Тръпка

9

В настоящето

Вратата на залата се отваря, от което подскачам, и Дейл влиза, следван от Хедър.

Дейл изглежда разярен.

— Някой ми е взел лаптопа.

Къртис се втурва към вратата.

— Къде хукна? — извиквам аз.

— Имам макбук в раницата.

Хукваме след него надолу по стълбите и по коридора към изхода. Когато Къртис отваря двойната врата, леденият въздух отвява косата ми. Взимам металните стъпалата по две наведнъж. С облекчение виждам, че багажът ми е там, където го оставих.

Къртис проверява раницата си.

— Мамка му, макбукът ми е заминал.

Забелязвам полуотворения цип на раницата и панически ровя из багажа си. Портмонето и ключовете все още са там. Не съм взела компютър. Правя почти всичко на телефона.

Другите проверяват чантите си. Хедър преглежда многобройните дрехи в куфара си.

— Липсва ли нещо друго? — пита Къртис.

— Това е засега — казва Брент.

Толкова съм притеснена, че дори не помня какво съм взела.

— Не съм сигурна.

— Това вече не е смешно — казва Хедър. — Искам да се махнем оттук.

Мисли, Мила. Погледът ми се спира върху камерата, насочена към върха на кабинковия лифт. Заставам пред нея и размахвам ръце: „Хе-е-й! Има ли някого?“.

Къртис крачи по платформата.

— Не мога да повярвам, че го допуснах. Трябваше да сляза още преди един час.

Продължавам да размахвам ръце, надявайки се, че дори да не ни чува, операторът поне ще ни види и ще пусне лифта.

— Не съм правила бекъп на лаптопа от седмици — казва Хедър на Дейл. — Трябва да го намерим.

— Въобще не ми го припомняй — измърморва Дейл.

Къртис се обръща към него.

— Вие двамата какво правихте толкова дълго тук?

— Хей — протестира Дейл, — не ни обвинявай. Ти също излиза два пъти от стаята, нали.

Докато са били тук долу, Хедър и Дейл определено са имали време да пребъркат багажа ни и да скрият компютрите, но теоретически всеки от нас е могъл да го направи.

А може да е някой друг?

Във всеки случай всичко е било запланувано най-старателно. Който го е направил, ни е настанил в празничната зала, пресмятайки правилно, че едва ли ще помъкнем багажа със себе си по дългите коридори.

— Претърсихме целия партерен етаж — казва Хедър. — Чак тогава се сетих за лаптопа.

— Открихте ли нещо? — пита Къртис.

— Много заключени врати — казва Дейл.

— А персонал — питам аз, — или стационарен телефон?

— Открихме два празни контакта за телефон казва Хедър, — единия в бара, другия в кухнята.

Празни, защото някой е взел телефоните? По лицето ѝ разбирам, че и тя мисли същото.

— За какво са всичките заключени врати? — иска да знае Хедър.

— Намерихте ли контролния център — пита Къртис, — или офиса на Спасителната служба? Или стаята за първа помощ?

— Не.

— Е, браво!

Къртис започва да блъска вратата на операторската будка. Заключена е. Разбира се, че е заключена. Доближава двете си длани до стъклото и се опитва да надникне през стъклото.

Присъединявам се към него, надничам и аз.

— Виждаш ли телефон, или радио?

— Не — гласът му издава безсилие.

Брент идва и той да погледне. Тряскане зад нас ни кара да се обърнем. Камерата за наблюдение лежи на парчета на цимента. Вдигнал сноуборда над главата си, Дейл стои под онова, което е останало от рамката, където е била монтирана. Примигвам към парчетата в недоумение.

— Защо, по дяволите, го направи — изкрещява Къртис.

Дейл сватя борда на земята:

— Не искаме да ни наблюдават, нали?

Мъча се да се успокоя.

— Но можеха да ни спасят.

Къртис вдига каквото е останало от камерата. Не ни трябва техник да ни каже, че е безвъзвратно загубена. Той я хвърля настрана.

