Тръпка

57

В настоящето

Там, в ледените дълбини, лежи Дейл. Лежи по гръб, лицето му е сиво, очите са затворени. Неподвижен като мраморна статуя.

Къртис псува тихо.

Дейл сигурно е на двайсет метра дълбочина. Дали е умрял мигновено, или е лежал там, ранен и потрошен от падането, а виковете му за помощ са останали нечути, докато бавно и мъчително е замръзвал до смърт? Няма никога да разберем.

Къртис прикляква.

— Трябваше да го намерим.

Докосвам ръкава му. Дори да бяха го намерили, оцелял като по чудо след падането, не виждам как са щели да го измъкнат оттам.

— Направи всичко по силите си.

Той обхваща главата си с ръце.

— Не се разбирахме много. Но… Боже…

Издишам бавно и дълго и се обръщам към Панорамата.

— Трябва да кажем на Хедър.

Как ще ѝ кажа? Тя ще се побърка.

— Мила — казва Къртис рязко, — не мърдай.

Застивам насред крачка.

— Какво?

— Стой на място, не мърдай!

Сърцето ми блъска силно. Бавно обръщам глава.

Къртис е приклекнал до пукнатината с отвертка в едната ръка, в другата държи парче от някаква тънка бяла плоскост.

— Какво е това? — питам аз.

— Стиропор. — Той го мята настрана и посяга да извади друго парче от снега.

Кожата ми настръхва. Примигвам, мъчейки се да си го обясня. Има само едно обяснение, но не искам да го приема.

Къртис го изговаря вместо мен.

— Това е капан. Някой го е сложил над пукнатината и го е покрил с тънък слой сняг.

Изстивам вътрешно.

— Фалшив снежен мост — казвам аз. — Който стъпи върху него, пада вътре.

Смъртта на Дейл не е нещастен случай.

— Точно между нас и пистата — казва Къртис мрачно. — Някой се е постарал да не можем да се…

Става толкова светкавично, че нямам време да реагирам. Снегът под Къртис се разтваря и той пропада до колене. Мята се настрани и се мъчи да се захване за нещо.

Тръгвам към него.

— Не — крещи той, — недей!

Замръзвам, гледайки безпомощно, как се измъква от дупката.

Внимателно се изправя на крака.

— Мамка му, изпуснах отвертката.

Единственото ни оръжие е далечна точица на дъното на процепа. Все пак по-добре отвертката, отколкото Къртис. Той се приближава към мен, опипвайки внимателно снега под краката си.

Продължава да диша тежко, когато стига до мен.

— Ще вървим обратно към сградата по старите стъпки. Върви зад мен. Може да има още капани.

— Чакай — казвам аз, — нека да съм отпред. По-лека съм.

— Просто изпълнявай. — Тонът му е рязък.

Сещам се за спора ни преди малко. Окей. Ще го следвам. Така поне ще мога да го хвана за якето, ако започне да пропада. Затягам шината на коляното, за да съм максимално готова да поема тежестта му.

Пристъпваме напред. Проверявам мястото, преди да стъпя. Очаквам всеки миг снегът да се продъни под мен.

— Кой би направил такова нещо? — сумти Къртис.

— Сега поне Хедър е извън съмнение, нали така?

— Не знам. Тя и Брент. Не ми е ясно какво става.

Спомням си нещо от вечерта.

— Снощи в кухнята — казвам с неохота, — Хедър каза нещо и Брент я накара да млъкне, сякаш не искаше да го чуем.

Той рязко обръща глава.

— Пропуснал съм го. Но забелязах, че си разменят погледи. Звучи нелепо, но може ли да имат връзка? И да са искали да се освободят от Дейл?

— Не — казвам аз, като не искам да си призная, че и на мен ми мина през ума. — Това преди десет години е станало само веднъж.

— Откъде знаеш, че като са се върнали в Англия, не са продължили тайно да се виждат? Или пък са се срещнали някъде, може би след като се е омъжила, и са подновили връзката. Може да се е страхувала какво ще стане, ако го изостави заради Брент. Дейл е доста властен мъж.

Беше, мисля си аз, но не го казвам.

— Не твърдя, че Брент и Хедър стоят зад кутията на Пандора — казва Къртис, — но може да са видели ситуацията като шанс Дейл да претърпи злополука.

— В никакъв случай. Брент не би направил такова нещо.

— Идеята може да е била на Хедър.

— Но да заложи такъв капан, това е лудост. — Още по-налудничаво ми се струва, че Къртис може да го допусне. Сещам се как се разстрои, когато усети парфюма на сестра си. Опитва се да се държи, но е ужасно стресиран.

После се сещам как Дейл ме заплаши. Колко бързо стана агресивен. Освен това не е ясно къде е бил Брент, когато Дейл изчезна. Значи може и да е възможно.

— По дяволите — ръмжи Къртис.

— Какво?

— Брадвата е у тях.

Продължаваме към сградата.

Когато приближаваме, Къртис снижава глас:

— Ако съм прав, трябва да се правим, че нищо не знаем, иначе може да сме следващите. Но ако греша, трябва да им кажем какво открихме.

— Какво точно предлагаш?

— Трябва да подложим Брент на проверка.

— Как?

Къртис поглежда нагоре към капана.

— Не се сещам за друг начин, освен да го изпратим там и да видим какво ще направи. Дали знае за капана, или ще продължи да върви.

— Много е рисковано.

— Длъжни сме да разберем.

Гледам го ужасена. Нараних Брент толкова много, но това сега ще го съсипе.

Къртис сочи към небето. Вече вали — малки, фини снежинки, които едва се виждат на белия фон. Облаците още са потъмнели. Времето тук се променя много бързо.

— Трябва да го направим веднага — казва Къртис, — защото бурята скоро ще връхлети.