Преди да кажа сбогом

51.

Вторник, двадесети юни

Докато шофьорът маневрираше през натовареното сутрешно движение по Медисън авеню, нервният Питър Ланг обмисляше подхода си към Нел Макдермот, за да я убеди да му продаде имота. Усещаше, че трябва да действа предпазливо, тъй като, когато й се обади сутринта, долови враждебност в гласа й.

Странно, тя изглеждаше приятелски настроена миналата седмица, помисли си той. Беше му разказала как Адам очаквал с нетърпение започването на строежа и колко се гордеел с проекта си.

Ако Коулиф не й е казал, че проектът му е отхвърлен, няма смисъл да й го съобщавам аз. Ще й предложа просто добра цена и тя няма да има причина да откаже. Докато обмисляше възможностите си обаче, Питър осъзна, че не е уверен в успеха си. Инстинктът му подсказваше, че срещата няма да мине добре.

Колата продължи да пъпли. Ланг погледна часовника си. Десет без десет. Наведе се напред и потупа шофьора по рамото.

— Има ли някаква определена причина за желанието ти да се движим точно в това платно?

Когато отвори вратата, за да посрещне Питър Ланг, Нел се зачуди каква беше тази прословута катастрофа, попречила му да присъства на фаталното събрание на яхтата. Защото, след по-малко от седмица, по лицето му не се виждаше и следа от нараняване. Дори устната, която тогава беше толкова подута, сега изглеждаше напълно оздравяла.

Изискан. Елегантен. Излъскан. Емблемата на преуспяващия предприемач. Това бяха думите, с които го описваха в клюкарските рубрики.

„Около него капе кръв… Адам се опитва да те предупреди.“

Питър я целуна по бузата.

— Мислих много за теб, Нел. Как си?

— По-добре отколкото очакваш — отговори тя хладно.

— Наистина изглеждаш добре. — Хвана я за ръцете и се усмихна очарователно. — Чувствам се странно, че го казвам, но е факт.

— Имиджът е много важен, нали, Питър? — Нел освободи ръцете си и го поведе към дневната.

— О, подозирам, че ти си силна жена, която се гордее с имиджа си — отвърна Ланг и се огледа наоколо. — Великолепен апартамент, Нел. Откога го имаш?

— Единадесет години.

Отговорът беше изцяло автоматичен — мозъкът й бълбукаше от дати напоследък. Бях на двадесет и една, когато го купих, спомни си Нел. Имах парите от тръста на мама и застраховките на нея и на татко. Живях при Мак до завършването на колежа, но след като се дипломирах, имах нужда от свобода. Дядо ме убеди да ръководя офиса му в Ню Йорк, а и учех право вечерно. Опита се да ме откаже от идеята за купуването на апартамента, но накрая призна, че сделката е изключително изгодна.

— Преди единадесет години, а? Пазарът на недвижими имоти тогава бе в страхотен застой. Сигурен съм, че сега жилището струва поне три пъти повече от това, което си платила за него.

— Не възнамерявам да го продавам.

Ланг усети студа в гласа й и разбра, че не желае да се впуска в светски разговори.

— Нел, ние с Адам работехме заедно — започна той.

— Наясно съм с това.

Колко ли знае, зачуди се Ланг и замълча за момент. Накрая реши да рискува.

— Както без съмнение си разбрала, Адам проектира комплекса, който планирахме да построим.

— Да, той много се вълнуваше за това — тихо вметна Нел.

— Бяхме доволни от предварителната му работа. Той беше чудесен архитект. Ужасно ще ни липсва. За съжаление сега, когато не е сред нас, ще трябва да започнем отново. А новият архитект несъмнено ще има и нови идеи.

— Разбирам.

Значи Адам не й е казал, триумфално си помисли Ланг. Погледна към Нел. Тя седеше срещу него с наведена глава. Възможно бе усещането му за враждебност от нейна страна да е било погрешно. Може би просто е изтощена емоционално.

— Знаеш, че миналия август Адам купи една къща заедно с принадлежащия й парцел от госпожа Ейда Каплан. Тогава плати за всичко малко под милион. Мястото е до това, което купих след него, и представлява дела му за участие в общия ни проект. Миналата седмица цената на имота му беше осемстотин хиляди долара, но аз съм готов да ти предложа три милиона. Надявам се, ще се съгласиш, че това е чудесен дивидент само за десет месеца.

