Преди да кажа сбогом

45.

Джордж Бренън и Джак Склафани присъстваха, когато Робърт Уолтърс, придружен от адвоката на „Уолтърс и Арсдейл“, пристигна в офиса на помощник районния прокурор Кал Томпсън. Томпсън беше член на екипа, който се занимаваше с разследването на далаверите с подкупи в строителния бизнес.

Всички присъстващи знаеха, че Уолтърс е тук с ограничен имунитет. Адвокатът му вече бе настоял за официално изявление пред пресата: „Уолтърс и Арсдейл отричат всякакво закононарушение и са уверени, че няма да бъдат обвинени в престъпна дейност.“

Зад фасадата на възмущение и безразличие, за Бренън и Склафани бе ясно, че Робърт Уолтърс е нервен и раздразнен. Всичко, което правеше, беше прекалено прецизно и идеално, за да е нещо повече от грижливо репетирано представление.

Аз също щях да съм нервен, помисли си Бренън. Големите клечки от почти две дузини строителни фирми вече бяха сключили сделка с прокуратурата, за да се измъкнат леко от разследването. В резултат на което, повечето щяха да се отърват с плясване по ръцете и глоби. Голяма работа. Заделяш един милион, при положение че компанията ти е натрупала поне половин милиард. Много рядко някои от тези типове бяха осъждани на общественополезен труд. В един-два случая бяха влезли й в затвора за няколко месеца, след което всичко започваше отново.

Съвсем просто, разсъждаваше Бренън. Могъщите строители се споразумяват помежду си кой ще получи работата. Най-ниската оферта също е раздута, но архитектът или инвеститорът я приемат и получават комисиона. После идва следващият голям проект и съответно редът на следващия мощен строител да даде ниска оферта. Всичко е точно. Измама, но съвсем цивилизована.

Въпреки явно безплодните усилия, Бренън вярваше, че тези случаи все пак трябва да бъдат разследвани. Ако запалим огън под краката на някои от могъщите кучета, дребните риби поне ще имат шанс да се сдобият с някоя по-солидна поръчка. Понякога обаче се чудеше дали не е прекалено голям оптимист.

— Това е индустрия, в която съвсем законни комисиони са тълкувани погрешно — каза Уолтърс.

— Клиентът ми имаше предвид, че… — прекъсна го адвокатът му.

Разпитът най-после стигна до това, което Джордж Бренън и Джак Склафани бяха дошли да чуят.

— Господин Уолтърс, покойният Адам Коулиф беше член на вашата фирма, нали?

О, това име никак не му харесва, помисли си Джак Склафани, когато видя как лицето на Робърт Уолтърс се зачервява от гняв.

— Адам Коулиф беше наш служител за около две години и половина.

Гласът му беше леден, сякаш тази тема го отвращаваше.

— Като какъв работеше Адам Коулиф във фирмата ви?

— Започна като обикновен архитект. По-късно му бе възложено да отговаря за това, което определяме като реконструкции и ремонти на средно ниво.

— Какво означава средно ниво?

— Проекти, чиято цена е по-малка от сто милиона долара.

— Задоволителна ли беше работата му?

— Така смятам.

— Казахте, че Коулиф е работил за вас две години и половина. Защо ви напусна?

— За да създаде собствена фирма — отговори Робърт Уолтърс и се усмихна студено. — Адам Коулиф беше твърде практичен човек. Понякога имаме работа с архитекти, които не искат да отчитат факта, че офисите се дават под наем на квадратен метър. Макар да знаят, че икономията е изключително важна, те проектират излишни, хабящи място ефекти, като прекалено широките коридори, което, умножено по тридесет или четиридесет етажа, може драматично да намали площта за приходи.

— Значи Адам Коулиф е бил ценен служител, който не е допускал подобни грешки?

— Беше изпълнителен. Вършеше си работата. И се учеше бързо. Оказа се достатъчно умен да купи парцела до къщата на Вандермиър, която тогава още беше историческа забележителност. Щом свалиха статута, имотът стана много по-ценен.

— Къщата на Вандермиър изгоря, нали? — попита заместник-прокурорът.

— Да. Но след като вече не беше историческа забележителност. Така че, и без пожара, щеше да бъде съборена скоро. Питър Ланг купи съседния имот и започна да планира издигането на комплекс от апартаменти и офиси.

Уолтърс се усмихна мрачно.

— Адам Коулиф мислеше, че Ланг толкова отчаяно ще иска парцела на Каплан, че ще приеме проекта му за новата сграда. Но нещата не се развиха така. Ако Адам обаче беше останал при нас и бе работил с нашите способни архитекти, щеше да има по-голям шанс.

— И вашата фирма да си осигури проекта?

— Просто екип от талантливи, печелили награди архитекти, способни да създадат сграда, която да се превърне в модел на градската архитектура, щяха да работят по него. Проектът на Коулиф беше скучен и посредствен. Инвеститорите не биха го и докоснали и доколкото знам, Ланг му го е казал. Коулиф беше в безизходица. Щеше да му се наложи да продаде на Ланг парцела на Каплан, и то на каквато и да е цена. В противен случай Ланг щеше да проектира не толкова амбициозна сграда, независимо от Коулиф. Ако това беше станало, парцелът на Каплан щеше да пострада до такава степен, че да стане неизползваем. Както виждате, Коулиф наистина беше в безизходица.

— Вие не съжалявахте да го видите в подобна ситуация, нали, господин Уолтърс? — запита прокурорът.

— Назначих Адам Коулиф на работа заради дългогодишното ми приятелство с бившия конгресмен Корнелиъс Макдермот, за чиято внучка бе женен. Коулиф ми се отблагодари, като напусна фирмата и взе със себе си Уинифред, която беше моя помощничка в продължение на двадесет и две години и бе станала дясната ми ръка. Дали съжалявам, че е мъртъв? Да, като човек съжалявам за смъртта му. Той беше съпруг на Нел Макдермот, която познавам от бебе. Нел е прекрасна млада жена и съжалявам за болката й.

Вратата на офиса се отвори и Джо Мейс, помощник районен прокурор, влезе в стаята. По изражението му Бренън и Склафани усетиха, че е станало нещо.

— Господин Уолтърс — рязко каза Мейс, — вашата фирма ли инспектира сградата с офиси на Лексингтън и Четиридесет и седма улица, която ремонтирахте преди няколко години?

— Да. Тази сутрин ни уведомиха, че няколко тухли от фасадата се ронят. Веднага изпратихме екип.

— Страхувам се, че тухлите не само се ронят, господин Уолтърс. Цялата фасада се срина тази сутрин. Трима пешеходци са сериозно ранени, един е в критично състояние.

Джордж Бренън видя как зачервеното лице на Робърт Уолтърс пребледнява. Дали ставаше дума за некачествени материали? Или лоша работа? И ако е така, чии джобове са били напълнени, за да се скрие това?