Преди да кажа сбогом

59.

Лиз Ханли отривисто почука и отвори вратата на кабинета на Корнелиъс Макдермот.

— Тръгвам!

— Тъкмо щях да ти напомня, че е време. Два и половина е.

— Срещата ми е в три.

— Лиз, чувствам се виновен, че те моля да правиш това, но е важно.

— Мак, ако тази жена ме омагьоса, ти ще си виновен.

— Върни се направо тук, когато свършиш с нея.

— Или когато тя свърши с мен.

Лиз даде на шофьора на таксито адреса на Бони Уилсън, облегна се на седалката и се опита да се успокои.

Проблемът е, призна си тя, че аз всъщност вярвам в ясновидските способности. Лиз го бе споделила с Мак. Както винаги той имаше отговор.

— Майка ми не мислеше, че притежава ясновидски способности, но бе абсолютно уверена, че може да разчете някои знаци — бе казал той. — Три почуквания по вратата през нощта, или падане на картина от стената, или влетял през прозореца гълъб — кълнеше се, че всичко това предвещава смърт.

Тук замълча за момент. Очевидно се наслаждаваше на монолога си. После продължи:

— Ако шест месеца по-късно получеше писмо, в което й съобщаваха, че е починала деветдесет и осем годишната й леля, тя се обръщаше към баща ми: „Е, Патрик, не ти ли казах, че ще получим лоши новини, след като се почука три пъти на вратата през онази нощ?“

Мак е убедителен. Наистина всичко това звучи абсурдно, помисли си Лиз, но все пак има стотици документирани случаи, когато починалите посещават близките си, за да се сбогуват с тях. Преди години в „Рийдърс дайджест“ публикуваха статия за Артър Годфри, бившата телевизионна звезда. Когато бил млад, на военен кораб по време на Втората световна война, той сънувал, че баща му стои до койката му. На следващата сутрин научил, че баща му е умрял. Ще изровя тази статия и ще я покажа на Мак, реши Лиз. Може да повярва поне на Артър Годфри.

Таксито отби до бордюра.

Първата й реакция при вида на Бони Уилсън беше сходна с тази на Нел. Бони впечатляваше с красотата си и бе по-млада, отколкото Лиз предполагаше. Атмосферата в апартамента й обаче отговаряше на очакванията. Мрачният коридор зашеметяващо контрастираше с прекрасния юнски следобед.

— Поправят климатика — извини се Бони. — А единственият начин апартаментът да не се превърне в пещ, е да не пускам слънцето вътре. Тези сгради имат чудесни просторни стаи, но вече овехтяват, което си личи.

Лиз се канеше да отвърне, че живее в подобна сграда на Йорк авеню, когато се усети, че се бе обадила като Мойра Калахан от „Бийкман плейс“. Никога не съм била добър лъжец, нервно си помисли тя, а на шейсет и една години е прекалено късно да се научиш.

Последва Бони Уилсън към кабинета й.

— Защо не седнете на канапето? — предложи Бони. — Така ще мога да придърпам стола си към вас. Бих искала да подържа ръцете ви за момент.

Все по-нервна, Лиз се подчини. Бони Уилсън затвори очи.

— Носите венчална халка, но усещам, че сте вдовица от доста време. Вярно ли е?

— Да.

Господи, наистина ли успя да го научи толкова бързо, зачуди се Лиз.

— Наскоро сте щели да имате специална годишнина. Виждам числото четиридесет. През последните няколко седмици сте обзета от носталгия, защото сте щели да празнувате четиридесетата годишнина от сватбата си. Били сте юнска булка.

Зашеметена, Лиз едва успя да кимне.

— Чувам името Шон. Имаше ли Шон в семейството ви? Не мисля, че е съпругът ви. По-скоро брат, по-малък брат.

Бони Уилсън повдигна ръка и докосна слепоочието си.

— Чувствам силна болка тук — промърмори тя. — Според мен това означава, че Шон е загинал при катастрофа. С кола.

— Шон беше само на седемнайсет. — Гласът на Лиз потреперваше. — Карал бързо и загубил контрол. Черепът му беше счупен.

— Той е от другата страна заедно със съпруга ви и останалите починали членове на семейството. Иска да ви каже, че всички ви обичат и ви изпращат поздрави. Още дълго време няма да се присъедините към тях. Но това не означава, че не сте постоянно заобиколена от любимите си хора и че те не ви помагат. Мисълта за това трябва да ви донесе успокоение.

По-късно, почти замаяна, Лиз Ханли последва Бони обратно по мрачния коридор. Видя в ъгъла масичка с огледало над нея. В сребърна табла на масичката лежаха визитните картички на Бони. Лиза спря и се протегна да вземе една. Внезапно кръвта й застина и тя се закова на място. Гледаше в огледалото, но там имаше и друго лице. Беше зад собственото й отражение и се вторачваше в нея. Призрачният образ изчезна след миг.

Седнала в таксито на път за офиса, разтрепераната и притеснена, Лиз призна пред себе си, че бе видяла лицето на Адам Коулиф.

Бе също така абсолютно убедена, че никога, ама никога, дори не би намекнала на някого, че е мярнала този образ.