Тръпка

56

Десет години по-рано

Одет лежи сгърчена и неподвижна на дъното на пайпа. Хора тичат натам. Втренчила съм се в нея, чакам да помръдне.

Следваща е Мила Андерсън — казва коментаторът, гласът му е много по-унил отпреди — но ще прекъснем състезанието, докато не разберем как е Одет.

Искам да сляза при нея, но ще ме извикат, щом освободят пайпа.

Служител говори по радиостанцията и малко след това двама мъже се спускат от междинната, влачат шейна зад себе си — кървавия фургон, така го наричат. Гледам как я преглеждат. Аз съм виновна за всичко. Ако не бях си отворила устата, нямаше никога да падне. Разсеях я в критичния момент.

Връзват я, за да я качат на шейната. Започва да ми се гади. Ако не бях прекарала нощта с приятелката ѝ, тя нямаше да падне. Трябва да отида при нея. Смъквам се странично до дъното на пайпа.

От носа ѝ шурти кръв. Мисля, че го е счупила. Мъжете са заети, така че свалям ръкавицата, търся кърпичка в джоба и я притискам към носа ѝ, опитвайки се да спра кървенето.

Сивите очи на Одет се отварят.

— Не мога да помръдна. — В гласа ѝ се прокрадва паника. Говори странно, заваля думите.

— Боли ли те? — казвам аз.

— Не. Нищо не чувствам. Не мога да си мръдна краката.

— Не се тревожи. Вързани са.

Изправям се, за да могат да ѝ поставят шина на врата. Трябва да се върна горе, но тя не отделя очи от мен, сякаш съм единственото нещо, което я спира да не пропадне в бездната. Мъжете ѝ говорят нещо, но тя, изглежда, не ги чува.

— Не мога да си мърдам ръцете.

— И те са завързани — казвам аз, — просто се отпусни.

Мъжете говорят по радиоприемниците си.

Миглите ѝ трепкат като криле на уловена птичка.

— Пръстите ми, и те ли са вързани?

Плъзгам поглед надолу по тялото ѝ. Ръцете ѝ в зелени ръкавици лежат неподвижни от двете ѝ страни.

Не са вързани.