Тръпка

21

В настоящето

Хватката на Дейл се стяга около ръката ми. Има мъже, които въобще не могат да посегнат на момиче, като Брент например. Къртис сигурно смята, че би могъл, ако му се наложи, но аз не съм съвсем сигурна. Като гледам студените, сиво-зелени очи на Дейл, съм убедена, че може.

Изведнъж си спомням как преди десет години се нахвърли върху Саския в бара. Мислите ми препускат, не мога да ги стигна. Дали след това не я е нападал и убил? Това ли е станало? Ако е така, в момента съм в сериозна опасност. Той мисли, че съм го поканила тук, за да го вкарам в капан като животно.

По дяволите. Вече пропуснах момента да го изненадам. Какво да правя? Дейл, зловещият манипулатор, ме плаши. Искам да се върне Дейл, богът на викингите.

Поглеждам към ръката му. Ноктите му са добре поддържани, китката му е покрита със златист мъх.

Най-добрите борци правят всичко възможно да избегнат битката, Мила. Но ако не можеш да я избегнеш, удряй първа и удряй здраво.

Баща ми ме е учил да се бия. Беше твърд човек. И умен. Мога да ударя Дейл с лявата ръка, още по-добре с коляно в топките — страхотно искам да го ударя но той ще отвърне на удара и накрая ще пострадаме и двамата. Опитвам друг подход.

— Ако не ме пуснеш веднага, ще кажа на жена ти, че ме целуна.

Много е долно да го използвам срещу него. Аз бях тази, която предизвика целувката. Но не ми пука. Бясна съм. Ако това не проработи, ще го ритна с коляното и ще бягам.

Той пуска ръката ми.

Едно време много уважавах Дейл. Беше веселяк, лесно се общуваше с него и имаше уникално чувство за стил, в пързалянето, в начина, по който се обличаше, пък и въобще как гледаше на живота. Дали да му кажа за Хедър и Брент снощи в килера?

Не, първо трябва да чуя обяснението на Брент. А най-добре да се концентрирам върху вариантите как да се измъкна от това място. Изкачвам стъпалата и се опитвам да успокоя дишането.

— Хей — извиква Дейл.

Обръщам се.

— Извинявай.

Нима! Държиш се като дивак и смяташ, че с едно извинение всичко ще се оправи? Дори не съм сигурна, че съжалява, но кимам и продължавам нагоре, сдържайки дъха си, докато не стигам на безопасно място в кухнята.

Там е Хедър, шик както винаги, с тесни бели джинси и ботушите с високи токчета от вчера. Очите ѝ се присвиват, когато Дейл влиза малко след мен.

Не, Хедър, не съм го целунала, не този път.

Дейл отива право при нея и я прегръща — за да ѝ вдъхне увереност или да предяви правата си, или и двете. Не мога да преценя.

Усещам погледа на Къртис. Дали се вижда колко съм смутена?

— Кабинката работи ли? — пита Хедър.

— Не — казва Дейл.

— Подозирам, че въобще няма да я пуснат — добавя Къртис.

Всички обръщаме глави към него.

— Ако някой е положил толкова усилия да ни качи тук, няма да ни пусне толкова лесно.

— Поне да не бяха взели проклетите телефони — казва Хедър.

— Точно затова ги взеха — отговаря Къртис. — Искат ни тук.

Потръпвам. Какво ли още са ни подготвили?

— Ние летим утре вечер — казва Хедър. — На работа сме в понеделник. Какво да правим?

— Да закусим — предлага Къртис.

Хедър псува.

— След това ще слезем до долу сами — продължава Къртис. — Добре че този, който е нагласил всичко това, не се е сетил да ни вземе бордовете.

Дейл си прочиства гърлото.

— Хедър няма сноуборд.

По дяволите. Не бях помислила за това.

Къртис поглежда към мен и Брент с надежда.

— Имате ли резервен?

И двамата клатим глави.

Къртис поглежда към ботушите на Хедър:

— Дано поне си взела и друг чифт обувки.

— Взела съм — казва тя.

— Слава богу.

Тя поглежда неловко мъжа си:

— С високи токчета.

Къртис се хваща за главата.

Прав е. Имаме проблем.

— Нали ти казах… — започва Дейл.

Хедър изглежда ядосана:

— Ако знаех, че ще се правим на алпинисти, въобще нямаше да дойда.

