Тръпка

4

Десет години по-рано

Момичето излита високо над халфпайпа, сламенорусата коса се развява изпод шлема ѝ. Много е добра. На последния отскок прави едно и половина завъртане, или 540°3 — и внезапно спира пред мен, изпръсквайки ме със сняг.

Знам коя е. Саския Спаркс. Би ме миналата година в Британския шампионат по сноуборд, заемайки третото място, аз останах четвърта.

Тази година обаче ще я бия.

Дългата ми руса коса, малко по-тъмна от нейната, е доста отличителна и ако аз я разпознавам, сигурно и тя ме разпознава. И така да е, не го показва. Просто освобождава задната част на обувката си от автомата и се пуска надолу към влека.

Захвърлям раницата си и се втурвам след нея. Чувала съм разни неща за нея. Наричат я Ледената девица.

Картата за влека е в джоба ми. Накланям се към скенера, чакам да бипне, после се избутвам през въртележката.

Този лифт е доста стар — очукани влекачи с пластмасово копче накрая, които се клатят върху провисналия кабел. Сграбчвам най-близкия влекач, мушкам го между бедрата си и докато ме издърпва нагоре по пистата, наблюдавам екшъна наоколо.

Благодарение на суровия терен от назъбени скали, тесни клисури и твърде стръмни за средния отпускар писти, Лю Роше се е превърнал в култово място за опитните скиори и сноубордисти.

Курортът има и друго привлекателно съоръжение, ето го пред очите ми: Лю Роше халфпайп. Това е еквивалентът на рампата в скейтборда. Дългият бял улей се е проточил нагоре покрай пистата. Построен с олимпийски размери — дълъг е сто и петдесет метра, а стените са по шест метра и от двете страни — халфпайпът изглежда в доста добро състояние.

Сноубордистите го кръстосват във всички посоки, пускайки се по ледените стени и извършвайки всякакви безумни трикове. Под каските, шапките и очилата е трудно да се каже кой, кой е, но тук явно има някои големи имена, които загряват за утрешния открит шампионат Лю Роше Оупън.

Трябваше да дойда по-рано. Откриха сезона преди две седмици, на 5 декември, но още бях на работа. Трябваше да спестя достатъчно пари, за да ми стигнат за цялата зима и да мога да се съсредоточа върху тренировките. Никога няма да вляза в топ три, ако се трепя в бара по цели нощи без сън и почивка. Както и да е. Сега ще наваксам.

Саския вече е на върха. Дали е дошла за сезона, или само за Лю Роше Оупън? Спуска се и прави още едно завъртане и половина. Направо залепва при приземяването.

Когато за пръв път видях халфпайп, наклонът на почти вертикалните страни направо ме ужаси. Това обаче е илюзия. Вертикалът ти е приятел. Ако се приземиш чисто, е толкова гладък, че не го усещаш. Но ледът е твърд като бетон, така че ако сгафиш, може да стане лошо.

Докато закопчавам автоматите, усещам страх под лъжичката. Дланите ми в кожените ръкавици са влажни. По-нервна съм от обикновено, защото бордът ми е нов — „Маджик Пайпмастър“ 157, от първия ми спонсор.

Обикновено първия ден го карам леко, за да придобия усещане за пайпа, но Саския е момичето, което трябва да бия, затова още днес ще опитам завъртане и половина на последното спускане. Пускам се странично по стената, докато набера необходимата скорост, тогава политам надолу. Надолу, през дъното на пайпа, после нагоре по отсрещната стена и излитам във въздуха.

Едната ми ръка намира ръба на борда и го сграбчва здраво. Задно въздушно течение. Понасям се над леда, умът ми е ясен и празен, нищо не виждам, нищо не чувам. Само усещам. Безценни мигове на безтегловност на върха на арката, окачена във въздуха от гравитацията. Точно за този момент работя на три места, шест месеца в годината и се претрепвам във фитнеса.

Политайки обратно към земята, се приземявам възбудена и жадна за още. Нагоре и надолу по стената, като махало. На последното спускане ускорявам силно и правя завъртане и половина едва-едва. Докато откопчавам автоматите, пръстите ми треперят. Обичам този борд. Няма никога да се разделя с него — ще си го закача на стената, за да го показвам на внуците си.

Саския се катери нагоре, защото на лифта има опашка, затичвам се след нея. Блясъкът на снега е ослепителен, белотата на алпийската зима е толкова различна от сивата зима в града. Очите ми още не могат да свикнат.