Нел се вгледа в лицето на човека, седнал срещу нея.

— Защо си готов да платиш толкова много пари?

— Защото така ще имаме терен за по-внушителна сграда. И възможност да развием няколко естетически елемента — извит път и по-голям парк. Те ще вдигнат стойността на проекта. Освен това, когато комплексът с кулата бъде довършен, той ще доминира над имота ти до такава степен, че мястото ще изгуби сегашната си цена.

Лъжеш, помисли си Нел. Спомни си как Адам й казваше, че парцелът на Каплан е нужен на Ланг за планирания комплекс.

— Ще си помисля — отговори тя и леко се усмихна.

Питър й се усмихна в отговор.

— Естествено. Разбирам те. Очевидно искаш да обсъдиш сделката с дядо си.

Замълча за момент, после добави:

— Нел, може и да не съм особено деликатен, но мисля, че сме приятели. Сигурно знаеш, че из града се носят доста слухове за теб.

— Така ли? Какви?

— Ще се кандидатираш за мястото на дядо си в Конгреса.

Нел се изправи, показвайки, че срещата им е приключила.

— Никога не обсъждам слухове, Питър — каза тя с безизразно лице.

— Което означава, че ако обявиш кандидатурата си, ти ще решиш кога да го направиш.

Ланг последва примера й и също се надигна. Преди да успее да го спре, се протегна и я хвана за ръката.

— Нел, просто искам да знаеш, че имаш пълната ми подкрепа. Във всяко отношение.

— Благодаря — Нел издърпа ръката си. Деликатен си като хипопотам, помисли си тя.

Едва беше затворила вратата зад гърба му, когато телефонът звънна. Беше детектив Джак Склафани. Молеше я да се срещне с него и партньора му, детектив Бренън, в офиса на Адам и да им позволи да прегледат съдържанието на бюрото му и папките на Уинифред Джонсън.

— Вероятно ще можем да извадим заповед за обиск — обясни Склафани, — но така е много по-лесно.

— Нямам нищо против, но — Нел предпазливо добави, — трябва да ви кажа, че по молба на майка й, отидох в апартамента на Уинифред, за да потърся застрахователни полици или някаква друга финансова информация за обезпечаване. Тъй като не открих абсолютно нищо там, възнамерявах да видя дали не е оставила някакви лични документи в офиса.

Детективите пристигнаха на Двадесет и седма улица няколко минути преди Нел. Застанаха пред сградата и огледаха архитектурния макет на витрината.

— Луксозна работа — отбеляза Склафани. — Сигурно плащат солидни суми, за да измислиш нещо такова.

— Според Уолтърс на хората, които разбират от архитектура, не им харесва — отвърна Джордж Бренън. — Нали проектът на Коулиф бил отхвърлен.

Нел излезе от таксито и се приближи тъкмо навреме, за да чуе последните думи.

— Какво? Казахте, че са отхвърлили проекта на Адам?

Склафани и Бренън се обърнаха. Забелязвайки шокираното й изражение, Склафани осъзна, че тя няма и представа за това. Кога ли е разбрал самият Коулиф, зачуди се той.

— Господин Уолтърс беше в прокуратурата вчера, госпожо Макдермот — обясни детективът. — Той ни го разказа.

Изражението на Нел стана ледено.

— Не бих повярвала и на дума, излязла от устата на господин Уолтърс.

В следващия миг Нел се обърна и отиде да позвъни на портиера.

— Нямам ключ — лаконично обясни тя. — А ключът на Адам вероятно е бил на яхтата.

Зачака с гръб към двамата мъже. Опитваше се да се успокои. Ако това, което ми съобщиха за проекта на Адам, е вярно, защо Питър Ланг ме излъга преди по-малко от час? И защо самият Адам не ми разкри нищо по въпроса? Затова ли беше толкова изнервен и раздразнителен през последните седмици? Трябваше да ми се довери. Можеше и да успея да му помогна. Или поне щях да разбера разочарованието му.

Портиерът, едър мъж на около петдесет години, изказа съболезнованията си на Нел и й съобщи, че вече го разпитвали дали офисът е свободен. Чудел се какво да отговаря.