За малко да кажа: Чак пък алпинисти. Но се сещам за първата част от спускането. Пистата е черна, изключително трудна, стръмна и прорязана от скали. Само за майстори. Ако се спускаме със сноуборд, най-голям проблем ще бъдат оголените места и рискът да надерем бордовете. Но без сноуборд на Хедър наистина ще ѝ трябват алпинистки умения.

Лоша работа.

— Хедър, кой номер носиш? — питам я аз.

— Трийсет и седем.

— Аз нося трийсет и девет, но можеш да обуеш моите „Конвърс“ с няколко чифта чорапи.

Хедър кима.

Стрелкам Дейл с очи. Надявам се да се чувства виновен, че ме нападна.

— А ти, Мила? — пита Къртис.

— Ще карам със сноуборд обувките. — Чисто нови са, още не съм ги обувала. Трепвам при мисълта за мазолите после.

Всички, включително и Дейл, гледаме към Къртис и чакаме неговата присъда. Прекарал е целия си живот в планината и определено е най-опитният сред нас.

Той клати глава.

— Не ми харесва тази работа. Слънцето го е пекло цяло лято, снегът ще бъде твърд като лед. Дори с твоите „Конвърс“ тя ще се пързаля като на кънки чак докъдето свършва снегът.

— Можем да я вържем — казвам аз.

— В склада има въжета — казва Дейл.

На Дейл и Къртис явно не им е минало от снощната кавга, но успяват да се превъзмогнат. Всички искаме да се измъкнем от това място, затова обединяваме усилията си.

— Някога катерила ли си се? — пита Къртис. — Или поне изкачвала ли си някой хълм?

Хедър клати глава с пребледняло лице.

Къртис се обръща към Дейл:

— Надолу е пълно с пропасти. Ако се подхлъзне, ще ни повлече с нея. Предлагам това да бъде последна възможност. Първо да обмислим всички други варианти.

— Като например какво? — питам аз.

— Като да разбием операторската будка. Ако успеем да подкараме кабинката, ще сме изминали половината път. Ако ли не, вътре може да има радио или сигнален пистолет, или нещо подобно. Трябва да проверим околността, да видим какво може да открием. В бараката при влека също може да има радио.

— Който е измислил това, сигурно е психопат — казва Хедър с треперещ глас.

Къртис млъква за секунда.

— Някой да е видял или чул нещо, което да подсказва, че освен нас петимата тук има и някой друг?

Докато оглежда стаята, очите му за миг срещат моите и отчитам как формулира въпроса си. Не споменава за парфюм или коса, но мисля, че знам накъде бие.

Останалите клатят глави.

Къртис не ни предложи да се разделим. Защо? Да речем, можеше да слезе с мен и Брент и да оставим Дейл и Хедър, докато операторите пуснат лифтовете. Да не би да го спира идеята, че е възможно сестра му да е тук?

— Добре — казва Къртис, — първо да хапнем, после ще се хванем на работа.

Той хвърля поглед към Дейл.

— Освен ако някой има по-добро предложение.

Дейл вдига ръка към челото си, иронично отдавайки чест.

Къртис излиза от кухнята.

Хедър поглежда към Брент и аз пак се чудя, какво точно са правили в килера.

Дейл ѝ казва нещо на ухо. Тя кима и търка носа си в брадата му. Бракът им може и да не е перфектен, но явно разчита на него. Какво ли е това усещане? Да имаш някого, който винаги да ти пази гърба? Не знам, защото никога не съм го имала. Изборът си е мой и все пак, понякога си задавам въпроса дали не изпускам нещо важно.

Обръщам се и пълня купите с „Чокапик“. Не съм яла „Чокапик“ от онази зима. Отнасяме купите в ресторанта, където има обърнати столове и подът е покрит със строшени стъкла от снощната разправия.

Храним се в неловко мълчание. Хедър се опитва да улови погледа на Брент.

Недей Хедър. Дейл ще забележи.

Навън слънцето огрява ледника и блясъкът е толкова ярък, че трябва да си прикрия очите, за да погледна през прозореца. На няколко метра нагоре по пистата се виждат останки от различни скокчета, вероятно от летния лагер, който „Бъртън“ организира тук всеки август.

Изпълва ме тъга. В един друг живот щяхме да сме там, наслаждавайки се на деня, вместо да сме залостени тук, пълни с ужасни подозрения един към друг.

Най-после трябва да се примиря, че това въобще не е носталгичното събиране, на което се надявах.

И тези хора вече не са ми приятели.