— Току-що унищожи единствената ни възможна връзка със селището. Някъде видели ли сте друга камера?

— Може би в ресторанта — казвам аз.

Дейл прочиства гърлото си. Мисля, че знам, какво ще каже.

— Строших я и нея.

Разменяме погледи с Брент и съм сигурна, че мислим едно и също. Дейл ли стои зад всичко това? Но защо?

Къртис прави крачка към него.

— Това беше най-голямата глупост…

— Я престани — отговаря Дейл. — Ако някой ни наблюдава през камерите отдолу, именно те са нагласили цялата работа. Няма кой друг.

— Добре — казва Къртис. — Трябват ни отговори. Всякакви гадости изскочиха в онази игра. — Той кима към Хедър. — Спала ли си с Брент?

Примигвам. Тактичността не е сред силните му страни.

Дейл прави крачка към нея:

— Не е длъжна да отговаря на този въпрос.

Двамата се гледат в очите. Дейл е малко по-висок, към един и осемдесет и пет, твърде висок за сноубордист. Къртис е по-як в раменете.

— Може би сега ще ме попиташ, дали съм спал със Саския? — казва Дейл.

— Спал ли си? — казва Къртис.

— Ти спал ли си? — отвръща му Дейл.

Къртис го сграбчва за раменете и го повлича заднешком по платформата. Няколко метра по-нататък платформата свършва и земята рязко се спуска надолу в тъмното. Само тънка метална бариера ги дели от урвата.

С Брент хукваме след тях. Ледени висулки като ножове висят от покрива над нас. Моля се да не се откъснат точно в този момент. Брент посяга към Дейл, аз заставам зад Къртис. Когато е толкова бесен, е опасно да го доближаваш. На теория знам какво да правя. Когато големият ти брат е ръгбист, самозащитата е въпрос на оцеляване. Освен това работих няколко години като пазач на вратата на един нощен клуб, когато зарязах сноуборда.

Надявайки се, че ще си спомня как се прави, премятам дясната си ръка през врата на Къртис, а лявата подлагам под главата, за да го задуша. Щом усещам, че започва да се предава, отпускам хватката. Къртис се обръща към мен едновременно шокиран и разгневен.

Дейл се изтръгва от ръцете на Брент и казва:

— Ти по-добре внимавай. В момента не си ми много драг.

Очите му святкат, оправя якето си и се връща при Хедър.

— Трябва да запазим спокойствие и да разберем какво става — задъхано казвам аз.

— Ами ски гардеробите — пита Къртис, — всички ли бяха отворени?

— Всичките с изключение на един — казва Дейл.

— Да се опитаме да го отворим — предлага Къртис.

Мятам през рамо малката раница и вдигам чантата си. Не са тежки като за две нощи. Искам багажът ми да е с мен, за да мога да го наблюдавам. Останалите също вдигат чантите си и повличаме всичко нагоре по стълбите.

Гардеробите са номерирани. Общо сто на брой, боядисани в красиви пастелни цветове. Ключовете им висят в ключалките. Отварям няколко врати и надничам вътре. По-нататък Къртис прави същото.

— Ние вече ги прегледахме — казва Хедър.

Стигаме до гардероба, на който няма ключ. Брент дърпа вратата.

— Имам отвертка — казва Къртис.

— Дай ми минута. — Брент вади връзка ключове от джоба си. Наблюдаваме го как измъква ключовете от телената халка и изправя телта. После бърника с нея в ключалката и я вади, за да промени формата ѝ.

Дейл отива към главния изход и сякаш се готви да го отвори.

Не. Моля те, недей. Точно в момента няма да понеса този звук. Рано или късно ще трябва отново да отворим вратата и да излезем навън, но в момента съм на нокти и ми трябва време да се успокоя.

Дейл се подхлъзва и се подпира на стената, за да не падне.

— Мамка му, подът е мокър.