Джак Склафани разбра от изражението на партньора си, че споделя мнението му за работните помещения на Адам Коулиф — достатъчно добре обзаведени, но учудващо малки. Офисът се състоеше основно от чакалня и два кабинета. Единият беше по-скоро ниша. Мястото излъчваше студенина и безличие. Определено не подканваше и не събуждаше доверие към творческите способности на хората, които работеха тук. Единствената картина на стената в чакалнята показваше проектираната сграда, но дори тя изглеждаше мизерна.

— Колко човека представляваше екипът на съпруга ви? — попита Склафани.

— Само Уинифред. Днес толкова голяма част от работата на един архитект се върши от компютър, че когато създаваш собствена фирма, не е нужно да започваш с голям персонал.

— Значи офисът е затворен след… — Бренън се поколеба. — След инцидента?

— Да.

Нел осъзна, че бе прекарала по-голямата част от изминалите десет дни в опити да звучи спокойно и хладнокръвно. Е, колелото се завъртя още веднъж — това бе мисълта, тормозила я през цялата нощ, докато лежеше будна в леглото. Поддържането на спокойния вид ставаше все по-трудно.

Какво ли щяха да си помислят детективите, ако знаеха за предизвикателството на Лиза Райън. Защото, освен всичко друго, то си беше точно това — предизвикателство. „Разбери къде и защо някой е накарал мъжа ми да приеме петдесет хиляди долара, за да си държи устата затворена, и ми помогни да оправим нещата.“ Как въобще да започна, питаше се Нел.

А какво ли щяха да си помислят за Бони Уилсън тези разумни и практични детективи? Час след като се прибрах у дома, аз самата започнах да се съмнявам във всичко, което ми каза тя, включително и в това, че въобще е говорила с Адам. Вярвам само, че може да чете мислите ми. От друга страна, въобще не се бях сетила за израза „Аз съм от Мисури“, когато Бони заговори за него. А и не съм разказвала на абсолютно никого за разправията с Адам.

Ами срутването на фасадата на сградата на Лексингтън авеню? Може ли да обвинят него за това? Прекалено много въпроси я измъчваха. Нуждаеше се от време да помисли и да сглоби парченцата от мозайката. В момента не знаеше накъде да се обърне.

Внезапно осъзна, че двамата детективи я гледат с интерес, примесен със загриженост.

— Съжалявам. Май потънах в спомени. Идването ми тук се оказа по-трудно, отколкото очаквах.

Осъзна обаче, че разбирането и съчувствието, изписани по лицата им, издаваха внезапната им увереност, че също като Лиза Райън, и тя знае нещо, което се страхува да обсъди с тях.

Бюрото на Уинифред беше заключено, но Джордж Бренън извади връзка ключове и един от тях влезе.

— Беше намерена чантата й — съобщи той на Нел. — Ключовете бяха вътре. Почти не беше обгорена. Странна работа са тези експлозии.

— През последните десет дни се случват доста странни неща — съгласи се Нел. — Включително и опитът на Уолтърс и Арсдейл да се оправдаят със съпруга ми за възможните нередности във фирмата им. Тази сутрин говорих със счетоводителя на Адам. Той ме увери, че в делата му няма абсолютно нищо, което да не може да издържи и най-щателна проверка.

Надявам се да е така, помисли си Джордж Бренън. Със сигурност някой от фирмата на Уолтърс и Арсдейл бе работил в прекалено близки отношения със Сам Краус, като се имат предвид некачествените материали, използвани при строежа на сградата, чиято фасада се срути вчера. Подобни неща не са просто грешки — някой е знаел всичко и е получавал пари за мълчанието си.

— Не искаме да ви задържаме — обърна се Бренън към Нел. — Ще огледаме набързо бюрото на госпожица Джонсън и после можем да си ходим.

Отне им само няколко минути да се уверят, че нямаше да открият нищо необикновено.

— Същата работа като в дома й — обади се Нел. — Само сметки, разписки и бележки. Тук поне намерихме плик със застрахователни полици и документа за купуването на гроба на баща й.

Горните две чекмеджета на шкафа до бюрото съдържаха папки. В най-долното чекмедже видяха кашони с хартия за принтера и копирната машина, кафяви опаковъчни листа и ролки канап.

