Преди да кажа сбогом

67.

Дан Майнър пристигна рано в болницата в четвъртък. Чакаха го три операции. Първата беше в седем часа. После имаше удоволствието да изпише един петгодишен пациент, който лежеше вече цял месец. С усмивка прекъсна потока от благодарности на родителите му.

— По-добре бързо го извеждайте оттук, защото сестрите са готови да подпишат молба за осиновяване.

— Бях сигурна, че ще остане обезобразен — подхвана майката.

— О, ще има един-два белега, които да му напомнят за преживяното, но няма да му пречат да бъде харесван от момичетата след десет-дванайсет години.

Стана един часът, преди да успее да си купи сандвич и кафе от лекарския бюфет. Използва свободното време, за да звънне на Корнелиъс Макдермот и да види дали не са научили нещо за майка му. Знаеше, че е малко вероятно — бе минал само един ден, но не можа да устои. Сигурно Корнелиъс обядва някъде, помисли си Дан, докато набираше номера.

Лиза Ханли отговори още на първото иззвъняване.

— Той е в кабинета си, докторе — каза тя, — но трябва да ви предупредя. Самият Господ, носещ се на детски велосипед по Пето авеню, не би получил и една усмивка от Мак днес. Затова, ако започне да се заяжда с вас, не го приемайте лично.

— Тогава може би е по-добре да отложа разговора?

— Не, недейте. Но се надявам да нямате нищо против да изчакате малко. Говори по другата линия. Надали ще му отнеме повече от минута. Ще ви свържа веднага щом свърши.

— Преди да затвориш, Лиз, кажи ми как се чувстваш днес. Не съм сигурен дали го осъзнаваш, но вчера си преживяла сериозен шок.

— О, сега съм добре. Наистина беше шок. Докторе, трябва да ми повярвате. Бони Уилсън е ясновидка. Затова съм абсолютно сигурна, че видях… Е, няма да навлизам в подробности.

По рязката промяна в тона на Лиз Дан разбра, че има нещо определено обезпокоително в това, което се бе случило, но явно тя не възнамеряваше да го сподели.

— Добре, важното е, че сега всичко е наред — каза той.

— Така е. Момент, докторе. Легендата тъкмо влезе в кабинета ми.

Дан чу как Лиза съобщава за него:

— Обажда се доктор Дан, Мак.

Последва кратка пауза, после избоботи самият Корнелиъс Макдермот.

— Лиз е същата като мен. Щом заговори официално, значи ми е ужасно ядосана. Как си, Дан?

— Добре, Мак. Обаждам се да ти благодаря, че беше толкова любезен вчера.

— Е, тази сутрин врътнах един-два телефона и накарах моите хора да се поровят из документацията. Ако въобще може да се намери някаква информация за майка ти, те ще се доберат до нея. Не знам дали Лиз ти е казала обаче, че аз имам проблем.

— Каза, че си разстроен за нещо — предпазливо отвърна Дан.

— Думата е прекалено мека. Онзи ден си вечерял с Нел. Тя спомена ли ти, че ще се кандидатира за старото ми място?

— Да, спомена. Очевидно го очаква с нетърпение.

— Е, преди половин час ми звънна, за да съобщя на шефовете на партията, че се отказва.

Дан беше зашеметен.

— Защо? Да не е болна?

— Не, но започва да мисли, че онова, което й разказах за далаверите на мъжа й, е вярно. Адам Коулиф е свързан с онзи скандал с подкупите, за който вероятно си чел по вестниците. Или поне помощничката му.

— Но това няма нищо общо с Нел.

— В политиката обаче има. Казах й да не взима окончателно решение засега или поне да изчака до следващата седмица.

Дан реши да рискува.

— Какъв беше Адам Коулиф, Мак?

— Или хитър и безмилостен бизнесмен, или прост селянин, който се опитваше да участва в големите игри. Но надали някога ще узнаем кое от двете. Едно нещо е сигурно — не беше подходящият съпруг за внучката ми.