Преди да кажа сбогом

72.

— Госпожица Нел Макдермот е на телефона, господине — съобщи секретарката с извинителен тон. — Казах й, че сте зает, но тя настоява да ви чуе.

Питър Ланг повдигна вежди и се замисли за момент, загледан в адвоката си — Луис Греймор.

— Ще приема обаждането — отвърна той най-после. Разговорът му с Нел беше съвсем кратък. Когато остави слушалката, Ланг каза: — Изненада. Нел иска веднага да се види с мен. Какво мислиш, Лу?

— Не ми ли спомена, че при последната ви среща почти те е изхвърлила от дома си?

— Поканих я да дойде. Ще бъде тук след около двайсет минути.

— Искаш ли да почакам?

— Не мисля, че е необходимо.

— Мога деликатно да й напомня, че семейството ти поддържа кампаниите на дядо й още преди ти или тя да се родите — предложи адвокатът.

— Не е разумно. Вече й намекнах, че ще се радвам да подкрепя кандидатурата й. Никога в живота ми не са се отнасяли към мен с такава студенина.

Греймор се надигна. Среброкос и елегантен, той бе главният съветник по въпросите с недвижими имоти както на бащата на Ланг, така и на самия Питър.

— Надявам се, нямаш нищо против да те коригирам. Направи тактическа грешка, че не говори открито с Нел за това как възнамеряваш да използваш парцела на Каплан.

Замълча за момент и добави:

— При някои хора честността върши по-добра работа.

Лу е прав, помисли си Ланг малко по-късно, когато секретарката въведе Нел Макдермот в кабинета. Макар и облечена небрежно с джинси и яке, тя имаше кралска осанка, която говореше за висока класа. Питър намери изключително привлекателни и разрешените й къдрици.

Дори и най-изисканите му посетители обикновено коментираха великолепната гледка и луксозното обзавеждане. Нел обаче сякаш не забеляза нищо — нито панорамата, нито мебелите, нито скъпите картини.

С кимване той показа на секретарката да я придружи до креслата край прозореца, който гледаше към река Хъдзън.

— Трябва да поговоря с теб — рязко каза Нел, щом седна.

— За това си тук, нали? — отвърна той с усмивка.

Нел поклати глава нетърпеливо.

— Питър, не се познаваме добре, но сме се срещали вече доста пъти. Това, което ме интересува сега, е колко добре познаваше съпруга ми и защо ме излъга онзи ден за имота, който Адам купи от семейство Каплан.

Лу беше абсолютно прав, помисли си Питър Ланг. Преструвките не вършат работа при тази жена.

— Нел, позволи ми да ти обясня. Срещах се с Адам няколко пъти, докато беше при Уолтърс и Арсдейл. Моята фирма обаче работи по различни проекти.

— Би ли нарекъл Адам свой приятел?

— Не. Честно казано, не бих. Просто познат.

Нел кимна.

— Какво мислеше за него като архитект? По приказките ти онзи ден човек можеше да си помисли, че светът е загубил истински гений.

Ланг се усмихна.

— Не мисля, че стигнах чак дотам. Опитвах се да ти обясня, че не можем да използваме проекта му за кулата „Вандермиър“. Всъщност беше само проява на любезност към теб да ти кажа, че бихме го осъществили, ако беше жив. А тъй като той очевидно не ти е споделил, че планът му е отхвърлен, не видях смисъл да ти съобщавам лошата новина след смъртта му.

— И ме излъга, че искаш парцела на Каплан, който сега е моя собственост, само за допълнително озеленяване?

Без да отговори, Ланг отиде до стената и натисна едно копче. Откри се огромен екран. На него се виждаше панорама на Манхатън. Сградите и проектите бяха номерирани и очертани в синьо. Легенда със златни букви вдясно сочеше имената и местоположенията им.

— Това са имотите на фирмата ми в Манхатън, Нел. Както казах и на детективите, които почти ме обвиниха за взривяването на яхтата на Адам, бих искал да се сдобия с парцела на Каплан, защото сега имаме зашеметяващ проект, който изисква по-голям терен.

Нел отиде до екрана и го огледа отблизо. После кимна. Питър Ланг натисна отново бутона.

— Абсолютно права си — тихо каза той. — Не бях искрен с теб, за което се извинявам. Искам да обединя парцела на Каплан със земята на Вандермиър, защото дядо ми се е настанил на това място, когато бил осемнадесетгодишен имигрант, току-що пристигнал от Ирландия. Мечтая за великолепна сграда, която ще стане нещо като символ на постигнатото от три поколения Ланг — дядо ми, баща ми и аз. А за да успея, се нуждая от имота на Каплан.

Погледна я право в очите.

— Но дори и да не получа желания парцел, няма да се откажа. Рано или късно ще изникне друга възможност.

— Защо самият ти не купи парцела на Каплан?

— Защото все още къщата Вандермиър притежаваше статут на историческа забележителност. Свалиха го съвсем неочаквано.

— Защо тогава Адам го е купил?

— Или е бил невероятно предвидлив, или някой от съвета се е раздрънкал за свалянето на статута. Това се разследва в момента.

— Забелязах, че кула „Ланг“ вече е маркирана на картата ти. Очевидно си бил абсолютно сигурен, че ще успееш да я построиш на това място.

— Надявах се, Нел, не бях сигурен. В този бизнес човек винаги предполага, че ще има онова, към което се стреми. Невинаги го получава, разбира се, но повечето от нас са оптимисти.

Нел зададе още един въпрос, преди да си тръгне.

— Познаваш ли човек на име Хари Рейнълдс? — наблюдаваше внимателно реакцията му.

Ланг за миг погледна объркано, после лицето му се проясни.

— Познавах един Хенри Рейнълдс в Йейл. Преподаваше средновековна история. Но почина преди десет години. Никой никога не го е наричал Хари. Защо?

Нел сви рамене.

— Не е важно.

Питър я изпрати до асансьора.

— Нел, твоя работа си е какво ще направиш с имота. Аз съм добър играч и не си губя времето в съжаления. Просто започвам да планирам следващата стъпка.

— Оня ден говореше съвсем друго.

— Нещата се променят. Никой парцел не си заслужава да се подлагам на разпити от страна на полицията, сякаш съм убиец. Разбира се, предложението ми за закупуването на имота ти все още важи. И за да ти покажа, че съм напълно лоялен, офертата ми е валидна до понеделник.

Питър Ланг, ти определено не си най-искреният човек, когото познавам, помисли си Нел, докато слизаше с асансьора. Имаш невероятно его. Що се отнася до онзи парцел, не вярвам и за момент, че си готов да се откажеш от него. Дори съм убедена, че го искаш до болка. Но това не е толкова важно. Нуждаех се от отговор и вярвам, че вече го имам.

Дълбоко в себе си Нел бе уверена, че сега знае всичко за Питър Ланг. Усещането и напомняше за увереността, която бе почувствала няколко пъти в живота си, когато бе чула гласовете на мъртвите си родители.

Докато асансьорът летеше надолу, тя изрече гласно:

— Питър Ланг, по ръцете ти няма кръв.