Наистина, по пода има мокри петна, които водят към изхода.

— Това следи от стъпки ли са? — питам аз.

— Така изглежда — казва Къртис мрачно. — Някой излизал ли е навън?

Мълчание. Но ако са излизали, обувките им ще са мокри. Опитвам се да ги огледам, без да ме забележат. Въобразявам ли си, или върховете на обувките на Брент изглеждат по-тъмни?

— Ето, готово — казва Брент и измъква телта от ключалката.

Впечатляващо, но той винаги е бил много сръчен.

Всички се скупчваме, докато отваряме вратата, но гардеробът е празен. Къртис, който е най-близо, го оглежда повторно, сякаш изведнъж му е хрумнало нещо, и се обръща рязко да огледа лицата ни. Да не би да мисли, че Брент твърде лесно отвори вратата?

— Къде са ни телефоните? — казва Дейл.

— Ти ми кажи — отвръща Къртис.

Напрягам се. Тези двамата май пак ще се хванат за гушите.

— Не може ли най-после да ядем? — пита Брент.

Къртис се обръща към него.

— Първо трябва да намерим телефоните.

— Знам, но умирам от глад.

Къртис повишава тон:

— Даваш ли си сметка къде сме? Лифтът не работи, не можем да се свържем с никого. Не можем да намерим телефоните, тук сме като в капан.

— И аз съм гладна — присъединявам се аз. — Не може ли да обсъдим всичко по време на вечерята? — Храната може да разреди малко алкохола и да започна да мисля по-ясно.

Хедър ни гледа невярваща.

— Как можете да мислите за ядене, докато някой ни погажда този номер?

— Какъв е смисълът хем да сме стресирани, хем да сме гладни — казвам аз.

Къртис грабва чантите си и поема към ресторанта. Останалите се забързваме след него. Когато влизаме, той вече е на бара, инспектира счупената камера на пода. Струпваме багажа на пода.

Хедър кима към дамската си чанта.

— Дръж я под око, моля те — казва тя на Дейл и се понася към кухнята.

Хвърлям още един поглед към обувките на Брент.

— Обувките ти май са мокри — казвам му тихо.

Брент поглежда надолу:

— Сигурно е от уискито.

— Сигурно.

— Ще видя дали мога да запаля огъня — казва той и се запътва към камината.

Мисля, че мога да запаля огън не по-зле от всеки от тях, но искам да попитам Хедър за Брент, затова отивам в кухнята.

От миризмата на домати и подправки коремът ми започва да къркори. Хедър наднича в тенджерите и включва котлоните.

— С какво да помогна? — Не съм голяма готвачка. Опитвам се да се храня здравословно, но най-често ям сурови неща, за да не се налага да готвя.

Хедър ми подава дървена лъжица и сочи към тенджерата.

— Стой тук и бъркай.

Носи се като вихрушка, върти се и отваря шкафовете напосоки. Как успява да се движи толкова бързо с тези токчета? Последния път, когато бях с токчета, бях на седем или осем, нагласена за някакво тържество. Навехнах си глезена, не можах да участвам в гимнастическия турнир и се заклех никога повече да не слагам токчета.

Умирам от глад. Надничам през рамото ѝ с надеждата да намеря нещо за хапване, но шкафовете са празни с изключение на някои основни храни. Рекламният хладилник също е празен. Логично е. Ще зареждат другия месец, преди откриването на сезона.

— С какво се занимаваш напоследък? — питам я аз, като се старая да запазя неутрален тон.

— С Дейл сме спортни агенти — казва тя. — Взех си адвокатския лиценз и след като се оженихме, създадохме собствена агенция.

— Еха! Впечатляващо.

Разговорът застива. Никога не съм знаела какво да си говоря с нея. Тя почти не се качваше на сноуборда и всъщност имах много повече общо с Дейл. Жени като Хедър ме карат да се чувствам несигурна. Косата, гримът, усилията да изглеждат добре през цялото време. Тя е точно това, което се очаква от една жена, поне според традиционните представи.