При следващото качване на последните два отскока тя прави две големи завъртания и половина. Страхът пак заиграва под лъжичката ми. Винаги съм си представяла, че щом си намеря спонсори, ще мога да се отпусна и да се наслаждавам на удоволствието. Колко съм сбъркала. Сега, когато трябва да поддържам имиджа си, напрежението е десет пъти по-голямо. Не мога да си позволя да разочаровам спонсорите.

Докато закопчавам автоматите, мислено си представям завъртанията. Трябва много да се засиля на първото, за да набера достатъчно височина за второто. Хайде надолу.

Мамка му. Току-що се забих с лице в снега, точно в краката на хората, които ядат сандвичите си в ниското. Изплювам снега, избърсвам очилата и пак се заточвам нагоре. Колената ми пулсират, дори не ми пука дали Саския ме е видяла.

Трябва да успея да го направя. Класиране в тройката е равно на разликата между полупрофесионалист и истински професионалист, а истински професионалист означава, че можеш да тренираш целогодишно. За разлика от Саския, не съм от богато семейство, но повече от всичко, което някога съм искала в живота си, искам да стана професионалистка.

Опитвам отново. Отново се размазвам. Дясната ми ръка поема удара и болката пронизва рамото ми. Докато си събирам частите, мисля, че виждам как Саския се подсмива. Правя още четири опита и накрая все пак успявам. Ще се пръсна, ако Саския вземе да извърти 720°. Две пълни завъртания високо над леда.

Слънцето над халфпайпа прежуря. Всеки път, щом направя някой трик, Саския вдига летвата. Напъвам се толкова, колкото мога да се престраша. Ако преди утрешния шампионат си счупя нещо, спукана ми е работата.

Към средата на деня бутилката ми с вода отново е празна. Вече ходих веднъж до междинната станция да я напълня. Оставям борда си на дъното на пайпа, заедно с останалите разноцветни бордове, и се затичвам през платото.

На връщане подминавам семейство скиори — мама, татко и малко момче — които оживено се разправят на ръба на пропастта. Поглеждам надолу и разбирам защо. Малка синя ръкавичка лежи на снега.

Поглеждам към семейството. На гърдите на мъжа е привързано малко бебе, скрито от природните стихии. Подават се само розовите му бузки. И една малка гола ръчичка. Сигурно си е изпуснало ръкавичката от седалковия лифт, който се клатушка над скалата. Лю Роше не е точно семеен курорт, това е първото семейство, което срещам тук. Сигурно са местни.

Оглеждам скалата от двете страни. Много пъти съм скачала и от по-високо. Ако не е по-дълбоко от седем метра, дори не е пропаст, според списание While Lines. Но ще ми изяде от времето за тренировки. Поглеждам през рамо към халфпайпа, където Саския продължава да набира преднина. После към бебето и бедната му гола ръчичка. Преди да осъзная, какво правя, напъхвам бутилката в спортния сутиен и се затичвам към ръба. Докато скачам, ръцете на жената политат към устата ѝ.

Още във въздуха осъзнавам, че в такива пропасти съм скачала само със сноуборд. Това много ще боли…

Летя във въздуха, под мен сняг и скали. Обувката ми докосва земята, подвивам рамо и се изтърколвам, спирам, закопана в снега. Вдигам очилата си и виждам изумените лица на семейството да надничат към мен. Къде е тази ръкавичка?

Докато се мъча да се изправя, се сгърчвам от болка в коляното. Стара травма, обажда се понякога, особено след днешните падания. Вдигам ръкавичката и родителите ръкопляскат. С всички сили я мятам нагоре. Мъжът я сграбчва, изкрещява благодарностите си и семейството изчезва от хоризонта. Сега трябва да измисля как да се добера до горе.

След дълъг обход през дълбокия сняг най-после стигам до пайпа, потна и задъхана. И всичко това заради проклетата ръкавичка.

Термогорнището ми е залепнало по тялото ми и вече съм изпила половината вода, но поне сноубордът ми е там, където го оставих. Саския седи наблизо, обърнала лице към слънцето. Продължава да се прави, че не ме познава, но щом взимам борда, тя грабва своя и хуква пред мен към влека. Забързвам се след нея, като се опитвам да си събера мислите.

