Преди да кажа сбогом

27.

След обяда Нел настоя да се прибере пеша. Знаеше, че дългата разходка до апартамента й ще й се отрази добре, а и искаше да остане сама и да помисли.

Успя да се измъкне, докато Мак се сбогуваше с последните гости, стари приятели, които случайно бяха влиятелни личности в партията. Някои от тях едва й бяха поднесли съболезнованията си и вече говореха открито за политика. Майк Пауърс реши да й се довери.

— Нел, честно казано, Боб Горман не свърши абсолютно нищо през двете години, в които заемаше мястото на Мак. Радваме се, че отива да работи за онази компания. Много му здраве. А след като ти ще се кандидатираш, сигурно ще спечелим.

Мога ли да спечеля, зачуди се Нел, докато вървеше по Медисън авеню. Дали още ще мислите по същия начин, когато научите, че бившите работодатели на Адам се опитват да хвърлят върху него вината за собствените си далавери?

Толкова е лесно да обвиняваш хора, които вече не са тук, за да се защитят. И толкова удобно.

Нел обаче осъзна, че една постоянна мисъл я тормозеше подсъзнателно: възможно ли бе Адам и Уинифред да са мъртви, тъй като са знаели прекалено много за скандала с подкупите, който районният прокурор разследваше?

Ако Адам е бил замесен, дори и косвено, тя можеше да загуби мястото в Конгреса. Особено ако историята се разчуеше.

И каква беше онази сцена в църквата сутринта? Защо Лиза Райън се паникьоса, когато видя детективите, които разследваха експлозията на яхтата? Възможно ли бе съпругът й да е бил отговорен за взрива? Или пък той да е бил мишената? Според вестниците бил безработен известно време, тъй като протестирал срещу използването на лоши материали. Дали е знаел още нещо, което го е направило опасен?

Докато вървеше, Нел усети слънцето по лицето си. Най-после вдигна глава, за да се огледа, и осъзна, че е прекрасен юнски следобед. С Адам обичахме да се разхождаме по Медисън авеню, тъжно си помисли тя. И да разглеждаме витрините на магазините, макар че рядко купувахме нещо. Понякога си доставяхме удоволствието да хапнем в някой ресторант, но по-често седяхме само на кафе.

Нел никога не спираше да се чуди как толкова много ресторанти оцеляваха в Ню Йорк. Току-що мина покрай два. На тротоара бяха изнесени столове и масички от ковано желязо. Две жени седнаха и оставиха торбите с покупките до себе си.

— Кафенетата по тротоарите ме карат да си мисля, че съм в Париж — каза едната.

С Адам прекарахме медения си месец в Париж, спомни си Нел. Това беше първото му отиване там. Доставяше ми страхотно удоволствие да му показвам града.

Мак се чувстваше доста притеснен от факта, че се познаваха от толкова кратко време, преди да се оженят.

— Изчакай поне година — посъветва я той. — После ще ти направя сватба, за която всички ще говорят. Ще бъде добра реклама за теб.

Така и не разбра защо Нел не искаше голяма сватба. Големите сватби са за хора, които имат големи семейства. Нел щеше да се нуждае от братовчедки в ролята на шаферки, баби, които изпращат сантиментални подаръци, и племенници, които отговарят за цветята.

Беше обсъдила въпроса с Адам. Всичките приятели на света не можеха да заместят семейството в такова величествено събитие, а тъй като никой от двамата нямаше семейство, с изключение на Мак и Гърт, разбира се, се споразумяха тържеството да е съвсем семпло.

— Хайде да направим малка, скромна сватба — бе казал Адам. — Не се нуждаем от репортери и светкавици. А ако поканя всичките си приятели, ще стане лудница.

Къде бяха всички тези приятели днес, зачуди се пак Нел.

Мак избухна, когато тя му каза, че с Адам са определили датата.

— Кой, по дяволите, е този тип? Едва го познаваш. Добре, архитект от Северна Дакота, пристигнал в Ню Йорк на някаква смотана службица. Какво друго знаеш за него?

Мак явно вече бе проверил биографията на Адам.

— Колежът, който е посещавал, е мизерна работа, Нел. Повярвай ми, този тип не е Станфорд Уайт. Работил е в дребни строителни фирми, правещи проекти за старчески домове или малки магазинчета.

Както винаги, Мак само лаеше, без да хапе, когато става дума за мен, помисли си Нел. След като прие мисълта, че твърдо е решила, той представи Адам на приятелите си Робърт Уолтърс и Лен Арсдейл и те го взеха на работа.

Нел стигна до дома си. Беше купила апартамента преди единадесет години, точно след завършването на колежа. Мак така и не можа да разбере защо тя не иска да остане да живее в неговата къща.

— Ще ръководиш нюйоркския ми офис, а ще учиш право вечерно. Спести си парите — бе я посъветвал той.

— Време ми е, Мак — бе настояла Нел.

Карло, портиерът, тъкмо бе започнал работа в кооперацията. Нел си спомни как й бе помогнал да разтовари колата и да качи мебелите, които бе донесла от дома на Мак.

Днес той й отвори вратата със загрижено изражение.

— Тежък ден, госпожице Макдермот.

— Да, Карло.

Нел се почувства странно успокоена от съчувствието в гласа му.

— Надявам се да успеете да си починете.

— Точно това възнамерявам да направя.

— Знаете ли, мислех си за онази дама, която работеше за господин Коулиф…

— Уинифред Джонсън ли?

— Да. Идва тук миналата седмица, в деня на нещастието.

— Точно така.

— Винаги беше нервна, когато идваше тук. А изглеждаше уж спокоен човек.

— Точно така — повтори Нел.

— Миналата седмица, на влизане звънна мобифонът й. Не можех да не чуя разговора. Беше майка й. Предполагам, че е в старчески дом.

— Да, тя е в пансион „Олдхаудс“ в Уайт Плейнс. Бащата на мой приятел също беше там. Едно от най-хубавите места за старци.

— Доколкото разбрах, майката на госпожица Джонсън се оплакваше, че се чувства потисната. Надявам се, че има кой да посещава старата дама след смъртта на дъщеря й.

Час по-късно, изкъпана и с джинсово яке и панталон, Нел слезе с асансьора до гаража и се качи в колата си. Срамуваше се, че цяла седмица не се беше сетила да се обади на майката на Уинифред поне за да й изкаже съболезнованията си и да види дали не може да направи нещо за нея.

Но докато шофираше по вечно претъпканата магистрала, Нел си призна, че има и друга причина за внезапното и посещение в „Олдхаудс“. Приятелят, чийто баща бе живял там, й беше казал, че пансионът е много скъп. Нел се зачуди откога госпожа Рода Джонсън живееше в него и как Уинифред бе плащала за този лукс.

Спомни си забележката на Адам, че нямало нещо, което Уинифред да не знае за работата и сделките в строителния бизнес. А Мак предполагаше, че Уинифред може да не е била такава кротка мишка, за каквато всички я смятаха.

Дали пък нуждите на болната й майка не я бяха подтикнали да се възползва от информацията за сделките, сключвани под масата. Може да е знаела нещо и за подкупите, които Уолтърс и Арсдейл бяха споменали пред Мак. И тя да е била причината за взривяването на яхтата и смъртта на Адам.