Преди да кажа сбогом

73.

Дан Майнър очакваше едновременно с нетърпение и страх съобщенията на телефонния си секретар. Незнайно защо напористото издирване на майка му бе придружено от чувството, че ако тя въобще бъде открита, новините няма да са добри.

Прослуша обаждането на Мак.

— Звънни ми, Дан! Важно е!

По сериозния тон на Корнелиъс Макдермот разбра, че търсенето на Куини е приключило.

Дан беше хирург, пръстите му държаха най-деликатните инструменти и дори лекото им трепване можеше да струва човешки живот. Същите тези пръсти сега трепереха неудържимо, докато набираха номера.

Беше пет без петнайсет, обичайното време, по което Дан се прибираше от болницата, както бе казал на Мак. Затова, когато телефонът звънна, той не изчака Лиз да го свърже, а веднага вдигна слушалката.

— Получих съобщението ти, Мак — рече Дан.

— Трудно ми е да ти го кажа, Дан. Ще я идентифицираш утре сутрин, но снимката, която ми даде, отговаря на снимката на бездомна жена, починала миналия септември. Данните съвпадат, а за сутиена й е била закачена същата снимка, която и ти носиш.

Дан преглътна. Буцата, надигнала се в гърлото му, едва не го задуши.

— Какво е станало с нея?

Корнелиъс Макдермот се поколеба. Не е нужно отсега да знае всичко, помисли си той.

— Мястото, където е живяла, се подпалило. Задушила се е от дима.

— Задушила се е!

Мили Боже, помисли си Дан, не можа ли да й спестиш поне това?

— Дан, знам, че е ужасно тежко за теб. Защо не се видим за вечеря?

Откри, че му е трудно да говори.

— Не, Мак — едва успя да промълви той. — Мисля, че тази вечер трябва да остана сам.

— Разбирам. Обади ми се в девет часа утре. Ще се видим в моргата и ще уредим всичко.

— Къде е тя сега?

— В гробището за бездомни.

— Сигурни ли са за мястото?

— Да. Можем да поискаме ексхумация.

— Благодаря ти, Мак.

Дан остави слушалката, взе портфейла си, метна го на масичката за кафе и се отпусна на канапето. После извади снимката, която носеше със себе си от шестгодишен. И нея постави на масичката.

Минута, час, час и половина. Дан продължаваше да седи неподвижно. Мъчеше се да си припомни нещо за нея.

О, Куини, защо трябваше да умреш по този начин? Защо се измъчваше за онова, което се случи с мен? Ти нямаше вина. Аз бях глупавото малко хлапе, което причини инцидента.

Но всичко се оказа за добро. Дори повече от добро. Исках да го знаеш.

На вратата се позвъни. Дан не обърна внимание. Позвъни се отново, този път по-настоятелно.

По дяволите! Оставете ме на мира! Не искам да пия със съседите!

Най-после се надигна неохотно, прекоси стаята и отвори. На прага стоеше Нел Макдермот.

— Мак ми съобщи — каза тя. — Ужасно съжалявам, Дан.

Безмълвно той отстъпи настрани, за да й направи място. После затвори, обви ръце около нея и се разплака.