Преди да кажа сбогом

60.

Бен Тъкър отново имаше кошмари в понеделник и вторник през нощта, но не толкова разтърсващи като предишните. Откакто беше нарисувал картинката с избухването на яхтата и доктор Мегън му бе обяснила как всяко дете би се разстроило и изплашило, след като види нещо ужасно, той започна да се чувства по-добре.

Нямаше нищо против и че посещението му при нея днес означава, че ще закъснее за бейзболния си мач. При това играеха с най-добрия отбор в тяхната лига. Когато влезе в кабинета, дори й го каза.

— Хей, това е голям комплимент за мен, Бенджи. Искаш ли да ми нарисуваш още нещо днес?

Този път беше по-лесно, защото змията не изглеждаше толкова страшна. Всъщност Бен осъзна, че змията даже не приличаше на змия. През последните две нощи не беше толкова изплашен и затова успя да я види по-ясно.

Докато рисуваше, толкова се съсредоточи, че прехапа език и се намръщи от болка.

— Мама винаги ми се смее, когато го направя.

— Кое, Бен?

— Когато си прехапя езика. Казва, че баща й го правел, щом се съсредоточел.

— Хубаво е да приличаш на дядо си.

Ръката на Бен се задвижи бързо по листа. Обичаше да рисува и беше добър художник, нещо, с което се гордееше. Не приличаше на някои от децата в класа, които се майтапеха с всичко и драскотеха тъпотии, вместо да се опитат да направят нещо истинско. Бен ги мислеше за кретени.

Радваше се, че доктор Мегън седи настрани, пише си нещо и не му обръща внимание. Така беше много по-лесно.

Накрая остави пастела. Облегна се назад и се вгледа в творбата си.

Стори му се доста добра, макар да се изненада от нарисуваното, защото видя, че змията въобще не е змия. Просто така му се бе сторило в момента на експлозията. Тогава беше много объркан от страх.

Значи не бе видял змия да се плъзва встрани от яхтата, а по-скоро човек в тесен, лъскав, черен костюм и маска, хванал нещо, което приличаше на дамска чанта.