А аз не съм. Аз съм като някаква мъжкарана, която още не е пораснала. До ден-днешен. И макар че се преструвам, че не ми пука как изглеждам, дълбоко в себе си ми пука. Дори се притеснявам.

Притеснявам се, че отблъсквам мъжете, че не съм достатъчно женствена. Затова още съм сама.

Хедър рови в хладилника. Никога няма да има подходящ момент да я попитам дали е изневерила на Дейл, затова е по-добре сега:

— Опитвам се да проумея кой е написал онези неща в кутията. Чудех се за теб и Брент.

Хедър се напряга, с маруля в едната ръка и краставица в другата. Проверява коридора и се обръща към мен.

— Какво точно се чудиш? — Тонът ѝ е леден.

— Спала ли си с него?

Очите ѝ светват:

— Ти спала ли си с Дейл?

— Разбира се, че не. — Макар че се бяхме целували. Но се надявам никога да не се разбере, защото не се гордея с това. — Кажи де.

— Не — трудно ѝ е да издържи погледа ми.

— Не ти вярвам — казвам аз.

Момчетата сигурно са запалили камината, защото миризмата на дим сега е по-силна.

— Мисли каквото искаш. — Хедър отваря един горен шкаф и изважда пет чинии.

— Няма значение — казвам аз. — Ще питам Брент.

Тя сервира храната в пълно мълчание, изоставила е марулята и краставицата самотни на плота. Днес за втори път усещам, че лъже.

Докато внасям чиниите, димът засяда в гърлото ми. Ресторантът е точно както си го спомням. Тъмна, дървена ламперия, с оголени греди на тавана. Волски кожи на пода и черно-бели снимки по стените. Пламъците светят в огромната камина, над нея е окачена препарирана еленска глава. На полицата цъка познат часовник, лицето му е пожълтяло от старост.

От полилеите, които висят ниско над масите, струи мъждива светлина. Би трябвало да е уютно, но в момента има твърде много сенчести ъгли, за да ми харесва.

Брент и Дейл разговарят на масата, която е най-близо до огъня. Слагам чиниите с облекчение, че са се успокоили. Дейл продължава с уискито и до първата бутилката „Джак Даниелс“ има втора.

— Вече сте изпили една бутилка? — казвам аз.

— Безплатен бар — хили се Брент — Какво му е лошото?

Взимам няколко чаши от бара и си наливам едно, макар да знам, че не бива, и примигвам през задимения въздух, за да огледам наоколо. По стените виси антична планинарска екипировка: стари очила за сняг, скоби с шипове, много износени обувки за катерене.

Ръждясала брадва за лед. Заради страховитите си върхове през зимата Лю Роше е популярна дестинация за катерачите по лед. Опипвам острието на брадвата, още е дяволски остро.

Къртис е коленичил край огъня, рови се из купчината с дърва.

— Какво правиш? — казвам аз.

— Търся телефоните.

— Вече проверих там — казва Дейл.

Къртис продължава да рови. От пушека очите ми се насълзяват.

Хедър идва с останалите чинии.

— Трябва да си намеря лаптопа.

— Ще млъкнеш ли с този лаптоп — просъсква Дейл.

Хедър винаги ми е правила впечатление на силна жена. Тогава ми се струваше, че в отношенията им тя взима връх, но разположението на силите май се е променило.

Сядам до Брент. Столовете са облечени с пухкава овча кожа. Искам да обвия колената си с нея, но тя е закована.

— Какво ще кажете за четворната тапа 1800°5 на Били Морган — казва Брент, докато се храним.

— Видях го в Ютюб — казвам аз и вътрешно му благодаря, че прави усилие да разведри атмосферата.

Дейл кима:

— Сега някакъв японец направи за първи път четворна тапа 1980°.

— Пълна лудост — казвам аз. — Колко е това, пет пълни завъртания?

