Преди да кажа сбогом

75.

В петък сутринта Нел се обади в старчески дом „Олдхаудс“ и разпита за майката на Уинифред Джонсън. Прехвърлиха я на дежурната сестра на втория етаж.

— Доста е потисната — информира я тя. — Имаше много грижовна дъщеря, която идваше тук всяка събота, а понякога и през седмицата.

Уинифред — грижовната дъщеря. Уинифред — плувкинята. Уинифред — просякинята. Уинифред — любовницата на Хари Рейнълдс. Коя точно беше тя, зачуди се Нел. А може би и четирите? Дали сега се намираше в Южна Америка? Или на Карибски остров?

— Мога ли да направя нещо за госпожа Джонсън?

— Мисля, че би се почувствала най-добре, ако я посетите — откровено отговори сестрата. — Тя иска да споделя за дъщеря си, а се страхувам, че останалите ни пациенти я избягват, защото обича да се оплаква.

— Възнамерявах да дойда да я видя следващата седмица. — Иска да говори за дъщеря си, повтори си Нел наум. Възможно ли е госпожа Джонсън да ми каже нещо, което да ми помогне да открия Уинифред, ако е жива, разбира се? — Но ще дойда днес — обеща тя. — Към обяд. Затвори телефона и отиде до прозореца. Беше сиво и дъждовно. След като се събуди, полежа със затворени очи, припомняйки си всичко, което се бе случило през последните две седмици.

Спомни си лицето на Адам до най-малката подробност. В онази последна сутрин по него нямаше и следа от хубавата усмивка, която я беше привлякла при първата им среща. Бе нервен и раздразнителен. Изпитваше такова нетърпение да се махне от къщи, че бе излязъл без сакото и куфарчето си.

Сакото с ключ от сейф номер 332.

Би трябвало да го предам на детективите, помисли си Нел, когато влезе в банята и пусна душа. Трябва да го направя. Но не докато…

Възможност, едновременно гротескна и странна, се оформяше в ума й. Възможност, която можеше да потвърди или елиминира с ключа.

И без това нямаше да помогне на детективите да открият по-бързо банката, утеши се Нел, когато влезе под горещата вода.

Почти бе доверила на Дан какво планира, макар че предишната вечер не бе най-подходящият момент. Трябваше да го остави да изплаче собствената си мъка и болка. Накъсано й бе разказал за инцидента, накарал майка му да изчезне, за дългите месеци в болницата, когато се беше молил вратата да се отвори и тя да влезе. После й сподели как любовта на баба му и дядо му му беше помогнала да се възстанови физически и емоционално. Накрая каза:

— Знам, че след като преместя трупа на майка ми в семейния гроб в Мериленд, най-после ще се успокоя. Няма да се събуждам посред нощ и да се чудя дали тя не е някъде из улиците, намръзнала, гладна или болна.

Обясних му, че според мен хората, които обичаме, никога не ни напускат, спомни си Нел, докато горещата вода се стичаше по лицето й. Разказах му как мама и татко дойдоха да се сбогуваме.

Дан ме попита дали и Адам се е сбогувал с мен по същия начин. Но аз само поклатих глава. Не исках да говоря за Адам.

В десет часа беше влязла в кухнята на Дан, за да приготви нещо за вечеря.

— Очевидно не си от ергените, които си падат по кулинарията — каза му тя с усмивка.

Все пак намери яйца, сирене и домати и успя да направи омлет, препечени филийки и кафе. Докато хапваха, Дан се посъвзе и дори успя да се пошегува:

— Имаш ли способност да ставаш невидима, Нел? Чудех се как си успяла да минеш покрай портиера. Той е по-лош от надзирател в затвор. Едва ли не изисква кръвна проба, ако не си от наемателите в тази кооперация.

— У някои от съседите ти явно има купон. Присъединих се към група от шест-седем човека и след като те слязоха на четвъртия етаж, казах на момчето в асансьора, че идвам при теб. То ме остави тук и ми показа апартамента ти. Страхувах се, че понеже не съм те предупредила за посещението си, може да не вдигнеш слушалката на домофона или да ме отпратиш.

— Е, страховете ти са били напразни. Веднага щях да ти отговоря: „Качвай се, Нел. Имам нужда от теб“ — каза Дан и я погледна сериозно.

Беше почти полунощ, когато я изпрати до долу и я качи в едно такси.

— Няма да успея да се видя с Мак преди обяд — каза той. — Имам две операции сутринта.

Петнадесет минути по-късно, когато се прибра у дома, намери на телефонния си секретар съобщение:

— Нел, струва ми се, че забравих да ти благодаря. Почувствах се така, както щях да се почувствам като малък, ако вратата на болничната стая се бе отворила и жената, която обичах, бе влязла. Знам, че е прекалено смело от моя страна да говоря по този начин и няма да го направя отново поне още шест месеца. Обещавам. Осъзнавам, че си вдовица едва от две седмици. Просто съм адски щастлив, че ти се появи в живота ми.

Нел извади касетата от телефонния секретар и я прибра в чекмеджето на тоалетката си.

Сети се за нея отново тази сутрин, докато сушеше косата си и обличаше панталона от син габардин и ризата на сини и бели райета.

Изкушаваше се да отиде до чекмеджето, да извади записа и да го чуе отново. В него се криеше намек, че може би бъдещето й ще е по-щастливо. Но Нел знаеше, че онова специално, почти вълшебно чувство нямаше да се появи отново днес.

Дори изпитваше лек страх от предстоящия ден. Усещаше, че ще се случи нещо ужасно. Беше го разбрала още рано сутринта, когато отвори очи след неспокойния, изпълнен с кошмари сън. Във въздуха около нея се носеше предчувствие за катастрофа, напомнящо черната спирала на торнадо, която се спуска от небето, за да докосне земята и да помете всичко по пътя си.

Нел го усещаше, но се чувстваше безсилна да го предотврати. Просто беше част от това, актьор в неизбежна сцена, която задължително трябва да се изиграе. От собствените си преживявания, а и под влияние на Гърт, Нел знаеше, че сегашното й усещане е предварително познание1.

Докато си слагаше червило, се опита да се успокои. Мислех си, че онзи ден имам предчувствие, когато усетих горещината и огъня, а въздухът не ми достигаше, каза си тя. Но дали не съм получила някакво съобщение от майката на Дан?

Само времето щеше да покаже.

Още веднъж въпросите, които бяха тормозили съня й през нощта, отекнаха в ума й. Наистина ли някой се бе измъкнал от яхтата? И този някой Уинифред ли беше? Или наемен убиец, който се е крил в машинното?

А може би Адам?