Тръпка

31

В настоящето

Коляното ми пулсира. Куцукам възможно най-бързо по коридора. Погледни страха в очите. На това ме научи сноубордът. Завивам зад ъгъла, изпълнена с ужас от това, което ще видя.

Коридорът е празен. Въздъхвам с облекчение.

— Хедър! — извиквам.

— Мила?

Гласът на Хедър е толкова слаб, че едва я чувам.

— Къде си? — викам аз.

— Тук…

Чувам блъскане в края на коридора. Проследявам шума, подминавам две врати и бутам следващата. Хедър изскача оттам и се хвърля в ръцете ми.

— Вратата… — трепери толкова силно, че едва говори.

— Хей — казвам аз, — вече си окей.

— Не можах да я отворя.

— Току-що я отворих много лесно. Може би просто е заяла — отварям широко вратата, — ето, виж.

Стаята е нещо като съблекалня за персонала, с клетки за дрехи и обувки, душ и тоалетна. Не помня да съм я виждала преди. Може би лампите не са били запалени.

Хедър обгръща тялото си с ръце, все още трепери. Този път определено не играе. Това е една много изплашена жена.

— Защо въобще си влязла тук? — казвам аз.

— Търсех тоалетна — очите ѝ оглеждат коридора, — отидох в нашата стая. Но на връщане видях някого.

— Кого?

— Не знам. Но в коридора имаше някого.

— Искаш да кажеш Брент или Къртис?

— Не, не беше никой от нас.

Сърцето ми пак започва да бумка. Тъкмо бях убедила себе си, че ми се е привидяло. Но щом и Хедър го е видяла…

— Мъж ли беше, или жена?

— Не можах да видя добре. Просто се затичах и се скрих тук.

Душа из въздуха. Миризмата е толкова слаба, че не знам дали не си въобразявам.

— Усещаш ли миризмата на парфюм?

Тя души:

— Не, защо?

— Къртис смята, че може би Саския е тази, която ни е довела тук — казвам аз.

— Не — Хедър се свива край стената. — Не може да бъде.

Пребледнява толкова силно, че за секунда си мисля, че ще припадне. Хващам я за ръката.

— Дишай дълбоко.

— Но тя… — трудно ѝ е да го изрече — е мъртва. Нали?

— Би трябвало. — Но вече не съм сигурна.

Хедър млъква потресена. Не знам дали по принцип се страхува от духове, или точно от този дух.

— Както и да е, Дейл се побърка — казвам аз, — по-добре да идем и да им кажем, че си жива.

Очите ѝ се стрелкат нагоре-надолу по коридора.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Само ще те забавя — обяснявам ѝ за коляното, — върви, аз ще дойда, когато мога.

Тя тръгва неохотно.

Коляното ми гори и съм страхотно жадна. На мивката има чаша. Докуцуквам до нея и трепвам, когато вратата се хлопва зад гърба ми. Чашата не изглежда много чиста, затова пускам чешмата и пия от шепи. Тук налягането е по-лошо дори от моя душ. Излиза само тънка струйка.

Изпивам две пълни шепи, облягам се на стената и събирам сили да закуцукам обратно към стаята си.

Точно когато се обръщам, за да тръгна, някой нахлува през вратата.

Издавам тъничък писък.

Къртис сграбчва бедрото ми:

— Хей, аз съм.

Оставам без дъх. От шока, в комбинация с ръката му.

— Открих Хедър.

— Да, току-що я видях.

Не се отдръпвам, но и той не се отдръпва. Също като мен още е със сноубордисткото си яке и велкро лепенките на яките ни са достатъчно близо, за да залепнат. Усещам аромата на кожата му — пот и слънцезащитен крем.

— Как е коляното ти?

Усмихвам се:

— Боли.

И той се усмихва:

— Не можа да се въздържиш, нали?

— Не можах.

— Съжаляваш ли?

— Не.

Ръцете му се притискат до бедрата ми и цялата се напрягам.

— В стаята имам коленна шина — казва той, — но какво, по дяволите, ще правим, като вече не можеш да караш надолу. Направо ме вбесяваш.

Но не изглежда бесен. Вече не. В очите му има топлина, различна от досега. И нещо друго.

Избутвам го, докато се опре на плочките.

— Мила.

Радвам се, че още ме държи, защото в момента не мога да разчитам на краката си.

— Какво?

— Какво правиш?

— На какво ти прилича?

Желанието в изражението му е примесено със смущение. Той преглъща:

— Трябва да ти кажа нещо.

Коремът ми се свива от страх и само за секунда емоциите ми се сриват. Отдръпвам се от него.

Той ли е? Той ли е убиецът?

Боже, дано да греша, но какво друго може да бъде?

Всички смятахме, че Къртис има по-стабилни морални принципи от всеки от нас. Ако я е убил, собствената си сестра, на какво можем да се надяваме? Ако не мога да вярвам на него, не мога да вярвам на никого. Никога.

Той прави крачка към мен.

— Прости ми, Мила.

Какво ли ще ми стори?

Дърпам вратата, но тя не се отваря. Гледайки го през рамо, дърпам по-силно. Мамка му. За разлика от спалните, тази врата няма резе. Някой я е затворил с ключ.

— Ти ли я затвори?

— Не. Мила, чуй ме.

Обзета от паника, се насилвам да мисля. Не може да я е затворил, защото щях да го видя. Без да отделям очи от него, блъскам по вратата.

— Спри — казва Къртис.

Гласът на Хедър:

— Мила? Къртис?

— Тук сме! — Блъскам по вратата.

Отваря се със скърцане. Хедър стои там, едва си поема въздух. Тя ли я е заключила?

— Бързо — казва тя, — Брент е ранен.