплан срещу скромна печалба. Но му обясних, че ако не приеме предложението ни, единственото, което ще може да направи с парцела, е да го подари на града, за да засадят дръвчета.

Ланг се усмихна леко на собствената си шега.

Къртис Литъл огледа внимателно макета.

— Питър, ако кулата се сложи отзад, естетическата стойност на сградата ще се загуби. Освен това се лишаваме и от много квадратни метри, които могат да се дадат под наем. Не съм сигурен, че бихме вложили парите си в строежа, ако стане така.

Питър Ланг се усмихна.

— Разбира се. Но Адам Коулиф не го осъзнаваше. Той си беше просто едно селско момче, което се опитваше да играе в лига, където няма място за него. Повярвайте ми, той щеше да ни продаде имота си, и то на нашата цена.

Джон Хилмър, наскоро назначен за вицепрезидент на инвестициите и рисковите капитали в банка Овърленд, не се бе издигнал до поста си с лекота. Докато оглеждаше Питър Ланг над масата и мислеше как всичко му е било поднесено на тепсия, той усети нарастваща неприязън към него.

Дребна катастрофа бе попречила на известния предприемач да отиде на яхтата на Коулиф и да бъде взривен заедно с нея. Но нито веднъж по време на разговора за онзи нещастник Ланг не бе изразил и най-малкото съжаление, че четирима души се бяха простили с живота си.

Ланг е все още бесен, че Адам Коулиф е бил достатъчно умен, за да го изпревари в купуването на имота на Каплан, помисли си Хилмър. Той бе намерил начин да убеди Коулиф, че ще успее да си уреди финансирането на сградата и без неговия парцел, а сега, когато Коулиф бе мъртъв, се облизваше доволно, защото бе сигурен, че ще купи имота му на минимална цена. Ланг не беше добър човек и изпъкваше дори сред останалите акули в този бизнес.

Когато Хилмър се надигна, за да си тръгне, го осени нова мисъл. Синът му, защитник във футболния отбор на колежа, се прибираше от мач в по-тежко състояние от Питър Ланг, който се бе сблъскал с камион.