Докато се изкачваме, една фигура със зелено яке прави огромен флип4. Да му се не види — това е момиче! Обикновено може да разпознаеш жените състезателки по начина, по който се спускат — по-бавно, по-предпазливо — но тази се спуска като мъж, напълно отдадена на движението. Как да се състезавам с това? Надявам се, че не е британка.

Стягам се. Засега единственото нещо, за което трябва да се тревожа, е Саския. Тя се спуска, докато закопчавам автоматите. Току-що изпълни последователно две пълни завъртания. Не мисля, че мога да го направя.

Давай! Спонсорът ще те зареже, ако знае какво си шубе!

Поемам си дълбоко дъх и плонжирам, но бордът ми е бавен и неконтролируем, и нищо не се получава. Единственото, което успявам да направя при последния отскок, е едно пълно завъртане. Едно разколебано 360.

Ядосана, се засилвам надолу, закачам ръба на борда в леда, падам в скута на някакъв нещастник и го събарям в снега.

Прекрасно. Току-що покосих Къртис Спарк, троен шампион на халфпайп на Британия и по-голям брат на Саския:

— Много съжалявам!

Той ми помага да се изправя:

— Няма нищо. Добре ли си?

— Да, а ти? Доста яко те блъснах.

Той изглежда развеселен:

— Ще оцелея.

Влюбена съм в този човек от години. И не само защото е невероятно готин и суперталантлив. Когато миналата година го попитаха защо не е минал квалификациите за олимпиадата, той погледна журналиста право в очите и каза: „Защото не съм достатъчно добър“. Дори не спомена, че малко преди квалификациите е претърпял тежка операция. Не се оправда. Сам си е най-суровият критик. Затова го харесвам.

Повдигам очилата, за да видя какво е състоянието на борда ми.

— Хей, видях те миналата година на Британското.

— Така ли? Аз също те видях — казвам аз.

Развълнувана от начина, по който ме гледа, проверявам борда.

— Автоматите ми пак са се разхлабили, имаш ли отвертка?

— Дай да видя.

Къртис кляка край бедрото ми и хваща автомата с големите си ръце. Косата му е по-тъмноруса от на сестра му и съвсем къса. Заради очилата кожата покрай очите му е златиста и бледа.

— Хей, Сас! — извиква той.

Ето я и нея, наблюдава ни.

— Какво направи с отвертката ми? — провиква се той.

Тя се спуска при нас с голяма отвертка с лилава, пластмасова дръжка в ръка.

Взимам отвертката:

— Благодаря.

Повдига неоново розовите си очила върху каската, но не казва нищо. Има най-невероятните очи. Виждала съм ги на снимка, но на живо са още по-сини, дори по-сини от на брат ѝ.

Затягам автомата с всичка сила, защото не искам пак да се разхлаби. Преди малко трябваше да искам отвертка от едно момче.

— Искаш ли аз да го затегна? — пита Къртис.

— Нали не ти изглеждам слаба в ръцете? — изстрелвам аз, преди да успея да се спра. Невъзпитано, но нямаше да съм тук горе, ако не можех да затегна собствения си автомат.

Прикривайки усмивката си, той ме оглежда от горе до долу.

— Не виждам да имаш какъвто и да било проблем.

Бузите ми пламват. Връщам му отвертката. И забелязвам, че грейката му е разпрана:

— Боже мой, скъсала съм ти грейката.

Усмивката му се разширява:

— Не се притеснявай. Не я плащам аз. Може пак да паднеш върху мен.

Май е абсолютен сваляч. И то пред сестра си.

— Странно — казвам аз, — днес за втори път се разхлабва. — Кара ме да дърдоря глупости.

Усмивката му се стопява.

— Наистина ли? — той се обръща към сестра си.

Защо я гледа така?

Саския приглажда косата върху раменете си:

— Сигурно е от топлото време. Може би дупките са се разширили или нещо такова.

— Сестра ми цял ден се надпреварва с теб — казва Къртис, като продължава да я гледа. — Изпълнява трикове, които не знаех, че владее.

Лицето на Саския помръква. Може да не съм чак толкова по-слаба от нея, колкото си мисля.

Тя протяга ръка.

— Здрасти, аз съм Саския.

— Аз съм Мила.

Тя оголва зъби в усмивка.

— Знам. Ще дойдеш ли тази вечер? В „Глоу“ бар има предсъстезателно парти.

Колебая се:

— Обикновено не излизам преди състезание.

Саския отмята глава:

— Защо, да не би да те е страх?

Проклинам се наум:

— Не ме е страх, ще дойда.