Преди да кажа сбогом

58.

Гърт Макдермот звънна на Нел в сряда сутрин.

— Ще си бъдеш ли у дома? Направих шоколадов кейк сутринта, а знам, че ти е любим.

Нел седеше до бюрото си.

— Разбира се, лельо Гърт, ела.

— Ако си прекалено заета…

— Пиша си статията, но почти свършвам.

— Ще дойда към единадесет.

— Добре, чайникът ще те чака.

В единадесет без петнадесет изключи компютъра. Статията беше почти готова, но искаше да я остави да отлежи, преди да я редактира за последен път.

Приятно ми беше да пиша в продължение на две години, помисли си Нел, докато пълнеше чайника. Но определено е време да продължа напред.

Или по-скоро да се върна назад, призна си тя, докато вадеше приборите. Обратно в света, в който беше израсла — кампании, избори, дълги пътувания от Манхатън до Вашингтон.

Е, поне знам какво ме очаква, ако спечеля. Хора като Боб Горман не можаха да издържат. Или пък Мак е прав, че Горман просто е използвал положението си като трамплин към други по-изгодни постове.

В единадесет портиерът звънна, за да съобщи, че госпожица Макдермот се качва. Мак беше научил и Гърт, и Нел да са изключително точни. Адам обаче вечно закъсняваше и направо подлудяваше дядо й.

Почувства се нелоялна към покойния си съпруг заради тази си мисъл.

— Изглеждаш по-добре — бяха първите думи на Гърт, след като я целуна.

Леля й държеше кутия за кейкове.

— За първи път от две седмици спах наистина хубаво — обясни Нел. — А това определено помага.

— Така е. Опитах се да ти се обадя, но те нямаше. Бони Уилсън ми звънна, за да разбере как си.

— Много мило от нейна страна. — Нел пое кейка. — Хайде, ела на чай.

Докато отпиваха от чашите си, забеляза, че ръцете на Гърт леко треперят. Не бе необичайно за човек на нейната възраст, помисли си Нел, но, Господи, не искам нищо да се случва с нея или с Мак още дълго време.

Спомни си какво й бе казал Дан Майнър по време на вечерята.

— Иска ми се да имах брат или сестра. Може никога да не намеря мама, а когато баба ми и дядо ми починат, вече няма да имам свое семейство.

После беше добавил:

— Не броя баща ми. За съжаление той никога не е бил част от живота ми. Не поддържаме връзка от доста време. Е, имам красива мащеха.

Напомни си да звънне на Мак и да му каже да очаква Дан.

Точно в единадесет и половина Гърт се надигна.

— Трябва да тръгвам, Нел. Искам само да ти кажа едно. Знаеш на кого да се обадиш, ако си тъжна и търсиш компания, нали?

Нел я прегърна.

— Да, на теб.

— Точно така. Надявам се да си послушала съвета да раздадеш дрехите на Адам. Бони мисли, че е важно.

— Започнах да опаковам нещата му.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Портиерът ми даде няколко кашона. Ще ги натоваря на колата и ще ги занеса в църквата в събота сутрин. Тогава приемат даренията, нали?

— Да. А и аз ще бъда там в събота.

Малката църква на Първо авеню и Осемдесет и пета улица управляваше евтиния магазин, където Гърт работеше като доброволка, а Нел оставяше старите си дрехи. Приемаха само добре запазени неща и ги продаваха на минимална цена.

С тъга Нел си припомни как в съботата преди Деня на благодарността беше извадила от гардероба си всички дрехи, които вече не носеше, а и бе накарала Адам да направи същото. След това ги опаковаха и ги занесоха в магазина.

Доволни от извършеното добро дело, обядваха в нов тайландски ресторант на Второ авеню и Осемдесет и първа улица. Тогава Адам й призна колко трудно му е било да раздаде дрехи, които все още стават за носене. Каза, че наследил това от майка си, която никога не се разделяла с нищо, защото го пазела за „черни дни“.

— Струва ми се, че приличам на нея — призна той. — Ако ти не ме беше подтикнала, дрехите така и щяха да си висят в гардероба.

Това определено не беше любимият й спомен за Адам.