— Пет и половина — поправя ме Дейл, — сноубордът много се е развил.

Хедър поглежда часовника сякаш брои минутите, когато ще може да се махне оттук. Къртис също е нащрек, но яденето и алкохолът стоплят стомаха, а пламъците сгряват лицето ми и аз започвам да се отпускам.

— Може ли да си представите, че се спускахме без каски — казва Брент.

— Не и аз — отвръща Къртис.

— И какво размазване падаше — казва Брент, — имали сме късмет, че ни се размина.

Някои от нас не бяха такива късметлии, но сега няма да мисля за това. Така или иначе каската няма да те спре да си счупиш врата.

— Видяхте ли онзи пич от Норвегия, дето направи обратно 540°6 с превключване? — пита Дейл.

— Не съм — казвам аз, — какво е това?

Дейл беше майстор на стила и обичах да обсъждам с него различните скокове и трикове.

Той оставя чашата си:

— Същото е като на 720°, но после минаваш на задна. Представи си, че стопираш ротацията във въздуха и се завърташ в обратната посока. Дяволски трудно е. Опитай и ще видиш. — Той качва стола си на съседната маса и се покатерва върху него.

Обичам ги тези момчета. Когато излизам с колегите от фитнеса, си говорим само за Нетфликс. Може да не съм се виждала с тази тайфа цели десет години, но имам много повече общо с тях, отколкото с когото и да било на света.

Човек не става професионален спортист заради парите, особено в такъв рисков спорт като нашия. Никога няма да забогатееш като фристайл сноубордист, освен ако не си Шон Уайт. Не, правиш го от страст към спорта. Прекарваш всяка минута от живота си да тренираш, да мислиш за него, да го сънуваш. Никой от нас не е професионалист, или поне вече не, но не сме загубили страстта си.

Дейл полита от стола и се завърта първо в едната, после в другата посока, преди да се приземи.

— Не-е-е — казва Къртис, — трябва да извъртиш едно пълно на обратно, иначе е само имитация.

Дейл го стрелка с очи.

— Дай аз да опитам. — Брент се покатерва на стола и скача.

Нещо трепва в мен:

— Мой ред е.

Хедър завърта очи, но аз се чувствам отново на двайсет. Докато се покатервам, столът се разклаща. Скачам във въздуха. Хоп. Приземявам се тромаво. От години не съм скачала от нещо по-високо от моя „СтеърМастър“.

— Трябва ни повече въздух7. — Погледът на Дейл се спира върху един дънер, пригоден за маса. Довлича по-малка маса, качва я върху дънера и слага стола върху нея. Постройката опасно се клати, но той се покатерва на върха. Брент я задържа в последния момент. Дейл скача нависоко и почти се блъска в нашата маса, преди да се просне на пода.

— Стига — казва Къртис, — престанете с тези глупости.

Дейл се изправя, разтривайки рамото си:

— Какъв ти е проблемът?

— Някой ми открадна телефона и компютъра, това ми е проблемът.

— Отпусни се малко.

Къртис се изпъва на облегалката на стола:

— Върни ми нещата и ще се отпусна.

Двамата с Дейл забиват погледи един в друг. Виждам празната чаша от уиски до чинията на Къртис. Не бях забелязала, че пие.

— Никак не си се променил — казва Дейл. — Досаден си до смърт. Знаех си, че не биваше да идвам.

— Защо дойде тогава? — казва Къртис.

Дейл кима към Хедър:

— Тя искаше.

Наистина ли? Поглеждам към нея. Защо ще иска да дойде? Винаги съм смятала, че мрази това място.

— И за да отговоря на предишния ти въпрос — казва Дейл, — не, не съм спал с проклетата ти сестра.

Къртис се надига:

— Само на един човек е позволено да обижда сестра ми и това съм аз. Но за разлика от теб, избирам да не го правя, защото имам някакво уважение.

Настъпва напрегната тишина.

Настроението тук се променя по-бързо и от времето.