Джак Склафани прегледа папките.

— Ежедневна кореспонденция — каза той, после прелисти и бележника на Уинифред. — Имате ли нещо против да го приберем?

— Не, разбира се — отговори Нел. — Вероятно той също ще отиде при майка й.

Тук обаче няма нищичко за Хари Рейнълдс. Кой ли е той. Вероятно е помагал на Уинифред за онзи скъп пансион.

— Госпожице Макдермот, в портфейла на Уинифред Джонсън намерихме този ключ от сейф — каза Джордж Бренън, извади ключа от малък кафяв плик и го постави на бюрото на Уинифред. — На него има номер 332. Знаете ли дали е от този офис, или е бил личен ключ на госпожица Джонсън?

Нел го огледа внимателно.

— Нямам представа. Ако е от този офис, не подозирам нищо за него. От години аз имам свой собствен сейф, а доколкото знам, Адам не притежаваше такъв — нито личен, нито служебен. Защо не го занесете в съответната банка да изясните нещата?

Бренън поклати глава.

— За съжаление всички ключове от сейфове изглеждат еднакво и по тях не може да се разбере банката. По-новите нямат дори номера. Ще успеем да научим нещо само ако отидем там, където е сейфът, а за това ще ни е нужно доста време.

— Все едно да търсиш игла в купа сено.

— Да, няма голяма разлика, госпожице Макдермот. Възможно е обаче ключът да се окаже от банка, която е близо до апартамента на Уинифред Джонсън или до тази сграда.

— Разбирам.

Нел замълча, сякаш се чудеше какво да каже.

— Вижте — накрая започна тя, — не знам дали това е важно, но очевидно Уинифред е имала връзка с някакъв човек на име Хари Рейнълдс.

— Откъде знаете? — изстреля Бренън.

— Едното чекмедже на бюрото в апартамента й беше натъпкано с всевъзможни листчета — от архитектурни планове до етикети от носни кърпички. И на всяко от тях бе написала: „Уинифред обича Хари Рейнълдс.“ Останах с впечатлението, че са драсканици на петнайсетгодишна лудо влюбена ученичка.

— На мен ми прилича повече на мания — отбеляза Бренън. — Доколкото знам, Уинифред Джонсън е била кротка жена, която живяла с майка си цял живот, докато накрая тя отишла в старчески дом.

— Точно така.

— Доста често точно този тип жени се влюбват до полуда в неподходящия човек — обясни детективът и леко повдигна вежди. — Ще проучим този Хари Рейнълдс.

Бренън рязко затвори чекмеджето и каза:

— Госпожице Макдермот, свършихме. Сега ще отидем да пийнем по едно кафе. Защо не дойдете с нас?

Нел се поколеба за момент, после реши да приеме. Незнайно защо не искаше да остава сама в офиса. Докато пътуваше насам в таксито, си мислеше, че трябва да прегледа бюрото на Адам, но инстинктивно усети, че днес не е подходящият за това ден. Все още смъртта му й се струваше нереална. А по някаква странна причина, която не можеше да си обясни, посещението в дома на Бони Уилсън бе засилило това чувство, вместо да го пропъди.

Откога Адам е знаел, че няма да приемат проекта му за кула „Вандермиър“? Нел си спомни колко уверен в себе си беше той, когато й разказа за първи път за него. Съобщи й, че Питър Ланг го бил посетил, тъй като купил имота на Вандермиър, а сега искал да купи и парцела на Каплан. Адам отговорил, че ще се съгласи да го продаде само при условие, че той бъде архитектът на новата сграда. „Инвеститорите на Ланг ми поръчаха да изготвя планове и макет“ — бе казал Адам.

Тогава го попитах какво ще стане, ако не приемат проекта му. Спомням си точните му думи: „Без парцела на Каплан Ланг не може да построи комплекса, който иска. Ще го приемат.“

— Да, благодаря ви — каза Нел. — Бих пила едно кафе. Тази сутрин имах среща с Питър Ланг, за която искам да ви разкажа. Вие вероятно ще споделите чувството ми, че Ланг е лъжец и манипулатор, който определено спечели от смъртта на мъжа ми.